Загриза я ревност. И докато мисълта й признаваше логиката в това Алекс и Шеба да бъдат заедно, сърцето й отказваше да го приеме.
Животът й с него я бе понаучил нещичко за гордостта и тя вдигна глава.
— Ако щеш ми вярвай, но не си прекарвам цялото време в чудене как да те накарам да се влюбиш в мен — Взе препълнената кошница с дрехи за пране. — И всъщност не се нуждая от любовта ти. Онова, което ми трябва, са ключовете на скапания ти пикап!
Тя ги грабна от плота и закрачи към вратата. Той бързешком й прегради пътя. Взе кошницата от нея и рече:
— Не се опитвам да те засегна, Дейзи. Държа на теб. Не исках да стане така, но изглежда не можах да устоя. Ти си сладка и забавна, обичам да те гледам.
— Така ли?
— Аха.
Тя посегна да изчисти с пръст петно мръсотия от скулата му.
— Е, ти пък си сърдит и нямаш чувство за хумор, но и аз обичам да те гледам.
— Радвам се.
Тя се усмихна и понечи да си вземе кошницата, но той я задържа.
— Преди да тръгнеш… Шеба и аз разговаряхме, ще получиш нова работа.
Тя го погледна, изпълнена с опасения.
— Помагам при слоновете и се грижа за менажерията. Мисля, че нямам време за нищо друго.
— Отсега нататък оставяш слоновете, а Трей може да поеме менажерията.
— Менажерията е моя грижа.
— Добре. Можеш да го надзираваш. Работата е там, Дейзи, че публиката те харесва и Шеба иска да се възползва от това. Ще участваш в моя номер.
Тя зяпна.
— Започваме репетиции утре сутринта.
Забеляза, че той избягваше погледа й.
— Какво ще репетирам?
— В основни линии ще стоиш и ще изглеждаш красива.
— Какво друго?
— Ще държиш разни неща за мен. Нищо особено.
— Да държа ли? Какво означава да държа!
— Само онова, което казах. Ще говорим утре.
— Кажи ми сега.
— Ще държиш разни неща, това е.
— Ще ги държа — тя преглътна с мъка, — а ти ще ги избиваш с камшик от ръката ми, нали така?
— От ръката ти — рече той и направи къса пауза — и от устата ти.
Тя усети как мозъкът й се изпразва от кръв.
— От устата ми ли?
— Стандартен номер. Правил съм го стотици пъти и няма защо изобщо да се безпокоиш. — Той отвори вратата и сложи кошницата в ръцете й. — А сега, ако искаш все още да се отбиеш в библиотеката, най- добре да побързаш. Ще се видим по-късно.
Лекичко я избута навън. Тя се обърна да му каже, че по никакъв начин няма да излезе на арената, но вратата се затвори, преди да е успяла да изрече и думица.
13.
— Защо не опиташ този път с отворени очи?
Дейзи виждаше, че Алекс губи търпение с нея. Двамата стояха зад фургоните, подредени в едно мериландско бейзболно игрище, подобно и на онова, на което бяха стояли предишния ден и по-предишния, и така — почти две седмици.
Тейтър стоеше малко встрани и или въздишаше по дамата на сърцето си, или ровеше из праха. След сблъсъка й със слончето преди няколко седмици, Тейтър започна да се отделя от останалите и да я търси, а от време на време Дигър дори го наказваше с шоковия прът. Дейзи не можеше да го понесе и затова бе поела отговорността за слончето през деня, когато то обикновено просто се шляеше. Всички от цирка, с изключение на Дейзи, вече бяха свикнали с картината: тя върви нанякъде, а Тейтър подтичва в тръс подире й, досущ като свърхголямо пале.
— Ако отворя очи, ще потрепна — каза Дейзи на своя владеещ камшиците мъж, — а ти ми каза, че единственият начин да бъда ударена, е ако помръдна.
— Ти държиш мишената толкова далеч от тялото си, че можеш да си танцуваш Лебедово езеро и пак няма да те засегна.
В думите му имаше голяма доза истина. Рулото хартия в ръката й бе дълго около трийсетина сантиметра и тя го държеше с протегната ръка, но всеки път, когато камшикът му изплющяваше и срязваше края на рулото; тя трепваше. Не можеше да направи нищо за това.
— Може би утре ще отворя очи.
— След три дни излизаш на арената. Няма да е зле да го направиш преди това.
Дейзи бързо отвори очи, като чу гласа на Шеба — язвителен и обвиняващ. Собственичката на цирка стоеше малко встрани, там, където на земята лежеше навит един от камшиците на Алекс. Скръстила бе ръце, а спуснатата й коса гореше като адски огън на слънцето.
— Вече би трябвало да свикнеш.
Наведе се и взе от земята едно от шестинчовите рула. Това бяха истинските мишени, които Дейзи би трябвало да държи по време на представленията, но Алекс досега не бе успял да я накара да тренира с руло, по-късо от един фут.
Шеба превъртя малкото, с формата на пура руло с пръсти, сетне отиде и застана до Дейзи.
— Отдръпни се.
Дейзи се оттегли.
Шеба погледна Алекс, в очите й блесна предизвикателно пламъче.
— Хайде да видим сега какво можеш.
Обърна се в профил към него, опъна косата си назад и постави рулото между устните си.
В първия момент Алекс не направи нищо и Дейзи усети, че помежду им сякаш прескочиха искрите на цяла история, история, за която тя не знаеше нищо. И в следващия миг, толкова неочаквано, че тя почти не видя движението му, той завъртя китката си.
Шляп! Камшикът мина на сантиметри от лицето на Шеба и крайчето на рулото изчезна.
Шеба не помръдна. Стоеше си тъй спокойна, като гостенка на градинско парти, докато Алекс отново и отново изплющя с камшика и с всеки удар рулото намаляваше и намаляваше и накрая остана само едно нищожно парченце между устните на Шеба.
Тя го извади, наведе се да вземе ново и го подаде на Дейзи.
— Хайде сега да видим теб.
На Дейзи не й бе трудно да съзре каквото и да е предизвикателство, но тези хора бяха възпитани да търсят опасността. Всичкият кураж, с който бе родена, тя го призовала на помощ при сблъсъка си с Тейтър.
— Може би по-късно.
Алекс въздъхна и свали камшика си.
— Шеба, това няма да стане. Ще продължа да изпълнявам номера си сам.
— Дотам ли я докарахме, Алекс? Носиш в кръвта си наследството на пет поколения циркови артисти, а си дал фамилното име Марков на човек, който няма куража да излезе с теб на арената.
Зелените й очи потъмняха и тя изгледа презрително Дейзи.
— Никой не те кара да ходиш по високо опънат въже или да яздиш без седло. Всичкото, което трябва да правиш, е само да стоиш тук. Но не можеш да направиш дори това, нали?
— То… съжалявам, но не ме бива за тая работа.
