— Ръцете си ли?
— Над глава. И кръстосай китките си.
Тя ококори очи.
— Май забравих да кажа на Трей за новата храна на Синджун.
— Всяка жена от семейство Марков е изпълнявала този номер.
Обзета от чувството на неизбежност, тя вдигна ръце, кръстоса китки и затвори очи, повтаряше си през цялото време, че нищо не може да бъде по-страшно от, срязването на рулото, което бе захапала.
Шляп!
Съзнанието й едва регистрира изшляпването на камшика, когато усети как се увива около китките й и ги свързва здраво. Този път писъкът й излезе сякаш от дън душа. Свали бързо ръцете си и почувства как раменете й се извиват. Погледна изумена китките си.
— Ти ме удари! Каза, че няма да ме удариш, но направи.
— Спокойно, Дейзи, и престани да пискаш. Не заболя.
— Не ме е заболяло ли?
— Да.
Тя отново сведе поглед към ръцете си и бавно осъзна, че бе прав.
— Но как…?
— Изплющях камшика преди да те е докоснал. — Той извъртя китка, за да свали напрежението на камшика и тя се освободи. — Това е стар номер и публиката много го харесва. Но след като впримча китките ти трябва да се усмихнеш на публиката, за да разбере че не съм те наранил. Иначе можеш да ме докараш и до арест.
Тя разтърка първо едната, а после и другата си китка.
— Ами какво… какво ще стане, ако изплющиш камшика след като впримчиш китките ми?
— Няма да го направя.
— Можеш да сбъркаш, Алекс. Не можеш винаги изпълняваш номера си безпогрешно.
— Разбира се, че мога. Правя го от години и никога досега не съм наранявал асистентките си.
Той започна да събира камшиците си, а тя с почуда наблюдаваше абсолютната му арогантност, макар и да я безпокоеше понякога.
— Тази сутрин нещата потръгнаха по-добре — рече тя, — но не виждам как ще изляза с теб на арената след два дни. Джак казва, че трябва да играя ролята на необуздана циганска мома, но не мисля, че дивите циганки пищят като мен.
— Ще измислим нещо.
За нейна изненада той я целуна леко по върха на носа, понечи да тръгне, но се обърна. Изгледа я продължително, сетне се върна, сведе глава и устните му намериха нейните.
Ръцете й обвиха врата му, когато я притисна към себе си. И докато съзнанието й продължаваше да настоява, че сексът трябва да е свещенодействие, тялото й копнееше за ласките му, не можеше да му се насити.
Когато най-сетне се разделиха, той я погледна — сладък, дълъг миг — и прошепна.
— Приличаш на слънчев лъч.
Тя се усмихна.
— Ще ти отпусна още няколко дни, скъпа, защото знам, че това е ново за теб, но само няколко дни и толкоз.
Нямаше нужда да го пита какво има предвид.
— Може да ми потрябва и повече време. Трябва да се опознаем по-добре. Да изградим взаимно уважение.
— Скъпа, когато работата опре до секса, не изпитвам нищо друго, освен уважение към теб.
— Моля те, не се преструвай, че не разбираш за какво говоря.
— Сексът ми харесва. На теб — също. Харесва ни да го правим заедно. И това е всичко.
— Въобще не е всичко! Сексът трябва да е свеще…
— Не го казвай, Дейзи! Ако изречеш думичката, която започва със С, кълна се, че ще флиртувам с всяка келнерка по пътя от тук до Синсинати.
Тя присви очи.
— Само да си посмял. А пък свещен не е мръсна дума. Хайде, Тейтър, имаме още работа.
Тя се затича, последвана от слончето. Ако й бе хрумнало да се обърне, щеше да види нещо изненадващо. Щеше да види коравия си, мрачен съпруг широко усмихнат като някакъв тийнейджър.
Въпреки протестите на Алекс тя продължи да работи в менажерията, макар Трей вече да вършеше голяма част от всекидневните рутинни задачи. Синджун гледаше приближаващото слонче. Тигрите и слоновете са естествени врагове, но присъствието на Тейтър дразнеше Синджун повече от всичко. Алекс каза, че ревнувал, и тя никак не можеше да свърже една такава емоция със своенравния стар тигър.
Огледа доволна Синджун. Благодарение на подобреното му хранене и всекидневните душове, козината му й изглеждаше по-здрава. Направи му шеговит реверанс.
— Добро утро, ваше величество.
Той оголи зъби, жест, който тя интерпретира като напомняне да не се прави на много интересна с него.
Повече не й се бяха случвали онези мистични контакти с него и бе започнала да мисли, че навярно са дължали на преумората й. И все пак, дори когато бе само наблизо до него, бе изпълнена с благоговение.
Оставила бе до купа сено торбата с лакомства, които бе напазарила с парите за храна; взе я и се запъти към клетката на Глена. Горилата вече я бе забелязала и бе притиснала лице към решетката в търпеливо очакване.
Сърцето на Дейзи се късаше от копнежа на Глен за човешки контакт, съчетан с безмълвното примирение с което приемаше съдбата си. Погали меката като коприна длан, протегната през решетките.
— Здравей, мила, донесла съм ти нещо. Извади от торбата зряла, тъмночервена слива. Плодът й приличаше при допир на пръстите на Глена. Твърда, гладка кожа, мекота под нея.
Глена взе сливата и седна в дъното на клетката, където я заяде на малки, деликатни хапки, поглеждайки с благодарност към Дейзи.
Дейзи й подаде втора и продължи да й говори. Като свърши, горилата отново протегна ръка, но този път към косата на Дейзи.
Първия път, когато го направи, Дейзи се изплаши, но сега вече знаеше какво иска Глена и махна ластичето, с което бе стегнала конската си опашка.
Стоя дълго и търпеливо пред клетката и остави горилата да я пощи като своя рожба — чистеше косата й от въображаеми гниди и въшки. След като свърши, Дейзи усети как гърлото й се свива от емоция. Кой каквото ще да говори, но не бе справедливо това човекоподобно същество да бъде затворено в клетка.
Два часа по-късно Дейзи и слончето й поеха обратно към фургона; забеляза Хедър, която тренираше с обръчите си до входа на игрището. Сега, след като вече не бе толкова изтощена, Дейзи можеше да помисли по-ясно за онова, което се бе случило вечерта, когато бяха откраднати парите, и затова реши, че бе дошло времето да поговори с Хедър.
Като наближи, Хедър изпусна един от обръчите и докато се навеждаше да го вземе, погледна с опасение към Дейзи с ъгълчето на окото си.
— Искам да поговоря с теб, Хедър. Нека седнем на онези пейки.
— Нямам какво да ти кажа.
— Добре. Тогава аз ще говоря. Хайде, мърдай.
Хедър я погледна нацупено, но се подчини на властния й тон. Събра обръчите си и последва Дейзи към пейките, влачейки обутите си със сандали крака.
Дейзи седна на третия ред, докато Хедър се настани един ред по-долу. Тейтър си намери място до входа и се зае да събира прах и да поръсва с него гърба си — това бе част от инстинктивната му охладителна система.
— Предполагам, че ще искаш да ми се накараш заради Алекс.
