бяха фокусирали към цел на не повече от десет метра разстояние.
Дребното херувимче с розовия комбинезон.
Детето кой знае как се бе отделило от класа си и тъкмо неговият пронизителен писък бе привлякъл вниманието на Синджун. Детето виеше от ужас, замръзнало на място с треперещи ръце, върху комбинезона му бързо се разрастваше петно — беше се напишкало.
Синджун изрева, разкри смъртоносно острите си зъби, извити като ятагани, зъби, с които да задържи на място жертвата си, докато я разкъсва с нокти. Детето отново изписка, този път още по-пронизително. Мощните мускули на Синджун се раздвижиха и кръвта се стече от главата на Дейзи. Усети го, че бе готов за скок. За тигъра детето с размаханите си ръце и остри писъци сигурно изглеждаше като възможно най-опасна жертва.
Нико се появи отнякъде и се втурна право към Синджун. Дейзи видя в ръцете му шоковия прът и направи неволна стъпка напред. Искаше да го предупреди да не го прави. Синджун не бе свикнал с пръта. Нямаше да позволи да го обуздаят като слоновете; само щеше да се разяри още повече. Но Нико действаше инстинктивно, опитваше се да се справи с тигъра по единствения познат нему начин, сякаш Синджун бе непослушно слонче.
Щом Синджун насочи вниманието си към Нико, Алекс изтича от отсрещната му страна. Хвърли се към момиченцето, грабна го и го отнесе на безопасно място. И сетне всичко стана изведнъж. Нико заби пръта в рамото на тигъра. Подлуденото животно нададе яростен рев, масивното му тяло се изстреля към Нико и събори дресьора на слоновете на земята. Нико изтърва пръта и той се търколи така, че не можеше да го стигне.
Дейзи никога не бе изпитвала подобен ужас. Синджун щеше да разкъса Нико и никой не можеше да стори нещо, за да го спре.
— Синджун! — Отчаяна, извика името му тя.
За нейна изненада тигърът вдигна глава. Дали я бе чул или реагира на някакъв непознат инстинкт — тя не знаеше. Краката й бяха толкова омекнали, че едва можеше да помръдне, но въпреки това пристъпи напред. Нямаше и представа какво ще предприеме. Знаеше само, че трябва да действа.
Тигърът си остана надвесен над неподвижното тяло на Нико. В първия момент й се стори, че дресьорът е вече мъртъв, но сетне видя, че лежеше неподвижен с надеждата, че тигърът ще го остави.
— Дейзи, нито крачка повече.
Чу гласа на съпруга си — тих, но заповеден. А сетне и бащиния си глас, по-пронизителен.
— Какво правиш? Върни се тук!
Тя не обърна внимание и на двамата. Тигърът бавно се извърна и двамата се взряха един в друг. Острите му извити зъби бяха оголени, ушите прилепнали към главата, погледът — подлудял. Усети ужаса, който животното изпитваше.
— Синджун — рече тихо тя.
Минаха няколко безкрайно дълги секунди. Дейзи зърна огненочервен отблясък между Синджун и шапитото, Шеба бързо крачеше към Алекс, който преди малко бе предал пищящото момиченце на учителката. Шеба подаде на Алекс нещо, но в този миг мозъкът на Дейзи бе парализиран.
Тигърът прекрачи неподвижното тяло на Нико и прикова цялото си внимание към нея. Всяко негово мускулче бе напрегнато, готово за скок.
— Имам пистолет — рече й Алекс с едва доловим шепот. — Не мърдай.
Мъжът й щеше да убие Синджун. Разбираше логичността на действията му — цялата площадка бе пълна с хора; тигърът бе подлудял от ужас и определено бе опасен — но в същото време тя знаеше, че не може да го допусне. Великолепният звяр не биваше да бъде убит, само заради това, че поведението му бе в съзвучие с инстинктите на вида му.
Синджун не бе сторил нищо лошо, освен че бе реагирал като тигър. Човешките същества бяха онези, които бяха пристъпили границата. Те го бяха измъкнали от естествената му среда, бяха го затворили в тясна клетка, бяха го принудили да живее под погледите на своите врагове. И сега, тъй като тя не бе забелязала, че клетката му се нуждае от поправка, щяха да го убият.
Тя се придвижи толкова бързо, колкото можа, и застана между мъжа си и тигъра.
— Отдръпни се, Дейзи. — Тихият му тембър ни най-малко не смекчаваше властността на тона.
— Няма да ти позволя да го убиеш — прошепна в отговор тя. И бавно запристъпва към тигъра.
Златистите му очи светеха срещу нея. През нея. Тя усети как ужасът му се просмуква във всяка клетка на тялото й и се сливаше със страха й. Душите им се сляха и тя го чуваше със сърцето си.
Тя скъси още разстоянието помежду им и бе вече на не повече от три метра от него.
— Алекс ще те убие — прошепна тя, взряна в очите на тигъра.
— Дейзи, моля те…
Усети напрегнатостта в отчаяната молба на Алекс, съжали за неприятностите, които му създаваше, но не можеше да се спре.
След като приближи тигъра, усети, че Алекс промени позицията си, за да може да стреля безпрепятствено от друга посока. Знаеше, че времето й свършва.
Изпълнена с такъв страх, че едва дишаше, Тя клекна пред тигъра. Усети мириса му на диво животно и се взря в очите му.
— Не мога да позволя да те убият — прошепна тя. — Ела с мен.
И бавно посегна към него.
Частица от съзнанието й очакваше мощните му челюсти да се впият в ръката й, но друга част — може би душата й, тъй като единствено душата можеше да се противопостави тъй упорито на логиката, — та тази друга част вече не даваше пет пари дали ще има ръка и дали ще оцелее. Боязливо докосна главата му между ушите.
Козината му бе едновременно и мека, и настръхнала. Остави го да свикне с допира й и топлината му се пропи в ръката й. Меката вътрешна част на ръката й докосваше мустаците му, усети дъха му през тънката си памучна тениска. Той промени центъра на тежестта си и постепенно се отпусна на земята с протегнати предни лапи.
В тялото й се просмука спокойствие, което зае мястото на страха. Изпита блаженото чувство на завръщане у дома, което досега й бе напълно непознато: тигърът се бе превърнал в нея, а тя — в тигъра. В една частица от мига тя разгада всичките тайнства на съзиданието, разбра, че всяко живо същество е част от всяко друго живо същество, че всички са част от Бога, свързани с любовта, че живеят на земята, за да се обичат едно друго. Разбра, че няма страх, няма болести, няма смърт. Не съществуваше нищо друго, тъй важно, както любовта.
И в тази частица от мига тя разбра също, че обича Алекс по онзи земен начин, по който една жена обича един мъж.
Стори й се напълно естествено да обгърне с ръце шията на тигъра. И още по-естествено — да допре буза до него и да затвори очи. Секундите течаха. Чу тупкането на сърцето му, заглушено от дълбоко, гърлено мъркане.
— Трябва да те отведа обратно — прошепна тя накрая, а изпод стиснатите й клепачи се процеждаха сълзи. — Но няма да те изоставя. Никога.
Мъркането и ударите на сърцето му се сляха.
Тя поседя известно време на земята, притиснала буза към врата на тигъра. Никога не бе изпитвала подобен покой, дори и когато седеше между предните крака на Тейтър. На света имаше толкова много зло, но не и тук. Този покой бе свещен.
Постепенно фокусира останалите. Бяха замръзнали на място, като статуи. От двете страни. Пред нея. Зад нея.
Алекс все още бе насочил пистолета срещу Синджун. Глупав мъж. Като че ли тя ще му позволи да
