— Ще ти се стори студено. Компрес е.
Тя потръпна, когато постави влажната кърпа върху прогорената кожа. Стисна очи, искаше й се да потъне в небитието.
След като кърпата се стопли от тялото й, той я смени с друга. И отново дюшекът увисна, като седна до нея. Заговори, гласът му бе тих, но напрегнат.
— Не съм… не съм беден, както ти внушавах. Наистина преподавам, но освен това се занимавам и с търговия на руско изкуство. В добавка съм консултант на някои от най-големите музеи в страната.
Сълзите избиха изпод затворените й клепачи и се застичаха върху възглавницата. Компресите подействаха и болката се превърна в тъпо, болезнено туптене.
Думите му бяха несвързани, колебливи.
— Смятат ме за водещ специалист по руска иконография в… в Съединените щати. Имам пари. Престиж. Но не исках да знаеш. Исках да ме смяташ за необразован грубиян, живеещ ден за ден. Исках да те изплаша, за да се отдръпнеш сама.
С усилие на волята тя разтвори устни.
— Не ме интересува.
Сега вече той заговори бързо, сякаш не разполагаше с време да изрече всичко.
— Имам… имам голяма тухлена къща извън града. В Кънектикът, близо до университетското градче. — С безкрайно внимателен жест смени кърпата й с нова. — Пълна е с красиви предмети на изкуството, имам… имам зад нея и конюшня за Миша.
— Моля те, остави ме на мира.
— Не знам защо продължавам да пътувам с цирка. Всеки път си казвам, че е за последно, но минават няколко години и ставам неспокоен. Може да съм в Русия или в Украйна, или в Ню Йорк — няма значение — просто усещам, че трябва да поема отново пътя. Предполагам, че винаги ще бъда повече Марков, отколкото Романов.
Сега, когато вече нямаше никакво значение, той й разказваше всичко онова, което тя го молеше от месеци да й разкрие.
— Не искам да слушам повече.
Ръката му обгърна кръста й в странен, защищаващ я жест.
— Беше нещастна случайност. Знаеш го, нали? Знаеш колко много съжалявам.
— Искам да спя.
— Дейзи, аз съм заможен човек. Онази вечер, като излязохме на вечеря и ти се притесняваше за сметката… Няма нужда… не бива повече да се безпокоиш за пари.
— Няма значение.
— Знам, че боли. Но утре ще си по-добре. Ще имаш подутини, ще понаболява, но няма да има последващи увреждания.
Той се запъна, сякаш осъзнал каква ужасна лъжа й бе казал току-що.
— Моля те — рече едва доловимо тя, — ако изобщо мъничко държиш на мен, остави ме на мира.
Последва дълго мълчание. Сетне дюшекът под нея се размърда, той се наведе и докосна с устни клепачите й.
— Ако имаш нужда от нещо, само запали лампата. Ще дойда веднага.
Зачака го да стане. Искаше той да си тръгне, за да се разпадне на милион частици.
Но той бе безмилостен. Повдигна крайчеца на компреса и лекичко духна, предизвиквайки успокояваща вълна, която пробяга по кожата й. Нещо топло и влажно се опря о кожата й, но бе прекалено безчувствена дори да се почуди какво ли бе то.
Той най-сетне се надигна от леглото и в следващите няколко секунди фургонът се изпълни с познатите звуци, които съпътстваха преобличането му от костюма в работните дрехи: тропота на ботушите, като падат на пода, лекото прошумоляване на пайетите, като маха червения пояс, стърженето на ципа на дънките му. Мина цяла вечност, докато тя най-сетне не чу вратата да се затваря зад него.
Алекс излезе, посрещнат от ръмженето на тигъра. Постоя малко, опитвайки се да поеме дълбоко въздух. Разноцветните лампи светеха, флаговете плющяха, но той не можеше да види нищо друго, освен отвратителната червена ивица, изписана върху нежната й кожа. Сълзи пареха в очите му, дробовете му пламтяха. Как можа да го направи?
Пое напосоки из тревата към клетката на тигъра. Представлението още продължаваше, задният двор бе пуст, ако не се броят неколцина клоуни, които се отдръпнаха надалеч.
През цялата вечер имаше проблеми с точната преценка на мига. Защо не прекрати веднага номера? Трябваше да даде сигнал на Дигър да пусне Миша и да приключи всичко. Но бе твърде обзет от ярост. Гордостта му бе причината да поиска да направи още един трик, за да спаси изявата си. Още един трик, сякаш той щеше да възстанови всичко.
Премигна с усилие. Кожата й бе тъй бледа и крехка. Подутината преминаваше през гърдата и онзи неин мил корем, в който бе детето й. Тяхното дете. Детето, от което, както й бе казал, искаше да се избавят. Като че ли Дейзи можеше изобщо да направи нещо подобно.
Като че ли той би допуснал тя да го направи.
Грозните, пълни с омраза думи, които й наговори, още кънтяха в ушите му. Думи, които тя нямаше никога да забрави или да прости. Дори и Дейзи нямаше чак толкова голямо сърце, за да му прости за онова, което бе изрекъл.
Стигна до клетката и Синджун го изгледа с немигащите си очи, които сякаш надникваха в най-дълбоките кътчета на душата му. Какво виждаше тигърът? Прекрачи въжения парапет и хвана пръчките на решетката. Студената празнота в душата му бе изчезнала — сега вече го знаеше — но какво я бе заместило?
Погледът му срещна погледа на тигъра и косата на тила му настръхна. В един миг всичко бе само покой, а в следващия чу глас — собствения си глас — да му съобщава онова, което тигърът бе видял.
Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Любов. Ето какво бе чувството, което не бе разбрал — чувството, което начена с това, че усещаше как се топи вътрешно. Учеше се как да обича. Дейзи го бе забелязала. Знаеше какво става с него, но той го бе отрекъл.
Обичаше я. Сляпо. Безусловно. Как можеше да не го знае? За него тя бе по-ценна от старинните икони и безценните предмети на изкуството, които толкова време бяха обсебвали живота му. Живеейки с нея, той се бе научил как да бъде щастлив. Позна радостта, страстта, предизвикващото благоговение чувство на смирение. И какво й бе дал в замяна?
Стисна очи като си го спомни отново и отново — как бе отхвърлил безценния й подарък. Ала с кураж, от който дъхът му секваше, тя продължи да се държи за него. Без значение колко пъти отхвърля любовта й, тя продължи да разширява обсега и силата й.
И сега тази любов бе въплътена в детето, което растеше в утробата й. Детето, което той не желаеше. Детето, за което копнееше с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си.
Какво бе сторил той? Как щеше да я спечели отново? Изви глава към фургона, надяваше се светлината да го призове, но прозорчето оставаше тъмно.
Трябваше да я спечели отново, да я накара да прости грозните думи, които й бе изрекъл. Беше сляп и арогантен, толкова обсебен от миналото, че се бе отвърнал от бъдещето. Беше я предал по начин, който никой обикновен човек не би простил.
Ала Дейзи не бе обикновена. Да обича за нея бе тъй естествено, както и да диша. Не бе в състояние да потисне любовта, тъй както не можеше да нарани нарочно някого. Ще трябва да се предаде на милостта на нейното благородство и великодушие. Ще й разкаже за всичко онова, което изпитва, и ако не се смили, ще й напомни за онзи свещен обет, който бяха поели. Ще заиграе на струната на съчувствието й, ще я притисне, ще я люби дотогава, докато не забрави, че я бе предал. Ще й напомня, че и тя вече е от семейство Марков, а жените от това семейство не изоставят мъжете си, дори и онези, които не ги заслужават.
Прозорчето на фургона бе още тъмно. Реши, че за нея ще е по-добре да поспи, да се възстанови, ала като дойде утрото, той ще направи всичко, за да я спечели отново.
Публиката напусна шапитото и той се зае с работа. След като демонтираха голямата палатка, той изпита
