козметичката си. Двамата ще трябва да се разберете сами. Моите поздравления, Алекс!
Алекс забеляза не само последните думи на Амелия, но и многозначителната й усмивка към Макс. Гледа подире й, докато не напусна стаята, убеден, че двамата криеха нещо важно от него.
— Права ли е Амелия? — попита Макс. — Промени ли мнението си?
— Когато изрекох онези думи, всъщност не ги мислех. Тя ме изплаши адски, адреналинът ми дойде множко. — Погледна изпитателно Макс. — Амелия не се учуди, че Дейзи е забременяла, а знаеше, че взема противозачатъчни хапчета. Защо?
Макс отиде до ореховия шкаф и се загледа през стъклените му вратички в колекцията си от порцелан.
— И двамата само се надявахме, това е всичко.
— Лъжеш, по дяволите! Дейзи ми каза, че Амелия й взела хапчетата. Кажи ми истината.
— Ами… направихме онова, което смятахме за най-правилно.
Алекс усети как го обгръща невероятен покой. Спомни си малките опаковки с хапчетата на Дейзи. Спомни си също, че не бяха покрити с фолио. В наши дни, когато почти всички дражета са в опаковки с фолио, нейните хапчета бяха просто поставени в кутийки, защитени само от капачето им.
Усети как нестихващата тежест в гърдите му се увеличи. Отново не бе повярвал на жена си и пак бе сгрешил.
— Ти си го планирал, нали? Така, както си планирал и всичко останало. Подменили сте хапчетата.
— Не разбирам за какво говориш.
— Как ли пък не разбираш! Истината, Макс! Искам цялата истина и то веднага.
Старикът щеше да се свлече на земята. Коленете му се подгънаха и той се отпусна на най-близкия стол.
— Не разбираш ли? Това бе мой дълг!
— Твой дълг! Разбира се, така е според теб. Не мога да си простя, че бях толкова глупав. Винаги съм знаел колко си обсебен от родовата история, но никога не ми е хрумвало, че ще направиш нещо подобно.
Стомахът му се сви от обзелата го горчивина. Още от самото начало той и Дейзи бяха не нещо друго, а марионетки в ръцете на обсебения от миналото Макс.
— Нещо какво? Господи, трябва да си ми благодарен. — Макс скочи от стола. Размаха показалец към Алекс. — За мъж, който е професионален историк, не схващаш изобщо значението на родословието. Ти си пра-правнук на последния цар!
— Аз съм Марков. Единствено родовата история на това семейство означава нещо за мен.
— Безполезна банда вагабонти. Вагабонти, чуваш ли ме? Ти си Романов и твой дълг е да имаш наследник. Но ти не искаше, нали така?
— Решението бе мое право, а не твое.
— Това е по-важно, отколкото каквато и да е прищявка.
— Когато тя ми каза, че е бременна, си помислих, че го е направила нарочно. Обвиних я в лъжа, негодник такъв!
Макс потрепна и изгуби част от позата на справедливо разгневен.
— Погледни от моята гледна точка. Разполагах само с шест месеца и трябваше да действам бързо. Макар и да съм искал да се влюбиш в нея, едва ли очаквах мъж с твоите интелектуални възможности да се заинтересува от едно тъй лекомислено същество като дъщеря ми другояче, освен сексуално.
На Алекс му се повдигна. Какво ли й е било на неговата интелигентна жена да бъде принудена да живее с баща, който изпитваше толкова нищожно уважение към нея?
— Онова лекомислено момиче е далеч по-умно и от двама ни.
— Не е необходимо да говориш учтивости.
— Не го и правя. Ти изобщо не познаваш дъщеря си.
— Знам, че не биваше да допусна този брак да свърши без да съм направил всичко, за да осигуря наследник на Романови.
— Нямаше право на такова решение.
— Не е съвсем така. В цялата си история представителите на фамилията Петроф винаги са се посвещавали на доброто на Романови, дори и когато те не са били съгласни.
Алекс погледна Макс и осъзна, че бащата на Дейзи не бе съвсем на себе си по тази тема. Макс може и да бе разумен мъж във всяко едно отношение, но не и по този въпрос.
— Няма да допуснеш родът да прекрати съществуванието си — рече Макс. — Не можех да го позволя.
Нямаше никакъв смисъл да спорят повече на тази тема. За Макс детето, което Дейзи носеше, бе просто една пионка, докато за Алекс то означаваше нещо по-различно и той изпита бащинския инстинкт да го защити.
— Какви хапчета вземаше? Какво й дадохте?
— Нищо, което да застраши бебето. Детски флуорни таблетки — това е. — Макс се строполи на стола. — Трябва да я откриеш, преди да е направила нещо глупаво. Ами ако реши да се избави от него?
Алекс се вторачи в стареца. Постепенно горчивината му бе заместена от съжаление, като си помисли само, колко години бе изгубил Макс, колко възможности бе пропилял, за да опознае забележителната си дъщеря.
— Нищо не би я заставило да го направи. Тя има кураж, Макс. И ще направи всичко необходимо бебето да бъде в безопасност.
Алекс пресрещна цирка на следващата сутрин, тъкмо когато първите камиони пристигаха на площадката в Чатануга. Със скъсяването на дните и приближаването на края на лятото циркът си проправяше път обратно на юг, към зимната си стоянка в Тампа, където щяха да изиграят последните си представления през октомври. Академичният му отпуск изтичаше чак през януари, преди да стане това, възнамеряваше да извърши някой проучвания в Украйна. Но сега вече не знаеше какво да прави. Без Дейзи не изпитваше желание за нищо.
Машинално огледа новата площадка и видя, че бе на хълмист терен, мястото едва стигаше да вдигнат шапитото. Очите му бяха замътени от умора, ала с удоволствие прие предизвикателството на трудния терен. Знаеше, че и така нямаше да успее да прогони мислите си за нея — нищо не помагаше — но поне времето щеше да мине по-лесно.
В тазсутрешния преход Трей шофираше пикапа му, но още не бе пристигнал, затова Алекс се запъти към кухненската палатка да изпие чаша горчиво и силно кафе, което да прогори нова дупка във и без това пламналия му стомах. Преди обаче да успее да напълни чашата си чу острото, настоятелно тръбене. Изруга под носа си и се запъти към слоновете.
Като стигна, изобщо не се учуди, че Нико изглеждаше ядосан.
— Върни ми шоковия прът, Алекс. Едно бодване където трябва и ще сложим край на всички тези глупости.
Въпреки яростта на Нико, Алекс знаеше, че дресьорът на слоновете бе изгубил вкуса си към шоковия прът след сблъсъка си със Синджун. Ласкаеше се да си мисли, че подходът на Дейзи към животните бе отворил очите на Нико, защото той се държеше по-мило от всякога със слоновете, а и те работеха по-добре за него. И все пак, трябваше да бъде сигурен, че Нико разбира, че не може да се върне към старите си методи.
— Докато аз съм шеф, няма да използваш повече пръта.
— Тогава разкарай малкия негодник оттук.
Алекс отиде при Тейтър и изтърпя прегръдката на слончето. Връхчето на хобота се мушна под яката на ризата му, за да подуши врата му, досущ както бе правил с Дейзи. Алекс го отвърза и се запъти към камиона с лебедката, следван от подтичващия в тръс Тейтър.
След като Дейзи замина, Тейтър спря да се храни, но Алекс бе твърде затънал в собствения си ад, за да забележи това. Чак когато състоянието на слончето се влоши много, Нико го принуди да му обърне внимание.
