— Знаела си отпреди цял месец и си решила да ми кажеш едва сега?
— Страхувах се.
Музикалният съпровод на клоуните достигна кресчендо, бележещо края на номера им. Тя и Алекс бяха следващите. Дигър, който трябваше да изпрати Миша на арената в кулминационния момент, пое юздите.
Алекс я хвана за ръката и я издърпа настрани.
— Няма да има никакво бебе, разбираш ли какво ти казвам?
— Не… Не, не разбирам.
— Утре сутринта аз и ти си вземаме почивен ден. И когато се върнем, няма да има никакво бебе.
Тя се взря потресена в него. Стомахът й се разбунтува, захапа юмрука си. Публиката замря в очакване, а Джак Дейли започна драматичната си интродукция за Алексей Казака.
— И с-е-е-г-а, цирк
— Искаш да направя аборт ли? — прошепна тя.
— Не ме гледай тъй, сякаш съм някакво чудовище! Не смей да ме гледаш така! Казах ти още от началото какво мисля по въпроса. Разкрих душата си, за да можеш да разбереш. Но, както винаги, ти реши, че знаеш по-добре от всички. Въпреки че не може да се разчита на теб за нищичко, си решила, че знаеш най- добре.
— Не ми говори така!
— Аз ти вярвах! — Устните му се изкривиха в яростна гримаса; а в нощта се понесоха трелите на балалайката — сигналът, че трябва да излизат.
Тя поклати глава и се опита да потисне надигащата се в гърлото й жлъч.
— Няма да махна бебето.
— Как ли не! Ще направиш онова, което ти казвам.
— Ти не искаш това. То е грозно и грешно.
— Не и толкова грешно, колкото онова, което ти направи.
— Алекс! — прошепна силно един от клоуните. — Ти си!
Той свали с рязък жест камшика от рамото си.
— Никога няма да ти простя това, Дейзи. Чуваш ли ме? Никога!
Той се обърна рязко и излезе на арената.
Тя остана като вцепенена, обзета от тъй силно отчаяние, че едва дишаше. О, Господи, каква глупачка бе! Мислеше си, че я обича, но той се бе оказал прав още в началото. Не знаеше как да обича. Каза й, че не може, но тя не поиска да му повярва. И сега трябваше да плати цената за това.
Спомни си какво бе чела за мъжкия тигър, но твърде късно. Това животно не познава семейния живот. Той не само не взема участие в отглеждането на малките, но може дори да не ги познае.
Алекс бе направил дори още една крачка. Той искаше тази малка искрица живот, която бе станала за нея тъй безценна, да бъде унищожена, преди да е поела първа глътка въздух.
— Събуди се, Дейзи! Твой ред е.
Маделин я хвана за ръката и я избута през задната врата на арената.
Прожекторите я ослепиха. Изгубила ориентация, тя вдигна ръка да заслони очи.
— … и никой от нас не може да оцени напълно смелостта, необходима на тази млада, израсла в уединение жена, да излезе на арената със съпруга си.
Тя се препъна, движеше се машинално, следвайки мелодията на балалайката, докато Джак продължаваше да лее историята на израслата в манастир съпруга и нейния могъщ Казак. Думите му не стигаха до нея. Не виждаше нищо друго, освен Алекс, нейния предател, застанал в средата на арената.
Кървавочервени лъскави парченца от спуканите балони бяха полепнали по камшика, отпуснат върху блестящите му черни ботуши, в черната му коса проблясваха: сини светлинки, а очите му имаха светложълтия цвят на очите на животно, попаднало в капан. Тя застана на мястото си, осветена от тънкия лъч на прожектора, а той започна танца си с камшика. Ала тази вечер това не бе танцът на прелъстяването. Беше бесен и свиреп — истинско въплъщение на яростта.
Публиката изрази възхищението си, но с продължаването на номера, участието на Дейзи не бе така добре прието. Инстинктивното й общуване с публиката, което винаги бе съумявала да осъществи, този път го нямаше. Тя дори не потрепна, когато Алекс сряза хартиеното руло, изпълняваше ролята си машинално, отчаянието й бе тъй дълбоко, че не можеше да събуди у себе си никакво друго чувство.
Ритъмът на номера им постепенно се изгуби. Алекс сряза едното от рулата на два пъти, другото — на четири. Забрави новия елемент с лентата, а когато обви китките й с камшика, публиката се разшумя неловко. Сякаш напрежението помежду им някак си се бе предало и на зрителите, прелъстяването сега носеше привкус на насилие. Вместо да видят жених, който се опитва да спечели обичта на жена си, зрителите имаха чувството, че гледат опасен хищник, нападнал малка и крехка женска.
Алекс усети какво ставаше и гордостта му се разбуди. Разбра, че не можеше да си позволи отново да обвие камшика около нея, без да изгуби напълно симпатията на публиката, но бе необходим един последен жест, за да се стигне до кулминацията, преди да даде знак за влизането на Миша.
Тя видя как погледът му се спира върху алената роза между гърдите й и разбра, че я бе забравил. Даде й знак какво възнамерява да прави с незабележимо кимване. Тя се обърна безчувствено с лице към него, искаше й се само всичко да свърши, да се скрие някъде от света.
Музиката на балалайката се усили и тя се улови, че стои срещу него и го гледа в очите. Ако не бе застанала като вцепенена, може би той щеше да съзре страданието й, както и дълбоката, мъчителна тъга, равна по сила единствено на неговата собствена.
Той вдигна ръце и замахна от китка. Върхът на камшика полетя към нея, както десетки пъти преди това, само че този път тя като че го гледаше на забавен каданс. Със странното чувство на обреченост тя зачака да се разхвърчат хартиените листенца, но вместо това този път усети изгаряща болка.
Въздухът изскочи от дробовете й. Тялото й се преви, пронизано от рамото до бедрото от огнената струя. Арената се завъртя пред очите й, започна да се свлича. Минаха безкрайни секунда-две, сетне музиката изригна — висока, весела мелодия, чудат контраст на болката, тъй силна, че не можеше да си поеме дъх. Две силни ръце я поеха, докато клоуните нахлуваха на сцената.
Беше в съзнание, макар и да не искаше да бъде, чу молитва, която тя не бе произнесла. Живата музика, ропотът на тълпата, успокояващият глас на Джак — всички тези неща, отекваха замъглени в съзнанието й зад пелената на болката, която я бе обгърнала.
— Дръпнете се! Махнете се!
Гласът на Алекс. Алекс я изнасяше през задната врата. Врагът Алекс. Предателят.
Усети под себе си земята — твърда, хладна; той я постави така, че да се облегне на шапитото. Надвеси се над нея и тялото му я скри от останалите.
— Мила моя, извинявай! О, Господи, Дейзи, толкова съжалявам!
Събрала всичката останала й сила, тя извърна глава от него към прашния найлон на шапитото; изстена от болка, когато ръката му докосна разкъсания й костюм.
Устните й бяха пресъхнали и тъй вкоравени, че едва успя да ги отвори.
— Не ме… докосвай.
— Трябва да ти помогна. — Дишаше ускорено, гласът му трепереше. — Ще те отнеса във фургона.
Тя изстена, когато я вдигна, не искаше да я пренася, не искаше да я заболи още повече. Дъхът й стигна само да рече:
— Никога няма да ти го простя.
— Да… да, знам.
Изгарящата следа започваше от рамото й, пресичаше гръдта й от вътрешната й страна, сетне корема и стигаше до бедрото. Гореше тъй силно, че не можеше да почувства нежността му, докато я пренасяше до фургона. Там я положи върху леглото им.
И тя отново извърна глава, прехапа устни, за да сподави стоновете си, докато той сваляше разкъсания костюм.
— Гърдата ти… — той пое трудно дъх, — има подутина. Кожата не е разкъсана, но мястото е натъртено.
Дюшекът помръдна, когато той се надигна и я остави, за да се върне съвсем скоро.
