да се превърнат в негодници. Но никога не бе желал подобно нещо.
И тогава разбра, че не можеше да я пусне да замине. Шеба и Дейзи бяха прави.
Мина покрай стюарда и изрева в тунела:
— Хедър Пенър, върни се веднага, на минутата!
Пътниците между него и Хедър се обърнаха да видят причината за шума, но Хедър продължи да върви.
— Върни се веднага! Чуваш ли ме?
— Сър, ще извикам охраната. Ако има някакъв проблем…
— Хайде, извикай ги. Това е дъщеря ми и аз искам тя да се върне.
Хедър вече почти бе стигнала до вратата на самолета, когато той я застигна.
— Няма да допусна дъщеря ми да разговаря с мен по такъв начин. Никога! — Дръпна я настрани и й каза онова, което заслужаваше да чуе: — Ако смяташ да идеш при леля си Тери с такова отношение, много грешиш. Връщаш си дупето в цирка, млада госпожице, и се надявам да чистиш добре на онези добичета, защото тъкмо това ще правиш, докато не стигнем до Флорида.
Тя вдигна глава към него, очите й бяха толкова големи и изглеждаха като сини ментови бонбони.
— И ще остана ли?
— Ще останеш не, ами… и не искам да чувам повече нито една дума на неуважение. — Гласът му потрепери. — Аз съм ти баща и гледай да ме обичаш така както аз те обичам, инак тежко ти се пише.
И в следващия миг, без да се замисли какво прави, той я прегръщаше и тя го прегръщаше, и цялата тълпа, която се спускаше по тунела към самолета ги буташе оттук-оттам с багажите си, ала той не даваше и пет пари. Притискаше силно дъщеря си, която тъй отчаяно обичаше и никога повече нямаше да пусне.
Беше понеделник вечер, един от малкото почивни дни за цирка, и Алекс покани Дейзи на вечеря. Тиха музика се лееше в приглушено осветената зала на скъпия ресторант в центъра на Индианаполис: бяха ги настани ли на маса в ъгъла.
Сега, след като вече не се безпокоеше за Глена, тя се чувстваше като че бе свалила от плещите си голям товар. А и за доброто й настроение спомогна и фактът, че Брейди се завърна от летището с Хедър. Беше настръхнал като таралеж, когато Дейзи го запита какво се е случило, но забеляза, че държеше Хедър близо до себе си през по-голямата част от деня. А пък Хедър не бе изглеждала по-щастлива през цялото лято.
Дейзи смяташе, че последните две седмици бях най-хубавите в целия й живот. Мъжът й бе толкова нежен и любвеобилен, че почти не приличаше на предишния Алекс. Решила бе да му каже за бебето тази вечер макар и още да не бе измислила какво точно ще му рече.
Той й се усмихна, толкова бе хубав, че сърцето й се разтупка. На повечето яки мъже не им отиваха костюми, но той определено бе изключение.
— Много си красива тази вечер.
— Мислех си, че съм забравила как да се обличам.
За първи път не изпита желание да му каже колко по-добре би изглеждала майка й, може би защото външният й вид вече не бе от такова значение, както преди. Прекарала бе толкова дни, облечена с дънки и с вързана на опашка коса, без чертица грим на лицето си, че днес се чувстваше великолепно.
— Мога да ти гарантирам, че не си забравила нищичко.
Тя се усмихна. Специално за вечерята бе облякла единствения хубав тоалет, с който разполагаше — кремава копринена блуза и къса пола в същия цвят. За колан използва дълъг, старинен, златист шал, нави го два пъти около талията си и остави ресните в краищата му да се спуснат свободно. Бижутата й се състояха от златна халка и чифт големи обеци от матирано злато. Тъй като не поиска да харчи пари за фризьор, косата й бе по-дълга, отколкото я бе носила с години, а след като толкова седмици бе свързана на опашка, сега изглеждаше много секси — спусната до врата и раменете й.
Сервитьорът дойде и постави пред тях две чинии със салата: съчетание от брюкселско зеле, зелен фасул и краставички и парче сирене, полети с малинов оцет.
След като сервитьорът се оттегли, Дейзи прошепна:
— Може би трябваше да поръчаме селска салата. Това сигурно е ужасно скъпо.
На Алекс му стана забавно от тревогата й.
— Дори и бедняците трябва да празнуват от време на време.
— Знам, но…
— Не се безпокой, мила. Ще се вместим в бюджета.
Тя тайничко засмята наум как да готви евтини ястия, за да наваксат през следващите седмици. Макар Алекс никога да не говореше за пари, тя не вярваше преподавател в малък колеж да изкарва много.
— Сигурна ли си, че не искаш вино?
— Не, това ми стига.
Тя отпи глътка лимонада и отклони погледа си от виното, което искреше в чашата му. Поръчал бе едно от най-скъпите в менюто и тя с удоволствие би пийнала глътка, но бе решена изобщо да не рискува с бебето.
Наистина не биваше да харчат така, след като се бе задало бебе. Веднага след края на турнето на цирка, тя ще си намери работа докато дойде ред да ражда, та да могат да поемат допълнителните разходи по детето. Само преди четири месеца дори не би си и помислила нещо подобно, но сега мисълта за тежка работа изобщо не я плашеше. Почувства, че онази личност, в която се бе превърнала, й харесва.
— Яж. Харесва ми да гледам как пъхаш вилицата в уста. — Тонът му се сниши и стана откровено прелъстителен. — Напомня ми за други неща, които правиш с устни.
Бузите й пламнаха. Насочи вниманието си към салатата, ала с всяко бодване на вилицата усещаше погледа му върху себе си. В съзнанието й заплуваха еротични видения.
— Ще престанеш ли най-сетне! — Изгубила търпение, хвърли вилицата.
Той погали столчето на чашата със силните си, изострени пръсти, сетне прокара палец но ръбчето й.
— Какво да престана?
— Да ме прелъстяваш!
— Мислех си, че ти харесва.
— Не и когато съм официално облечена и в средата на един ресторант.
— Разбирам. Виждам, че носиш сутиен под тази блуза. А имаш ли и бикини?
— Разбира се, че имам.
— Нещо друго?
— Не. Нося сандали, тъй че не съм обула чорапогащник.
— Добре. Ето какво съм замислил. Ставаш и отиваш в тоалетната. Сваляш цялото си бельо и го слагаш в чантичката. След което се връщаш при мен.
Пот изби в най-потайните кътчета на тялото й.
— В никакъв случай!
— Знаеш ли какво се е случило последния път, когато представителка на семейство Петроф е проявила неподчинение пред един Романов?
— Мисля, че скоро ще открия.
— Изгубила е главата си.
— Разбирам.
— Няма да разбереш, ако си без глава. Имаш десет секунди.
И макар изражението й на неодобрение да не изчезна, тя усети как пулсът й се ускорява в отговор на палавата му закачка.
— Това царска заповед ли е?
— Можеш да заложиш сладкото си задниче, че е точно такава.
Тонът му бе секси-гальовен и едва не я съкруши, но успя да стисне устни, да се изправи с ужким голямо неудоволствие.
— Вие, господарю, сте тиран и деспот.
Излезе от залата, сподирена от гърления му смях.
