— Не е вярно! Не разбираш. Когато всички я мислеха за крадла, нещата бяха наред. Но не и сега. Сега той ще си мисли, че е победил.
— Остави това, миличка. Просто го остави.
— Не се боя от теб — рече предизвикателно тя.
— Знам, че не се боиш. Знам.
— Не се боя от нищо.
Той я целуна по слепоочието и не я упрекна за лъжата. Боеше се и още как! Кой знае по каква причина кралицата на арената вече не знаеше коя е всъщност и това я плашеше до смърт.
Алекс гледаше без да вижда към затъмнената витрина на магазина Холмарк. Три врати по-надолу светеше изпод входа на малка пицария, а до нея уморено мигаше неоновата реклама на ателие за химическо чистене. Отдавна бе престанал да държи карез на Дейзи за кражбата на парите, но изобщо не повярва, че бе невинна. И сега трябваше да приеме факта, че сам бе участвал в ужасната несправедливост, извършена спрямо нея.
Защо не й повярва? Гордееше се, че е справедлив, но бе толкова сигурен, че отчаянието й я бе подтикнало към кражбата, че дори не се и усъмни. А би трябвало да знае, че силният й морал никога не би й позволил да открадне.
Тя се размърда до него.
— Ще вървим ли?
Не искаше да го придружи в тази нощна разходка по пустата търговска улица, граничеща с цирковата площадка, но той не бе готов да се прибере в ограниченото пространство на фургона и бе настоял да се поразходят. Извърна се от изложените порцеланови ангелчета и фотоалбуми, усети напрегнатостта й и разбра колко бе обезпокоена.
Синьо-черни къдрици се виеха около бузите й, устните й бяха тъй меки и уязвими. Изпита благоговение, че тази сладка, малка главица с желязна воля, му принадлежеше.
— Защо не ми каза за Хедър?
— Можем да поговорим за това по-късно.
Погледът й нетърпеливо пробяга по улицата и тя отново се опита да се отдръпне от него.
— Чакай.
Хвана я нежно за раменете, но тя потропа с крак като ядосано хлапе.
— Пусни ме веднага! Не биваше да позволяваш Брейди да я отведе така. Знаеш колко бе ядосан. Ако я нарани…
— Искрено се надявам да й насини дупето.
— Как можа да го кажеш? Та тя е само на шестнайсет, а това лято бе ужасно за нея.
— И за теб не бе кой знае колко розово. Как можеш да я защищаваш, след като е постъпила така?
— Това не е важно. Онова, което преживях, ме закали, а аз имах нужда от това. Защо му позволи да я отведе, след като бе толкова ядосан? Ти на практика му разреши да постъпи жестоко с нея. Очаквах съвсем друго от теб, Алекс, наистина. А сега, те моля, умолявам те! Пусни ме да ида и да се убедя, че тя е добре.
Ала молбите изобщо не заплашваха гордостта на Дейзи. Това бе просто начинът й на общуване и ако той бе толкова глупав да ги приеме за унизителни, то тя го поглеждаше с онзи тъй добре познат му снизходителен поглед и му казваше да престане да се прави на важен.
Той прокара показалец по долната й устна.
— Имаш ли представа колко много съжалявам?
Тя отблъсна нетърпеливо ръката му.
— Прощавам ти! А сега, хайде да вървим!
Искаше му се хем да я целуне, хем да я разтърси.
— Не разбираш ли? Заради Хедър всички в цирка те мислеха за крадла. Собственият ти съпруг не ти повярва.
— Това е защото си по природа песимист. И стига вече за това, Алекс. Разбирам, че се чувстваш гузен, но просто ще трябва да се оправяш с това някой друг път. Ако Брейди я е наранил по някакъв начин…
— Няма. Той е бесен като дявол, но няма да я докосне с пръст.
— Откъде си толкова сигурен?
— Брейди приказва много, но физическото насилие не е в стила му, особено пък спрямо собствената му дъщеря.
— Винаги съществува първи път.
— Чух, че Шеба го заговори, малко преди да влезем във фургона си. Тя ще защищава Хедър като лъвица.
— Не мога да й се доверя.
— Тя е избирателно злобна.
— И определено ме ненавижда.
— Би ненавиждала която й да е, щом съм се оженил за нея.
— Може би. Но не и по такъв начин. В началото не бе чак толкова лошо, но напоследък…
— Беше й по-лесно, когато и останалите не те харесваха. — Той разтърка рамото й. — Съжалявам, че си въвлечена в тази война, която Шеба води с гордостта си. Тя бе толкова талантлива, дори като дете, че хората й правеха отстъпки, които не биваше да й правят. Баща й я тренираше здраво, но същевременно напомпваше самочувствието й и тя израсна с мисълта, че е съвършена. Не може да приеме факта, че и тя си има човешки слабости, като всички други, затова предпочита да хвърля вината другиму.
— Мисля, че никога не е лесно да признаеш слабостите си.
— О, не, не е лесно. Само не започвай да я съжаляваш. Дръж винаги гарда си вдигнат, когато тя е наблизо, чуваш ли?
— Но аз не съм й направила нищо.
— Омъжи се за мен.
Тя се намръщи.
— Какво се е случило помежду ви?
— Тя си мислеше, че е влюбена в мен. А не беше — беше влюбена в произхода ми, но още не го е осъзнала. Имаше една грозна сцена и се разделихме. Всяка друга жена би се отнесла към това като към неприятен спомен, но не и тя. Твърде е високомерна, за да вини себе си, затова вини мен, че съм я видял в такова положение. Бракът ни бе силен удар върху гордостта й, но докато ти самата бе в немилост, не й бе чак толкова зле. Сега обаче съм сигурен, че ще реагира.
— Предполагам — лошо. — Тя и аз се познаваме много добре. Можеше да приеме миналото, ако притежава нещо, с което да ме уязви, но сега всичко ще започне отначало. Ще иска да ме накаже за щастието ми, а аз имам само едно слабо място.
Той я погледна.
— Аз ли? Аз ли съм слабото ти място?
— Ако уязви теб, ще уязви и мен. Ето защо искам да си нащрек.
— Струва ми се чиста загуба на време и на енергия да се опитваш да убедиш света, че си по-добър от всички останали. Не го разбирам.
— Естествено, че не го разбираш Ти с най-голямо удоволствие разкриваш слабостите си пред всеки, който пожелае да те чуе.
Сигурно намери раздразнението му за забавно, защото се усмихна.
— Хората и без това ще открият слабостите ми, ако прекарам известно време с тях. Така им спестявам усилията.
