— Не си прави труда. — И си тръгна.
Тя не можеше повече да сдържи езика си. Сложи ръка на хълбок и извика подире му:
— Приятен ден и на теб!
Той спря, обърна се и я погледна с най-мрачния си поглед.
— Не ме предизвиквай.
Тя скръсти ръце на гърдите си и потропна с гуменка в праха. Това, че бягаше от възела от чувства, с който не знаеше как да постъпи, не означаваше, че трябва да стоварва объркването си върху нея. От дни се опитваше да бъде търпелива, но стига толкова.
Той сви устни и тръгна към нея.
Тя заби пети в праха и не помръдна.
Той спря пред нея, нарочно се възползва от ръста си, за да я сплаши.
Трябваше да признае, че го правеше добре.
— Да нямаш проблем с нещо? — излая той. Въпросът му бе смехотворен, усмивката й бе донякъде игрива.
— Ако някой някога ти каже, че си хубав, когато си ядосан, не му вярвай, лъже те.
Лицето му пламна и в първия момент тя си помисли, че ще избухне. Вместо това я повдигна за лактите и я опря на павилиона за захарен памук. Сетне я целуна — толкова силно, че тя остана без дъх.
Когато най-сетне я пусна на земята, изглеждаше в още по-лошо настроение, отколкото преди целувката.
— Извинявай! — извика й.
Не бе впечатляващо като извинение, а докато се отдалечаваше, повече приличаше на разбеснял се тигър, отколкото на покаял се съпруг. Макар и да знаеше, че страда, тя почти бе изгубила търпението си. Защо правеше всичко толкова трудно и за двама им? Защо не можеше простичко да признае факта, че я обича?
Спомни си уязвимостта, която бе съзряла в очите му в онази нощ, когато я бе помолил за още малко време, подозираше, че се боеше да даде точно определение на онова, което изпитваше към нея. Конфликтът между емоциите му и онова, което смяташе, че е, го разкъсваше вътрешно.
Тъкмо това си повтаряше и тя непрекъснато, може би защото другата алтернатива — че би могъл изобщо да не я обича — бе непоносима, особено след като още не му бе казала за детето.
Намираше си всякакви извинения за страхливостта. Когато нещата помежду им вървяха, не искаше да рискува и да наруши хармонията, а сега, когато всичко се разпадаше, беше изгубила кураж.
Но в крайна сметка ставаше въпрос за страх и тя намери сили да погледне истината в очите. Човек трябва да се бори с неприятностите, а тя бягаше от тях. Беше минал почти месец, откакто бе направила теста за бременност. Пресметна, че бе бременна от около два месеца и половина, но не бе ходила още на лекар, не искаше да рискува Алекс да разбере. Фактът, че се грижеше великолепно за здравето си, не бе никакво извинение, че още не бе потърсила истинска медицинска помощ, особено след като трябваше да се увери, че бебето не бе увредено от противозачатъчните хапчета, преди да установи, че не бяха си свършили работата и бе забременяла.
Мушна пръсти в джобовете на дънките и се реши. Край на отлаганията. И тъй, и тъй точно сега с него бе невъзможно да се живее, какво значение щеше да има? За да се зачене това бебе трябваха двамина, значи и двамата трябваше да се издигнат до отговорностите си.
Веднага след като свърши следобедното представление, тя го потърси, но пикапът го нямаше. Изнерви се още повече. След като бе отлагала толкова дълго, сега изгаряше от желание да свърши с въпроса веднъж завинаги.
Следващата й възможност щеше да е на вечеря, но санитарният инспектор задържа Алекс досами вечерното представление. И сега, като влизаше през задния вход в очакване да дойде номерът им, тя видя Алекс да стои встрани с Миша, привързан хлабаво към един пилон. Един от камшиците му бе навит на рамо, дръжката му бе напряко на гърдите. Ветрецът рошеше тъмната му коса, а поради намаляващата светлина по лицето му, обърнато в профил, играеха сенки.
Никой не го наближаваше. Сякаш бе очертал невидим кръг около себе си и коня, кръг, недостъпен за когото и да е, включително и за нея. Особено за нея. Алените пайети на пояса му блеснаха, когато прокара ръка по хълбока на коня, а нейното отчаяние се увеличи. Защо трябваше да е толкова твърдоглав?
Публиката вътре избухна в смях на някой от номерата на клоуните, а тя приближи до него. Миша изхриптя и отметна глава. Погледна с опасение коня. Независимо от това колко пъти бе изпълнявала номера, не можа да свикне с нито един от компонентите му, включително и с ужасяващия миг, когато Алекс я вдигаше на седлото при себе си.
Спря на безопасно разстояние от коня.
— Би ли могъл да намериш някой да те замести след представлението? Трябва да поговорим.
Той остана гърбом към нея, оправяше нещо по коланите на седлото.
— Разговорът ще трябва да почака. Имам прекалено много работа.
Беше стигнала до края на търпението си. Ако не започнат да обсъждат проблемите си, бракът им никога няма да стане такъв, какъвто го желаеха и двамата.
— Работата ти може да почака.
Широките ръкави на бялата му риза се издуха, когато се обърна рязко.
— Виж, Дейзи, ако е за зареждането на пикапа, вече ти се извиних. Знам, че напоследък не съм най- лесния за общуване човек, но седмицата бе тежка.
— Имал си и други тежки седмици, но не си го изкарвал на мен.
— Колко пъти трябва да ти се извинявам?
— Не става дума за извинения, а за причините да продължаваш да ме отблъскваш.
— Просто остави това, става ли?
— Не мога.
Номерът на клоуните наближаваше края си, тя знаеше, че сега не бе моментът да говорят, но след като веднъж започна, вече не можеше да се спре.
— Въртим се в една емоционална въртележка, която наранява и двама ни. Предстои ни общо бъдеще и трябва да поговорим за него.
Докосна ръката му, очакваше го да се отдръпне, но след като не го направи, тя доби кураж да продължи.
— Последните няколко месеца са най-хубавите в целия ми живот. Ти ми помогна да се самопозная, а може би и аз ти помогнах в същото.
Нежно опря длани в гърдите му и усети ударите на сърцето под копринената тъкан. Хартиеното цвете между гърдите й прошумоля, камшикът му се опря в ръката й.
— Не е ли именно това любовта? Да бъдем заедно, вместо да сме разделени? Ние сме един за друг. — И без да бе възнамерявала да ги изрече, дълго таените думи изскочиха сами: — И ще бъдем добри за бебето, което ще имаме.
В един кратък миг всичко бе наред. Но сетне изведнъж се промени. Жилите на врата му изпъкнаха, очите му потъмняха и тя прочете в тях страх. Сетне чертите му се изкривиха в яростна маска.
Тя отдръпна рязко ръцете си от гърдите му. Инстинктът й нашепваше да бяга, но вече бе много по- храбра и не помръдна от място.
— Алекс, не съм го направила нарочно; дори не знам как е станало. Но няма да те лъжа и да ти кажа, че съжалявам.
Побледнелите му устни помръднаха едва-едва.
— Аз ти вярвах.
— Не съм направила нищо грешно.
Раздвижиха се мускулите на гърлото му, ръцете му се свиха в юмруци. В един миг й се стори, че ще я удари.
— Откога си бременна?
— От около два месеца и половина.
— И откога знаеш?
— Може би от месец.
