желанието да й докаже любовта си, да й даде осезаем знак, че всичко помежду им вече ще е по-различно. Погледна тъмното прозорче на фургона и хукна към пикапа си. Десет минути по-късно откри денонощен магазин.
Изборът не бе голям, но ръцете му се изпълниха с всичко онова, което успя да открие: детски бисквити във формата на животинки, синя пластмасова дрънкалка и пухкаво жълто пате, издание с меки корици на книгата на доктор Спок, биберон с щампован върху него клепоух заек, плодов сок, кутия овесена каша — тя трябваше да се храни по-добре.
Забърза към цирка с покупките си. Торбата се скъса, като я дръпна от седалката, но задържа всичко с едрите си длани и изтича към фургона. Като види всичко това, тя ще разбере какво означава за него. Какво означава бебето им. Ще разбере колко много я обича.
Изтърва дрънкалката, докато завърташе топката на бравата. Тя отскочи от металното стъпало и се търколи в тревата. Той се втурна вътре.
Дейзи я нямаше.
22.
Макс Петроф изгледа сърдито Алекс.
— Защо си губиш времето да я дириш тук? Казах ти, че ще ти се обадя, ако ни потърси.
Алекс зяпаше разсеяно през прозореца, който гледаше към Сентръл парк и търсеше подходящ отговор. Не си спомняше кога за последен път бе ял като хората или бе спал повече от няколко часа, само за да подскочи като ужилен. Стомахът му го безпокоеше, отслабнал бе, знаеше, че изглежда ужасно.
Минал бе цял месец, откакто Дейзи бе избягала, а той не бе и на крачка по-близо от откриването й, отколкото бе и в нощта, когато тя изчезна. Тръгваше подир поредната следа, не участва в безброй представления, ала нито той, нито детективите, които бе наел, откриха нещо.
Макс му бе дал списък с имената на хората, с които Дейзи би могла да влезе във връзка, и Алекс бе разговарял с всички тях, ала тя бе потънала сякаш вдън земя. Молеше се само ангелските й криле да я задържат да не падне.
Обърна се бавно към Макс.
— Мислех си, че може да си пропуснал нещо. Когато замина, тя нямаше повече от сто долара в себе си.
Амелия се обади от дивана.
— Но наистина, Алекс, би ли допуснал, че Макс ще скрие от теб някаква информация, след всичко онова, което направи, за да ви събере двамата?
Дяволитият маниер на Амелия винаги го предизвикваше да рече нещо солено, а сега, след като нервите му бяха изтънели до скъсване, той не можа да скрие неприязънта си.
— Работата е там, че жена ми изчезна и както изглежда никой не знае абсолютно нищо за това.
— Успокой се, Алекс. Ние сме не по-малко разтревожени от теб.
— Ако питаш мен — рече Амелия, — трябва да разпиташ онзи работник, който я е видял последен.
Алекс бе въртял Ал Портър на шиш, докато не се убеди, че старикът нямаше какво повече да му каже. Докато Алекс предприемаше глупавото си пътуване до денонощния магазин, Ал видял Дейзи да спира на автостоп един от онези грамадни камиони. Била облечена в дънки и носела малката пътна чанта на Алекс.
— Не мога да повярвам, че е тръгнала на стоп — рече Макс. — Биха могли да я убият.
Ужасяващата възможност бе измъчвала Алекс цели три дни, докато Джак не се втурна в Червения фургон с новината, че току-що бил говорил с Дейзи по телефона. Обадила се да пита дали животните в менажерията били добре. Джак се опитал да измъкне от нея къде се намира, но тя му затворила. Не попитала изобщо за Алекс.
Тогава той изруга, че обстоятелствата му бяха попречили да е във фургона, когато се бе обадила. Сетне си спомни, че половин дузина пъти телефонът бе звънял, но като вдигнеше слушалката, отсреща прекъсваха. Сигурно е била тя. Чакала е да вдигне някой друг, за да не се налага да разговаря с него.
Макс закрачи из стаята.
— Не разбирам защо полицията не се заеме по-сериозно.
— Защото е изчезнала по своя воля.
— Но оттогава би могло да й се случат маса неща. Тя е абсолютно неспособна да се погрижи сама за себе си.
— Не е вярно. Дейзи е умна и не се бои от тежка работа.
Макс пропусна забележката му покрай ушите си. Въпреки инцидента със Синджун, на който бе свидетел, той все още смяташе дъщеря си за неспособна и лекомислена.
— Имам някои приятели във ФБР и е крайно време да ги потърся за помощ.
— Стотици свидетели видяха какво се случи на арената онази вечер. Полицията смята, че е имала предостатъчно причини да изчезне.
— Това е било нещастен случай, а при всичките й недостатъци, Дейзи не е отмъстителна. Никога не би ти държала карез за това. Не, Алекс. Тук има нещо гнило и повече няма да те оставя да ме разубеждаваш. Днес ще позвъня във ФБР.
Алекс не бе казал на Макс цялата истина; чак сега разбра защо се бе почувствал длъжен днес да дойде тук. Като не разкриваше цялата истина, той задържаше информация, която би могла да подскаже допълнително на Макс или Амелия къде евентуално би могла да отиде Дейзи. Не му бе никак хубаво да разкрие такива грозни факти за себе си, но гордостта му не бе толкова важна, колкото безопасността на Дейзи и благополучието на детето му.
Обърна се към по-възрастния мъж и едва сега забеляза колко бе остарял Макс през последния месец. Изгубил бе дори част от осанката си на дипломат. Движенията му бяха по-бавни, гласът му — по-малко твърд. Алекс реши, че по своему, тесногръдо и разсъдливо, Макс наистина обича Дейзи и също страда.
Погледна сребърния самовар, който бе открил за него в една парижка галерия. Беше проектиран от Пиер Карл Фаберже за цар Александър Трети и бе инкрустиран с двуглавия руски имперски орел. Търговецът бе казал на Алекс, че бил направен през 1886-а, но детайлите в изработката му подсказваха, че можеше да се датира по-скоро към 1890-а.
Да размишлява за гениалността на Фаберже беше далеч по-лесно, отколкото да мисли какво трябва да каже на Макс. Мушна ръце в джобовете на панталоните си, сетне ги извади. Прокашля се.
— Дейзи има по-съществена причина да е разстроена от случилото се с камшика.
Старикът веднага наостри уши.
— О, така ли?
— Бременна е.
— Нали ти казвах! — рече Амелия.
Макс и Амелия се спогледаха заговорнически и Алекс веднага застана нащрек. Макс я погледна гальовно.
— Вярно е, каза ми, каза ми, мила моя.
— А пък Алекс е реагирал лошо, като е научил.
Амелия бе досадна, но не бе глупава и болката му отново се появи — остра и силна.
— Държах се лошо — съгласи се Алекс.
Амелия погледна самодоволно мъжа си.
— Казах ти също, че и това ще се случи.
Алекс преглътна тежко, преди да изрече грозните думи.
— Казах й да направи аборт.
Макс стисна устни.
— Не си го направил!
— Не би могъл да ме обвиниш с думи, с които вече да не съм се самобичувал.
— И все още ли мислиш по същия начин?
— Разбира се, че не — намеси се Амелия. — Достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Чувството за вина е тъй видно, като лоша подстрижка. — Изправи се от дивана. — Закъснявам за
