Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Къде е Деми? — попита Оливия, след като невероятното естество на съвпаденията беше обстойно обсъдено. — Тя няма ли да се пробва за филма?

В процедурата сякаш нахлу странен хлад.

— Разнасяла ли е приказки за мен? Аз пък никога няма да клюкарствам по адрес на Деми. Дрънкала ли е нещо? Ама честно? Мисля, че тя има проблем. Но не съм от хората, които злословят.

Оливия се обърка, опита се да пресметне колко време беше минало от купона, на който бяха първи приятелки. Два дни.

— Тя е още в Маями, нали, с оня португалец?

— Нямам представа.

Но вниманието на Кимбърли вече бе отклонено. Беше забелязала нечие пристигане и започна да аранжира гърдите си в бюстието като купа с плодове за снимка. Оливия проследи погледа й и откри, че гледа право в очите на Пиер Ферамо.

Беше облечен в униформата на лосанджелиските филмови продуценти с козирка против слънце, джинси, сако за яхта и от бяла по-бяла тениска. Но маниерът му бе царствен както винаги. От двете му страни стояха две тъмнокоси смутени момчета, които се мъчеха да се справят с нарастващата тълпа от кандидат участници в пробните снимки. Той заряза свитата си и тръгна право към Оливия.

— Госпожице Джаулс — заговори и смъкна козирката си. — Закъснявате с два дни и не сте в хотела и града, където трябваше да бъдете, но въпреки това за мен, както винаги, е удоволствие да ви видя.

Влажният му поглед пламтящо се впи в нейния. За секунда тя занемя, завладяна от похот.

— Пиер. — Кимбърли си проби път на зигзаг и обви с ръце врата му. По лицето му прелетя лек полъх на отвращение. — Не можем ли някак си да започнем веднага? Направо психясах от напрежение.

— Пробните снимки започват скоро — рече той и се освободи от прегръдката й. — Ако желаеш, можеш да се качиш горе и да се подготвиш.

Докато Кимбърли се отдалечаваше, разлюляла чанта на ханша си, Ферамо разпъди с ръка помощниците си и заговори на Оливия с нисък настойчив глас.

— Не дойдохте на срещата.

— Отидох първо да потичам до пристанището…

Седна срещу нея.

— Там ли бяхте?

— На брега, точно отсреща.

— Пострадахте ли? — Взе ръката й и разгледа превръзката. Хареса й начинът, по който го направи. Също като лекар. — Прегледа ли ви лекар? Нуждаете ли се от нещо?

— Благодаря, добре съм.

— Но как се озовахте до експлозията?

— Тичах. Често тичам сутрин. Опитвах се добре да огледам кораба. Вие имахте ли познати на борда?

Наблюдаваше лицето му като детектив, дебнещ скърбящ съпруг, който отправя молба към отвлеклия съпругата му бандит. Ферамо не пропусна нито един такт.

— Не, слава Богу, нямах.

Ами Уинстън, подводния ти консултант?

— А аз имах.

— Така ли? — Той сниши глас и се наведе към нея. — Страшно съжалявам. Добре ли ги познавахте?

— Не. Но бяха хора, които много ми допадаха. Знаете ли кой го е извършил?

Дали нямаше искрица на реакция при този странен въпрос?

— Някоя от обичайните терористични групи пое отговорността. Разбира се, носи всички белези на Ал Кайда, но ще видим. — Огледа се. — Не е нито времето, нито мястото за този разговор. Ще постоите ли повечко?

Зад тях се появи едно от момчетата, което ровеше в някакви бумаги.

— Господин Ферамо…

— Да, да. — Съвсем различен глас — груб, властен, презрителен. — Един момент. Не виждаш ли, че разговарям? — Обърна се отново към Оливия. — Защо не си уговорим пак срещата?

Угъвоооооуим пак ъсуещата. Съвсем не звучеше по френски.

— Ще остана няколко дни.

— Ще вечеряте ли с мен? Може би утре вечер?

— Ъъъ, да, аз…

— Добре. Ще останете ли да гледате снимките? Ще ви се обадя да се разберем. Дотогава. Присъствието ви е удоволствие за мен. Да… да.

Обърна се към момчето, което извинително държеше някакъв документ.

Оливия го наблюдаваше как погледна документа, изправи се и тръгна обратно към кандидатите.

— Всъщност до четири ще свършим. — Върна документа на момчето. — Шукран. А после можем да дообсъдим положението.

Шукран. Оливия сведе поглед и успокои треперенето на ръката си, за да не се издаде. Шукран беше арабската дума за благодаря.

13.

— Прибирай се — каза й Кейт от Лондон. — Прибирай се веднага. Обади се на ФБР и вземи първия самолет.

Оливия седеше разтреперана върху сребърната възглавница на пода, плътно притисната до вратата на стаята.

— Но последния път, когато говорихме, ти каза, че правя прибързани заключения.

— Тогава единственото доказателство, което спомена, беше, че бил „ленив“. По някакъв начин си съумяла да не обърнеш внимание на факта, че се е опитал да те убеди да не ходиш на „През океани“ вечерта преди взрива.

— Не бях помислила за това. Сметнах, че е част от лигавата му тактика да ме кани на закуска. Нали знаеш, нещо като: „Да ти се обадя ли, или да те сръгам с лакът?“

— Ти си направо невероятна. Слушай. Той лъже. Казал ти е, че е французин, а изведнъж започва да говори на арабски.

— Каза само една дума. Във всеки случай това, че е арабин, не означава, че е терорист. Може би е искал да избегне точно този предразсъдък. Пиша материал. „Елан“ ми плаща разходите.

— Ще те разберат. Винаги можеш да им върнеш парите. Прибери се у дома.

— Хората на Ал Кайда не пият шампанско и не се обграждат с красиви полуоблечени жени. Те се разхождат по карирани ризи в мрачни апартаменти в Хамбург.

— Невероятно. Слушай. Млъкни. Ти си изцяло заслепена от похот. Качвай се на следващия самолет. Аз ще се обадя вместо теб на ФБР и на МИ6.

— Кейт — тихо изрече Оливия. — Това е моя история. Аз я открих.

Настъпи кратко мълчание.

— О, Боже. Става дума за имената, нали? Бари е виновен. Каза, че материалът ще е съвместен. Като го видях, му се обадих и го наврях в миша дупка.

Тогава защо не се обади и на мен?

— Заяви, че махнал името ти, за да пести място. Ти не си щатна. Не се опитвам да ти задигна историята. Само си ела, за да си в безопасност.

— Трябва да затварям — каза Оливия. — Очаква се да присъствам на пробните снимки.

Запрати разговора с Кейт в дъното на съзнанието си и започна трескаво да съставя нов списък, който имаше две подзаглавия:

1. Причини да мисля, че Пиер Ферамо е терорист от Ал Кайда и заговорничи да вдигне във въздуха Л.А.