Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— О, здрасти, Пиер — весело зачурулика тя. Тъкмо звъня по другата линия на ФБР да им съобщя, че си терорист от Ал Кайда.

— Всичко наред ли е?

— Да! Прекрасно! Защо?

— Звучиш малко… напрегната.

— Денят беше тежък.

— Няма да те задържам. Просто исках да съм сигурен, че ще дойдеш на вечерята ни утре. Ще бъде кофти, ако пак се разминем.

— Абсолютно. Чакам я с нетърпение.

— Отлично. Ще пратя кола да те вземе в шест и половина.

Шест и половина? Не е ли раничко за вечеря?

— Чудесно.

— Как ти се сториха пробните снимки?

Когато той затвори, и ФБР бяха прекъснали.

— Здрасти. ФБР ли е? Исках да докладвам за подозрение, което имам във връзка с „През океани“. — Оливия крачеше из стаята и репетираше на глас. — Вероятно не е важно, но трябва да проверите човек на име Пиер Ферамо и…

— Здрасти, обажда се Джаулс. ЦРУ ли е? Свържете ме с отдел „Международен тероризъм“. Имам гореща следа по случая „През океани“. Ферамо, Пиер Ферамо. Положително е арабин, вероятно суданец…

Не можеше да го направи. Почувства се така, сякаш отиваше на пробни снимки, но беше изгубила мотивацията си. Беше Рейчъл Пиксли от Уърксоп, напълно глътнала език, а операторът щеше да й се изсмее, но в същото време беше и подлата Мата Хари, уреждаща си среши за вечеря с престъпните си любовници, а после издаваща ги на господарите си.

Реши да излезе с Кимбърли и приятелките й и да се обади във ФБР рано на другата сутрин. Щеше да поръча рум-сървис и да си отживее.

16.

Пиер Ферамо носеше зелена барета и говореше по Ал Джазира: „Тя е свиня и неверница. Шкембето й е прекалено тлъсто за скара. Трябва да се опържи.“

Някъде далече звънеше телефон. Кимбърли Алфорд извади лукова глава от бюстието си и започна да я кълца, като се усмихваше към камерата, а измежду зъбите й бликаше кръв. Телефонът продължаваше да звъни. Оливия заопипва около себе си в мрака.

— Здрасти, Оливия. Обажда се Имоджен от „Елан“. Редакторката ще разговаря с теб.

Запали лампата и седна в леглото, придърпа нощничката си надолу, прокара пръсти през косата си и диво заоглежда стаята. Сали Хокинс. Главната редакторка на „Елан“. Обажда й се още с влизането в кабинета си. И то след цяла вечер с Кимбърли и приятелките й, тъй да се каже. Ужас. Ужас.

— Сега те свързвам.

В гласа на Имоджен звучеше секретарската нотка „Вече-няма-защо-да-съм-любезна-с-теб-защото-си- в-не-милост.“

— Оливия? — Отчетливият „аз-съм-заета-и-важна“ тон на Сали Хокинс. — Извинявай, че ти звъня толкова рано. Опасявам се, че имахме оплакване.

— Оплакване?

— Да. Разбрах, че си се обаждала във ФБР и си им предложила да проверят Пиер Ферамо.

— Какво? Кой ви каза?

— Не знам точния източник, но от рекламата на „Сенчърис“ са бесни, и то с пълно право, ако наистина си звъняла във ФБР. Уверих Мелиса, че съм сигурна в теб и че ако се притесняваш от някой от нейните хора, щеше най-напред да се обадиш на нас.

Оливия изпадна в луда паника. Не беше се обаждала във ФБР, нали така? Или по-точно беше, но не беше успяла да се свърже, а още по-точно, беше успяла да се свърже, но беше ги оставила да чакат и не беше казала нищо.

— Оливия?

Студен, гаден тон.

— Аз… аз…

— Работим в тясно сътрудничество със „Сенчъри“ за множество интервюта и снимки на знаменитости. Наближава сезонът на наградите, през който силно ще зависим от тях и, и честна дума…

— Не съм се обаждала във ФБР.

— Не си ли?

— Е, обадих се, но не съм разговаряла с никого. Не мога да разбера защо…

— Съжалявам — отсече Сали Хокинс. — Това наистина е лишено от всякакъв смисъл. Обади ли им се, или не?

— Ами, започнах да им се обаждам, но…

Оливия се взираше в информацията за пресата за филма на Ферамо. Там пишеше Пиер Ферамо, Ферамо — с едно „р“. Нищо чудно, че не намираше нищо в Интернет. Беше писала името му грешно. О, Боже. Без паника.

— Оливия, зле ли ти е?

— Не… не… просто… аз…

Като прикрепи телефона между ухото и рамото си, отиде до писалището и въведе в „Гугъл“ Пиер Ферамо с едно „р“. Имаше хиляда петстотин шейсет и седем сайта. Боже мой.

— Добре. Ясно. — Редакторката започна да й говори, сякаш беше бавноразвиваща се петгодишна. — Добре. Имала си ужасяващо преживяване в Маями. Разбирам го. Мисля, че най-доброто за теб е да си починеш добре няколко часа и да се прибереш у дома. Събра ли някакъв материал за статията?

Оливия преглеждаше първата страница на хиляда петстотин шейсет и седемте сайта в „Гугъл“: продуцент на късометражен френски филм, спечелил „Златна палма“, сниман с манекенка на „Оскарите на парфюмерийната промишленост“, цитиран в „Маями Хералд“ след промоцията на „Creme de Phylgie“.

— Да. Не, наистина, добре съм. Искам да довърша материала.

— Е. Ние пък смятаме, че ще е далеч по-добре да си се прибереш. От рекламата на „Сенчъри“ не са никак щастливи, че ще продължаваш да работиш с техните хора. Така че може би ще е най-добре да напишеш бележките си и да ги пуснеш по електронната поща на Имоджен, а аз ще я накарам да ти уреди полет за днес следобед.

— Ама, слушай, не съм казвала нищо на ФБР…

— Опасявам се, че трябва да свършваме, Оливия. Чака ме конферентен разговор. Ще кажа на Имоджен да ти се обади да ти съобщи подробностите за полета. Да не забравиш да изпратиш материалите.

Оливия невярващо огледа стаята. Не беше се обаждала на ФБР, нали така? Само беше репетирала обаждане във ФБР. Дали се бяха усъвършенствали дотолкова, че да четат хорските мисли по телефона? Едва ли. ЦРУ може би, но не и ФБР. Седна на леглото. Твърдо не. Единственият човек, който знаеше за намерението й да им се обади, беше Кейт.

Оливия яростно тракаше по клавишите, записваше толкова от историята за кандидат-звездите, колкото можеше да скалъпи за краткото време, преди да я уволнят с ритник. На всеки няколко минути влизаше в документ, наречен: Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА и изливаше гнева си.

„Не мога да повярвам, че ме прекара така. Мислех, че приятелството ни се гради върху доверие и лоялност и…“

Още три абзаца от историята за кандидат-звездите. И пак в Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА:

„Кейт, надявам се, че не правя несправедливи умозаключения, но не разбирам…“