Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Достатъчно. — Сурая гаврътна питието си наведнъж, отдалечи се и си взе чантичката. — Както и да е, трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Излизам. Пиер ще дойде скоро. Чувствай се като у дома си.

— Добре — съгласи се Оливия. — Чудесно! Приятна вечер.

Оливия наблюдаваше как вратите на асансьора се затварят зад Сурая, заслуша се в стона и съскането, които издаваше при слизането си надолу, докато се убеди, че си е отишла. Стана съвсем тихо, като се изключи бученето на климатика. Апартаментът или се даваше под наем на тежкари, или бе обзаведен от побъркан дизайнер. Нямаше лични вещи — никакви книги, чинии с химикалки и разни боклуци в тях, имаше само позлатени огледала, орнаменти, най-различни ониксови животни от джунглата и странни картини на жени в опасност от змии и дълги, тънки дракони. Вслуша се, стисна още по-силно иглата за шапки, а с другия юмрук чантата „Луи Вютон“. Срещу асансьора имаше коридор. Мина на пръсти по плюшения килим към него и видя редица затворени врати. С разтупкано сърце започна да си повтаря как, ако я попитат, ще твърди, че е търсила тоалетната, посегна към първата позлатена дръжка и я натисна.

Озова се в огромна спалня, чиято цяла стена представляваше прозорец. В центъра се намираше легло с балдахин, колоните му бяха оформени като дебели въжета, от двете му страни имаше тумбести лампи. И тук нямаше лични вещи. Отвори едно чекмедже и примижа, когато изскърца — беше празно. Не можа да го затвори. Беше се запънало. Изруга наум, остави го отворено и продължи да обикаля на пръсти. Банята беше просторна, цялата в огледала — ужас! — и розов мрамор. Водеше към голяма гардеробна стая, облицована с кедрови лавици и островче в центъра за вадене на дрехи. Но дрехи нямаше. Облегна се на стената и усети, че помръдва. Петсантиметров стоманен панел се плъзна безшумно и отвори врата към друга стая. Сейф? Скривалище? Лампите се запалиха. Беше по-голяма от спалнята и боядисана в бяло, нямаше прозорци и беше празна, с изключение на редица малки ориенталски килимчета, подредени до стената. Панелът тръгна да се затваря и тя импулсивно се шмугна през отвора точно преди да се затвори.

Остана с разтуптяно сърце и се огледа. Дали наистина беше скривалище? Килимчетата дали не бяха молитвени? Обърна се да погледне стената зад себе си. На нея имаше три бели плаката с надписи на арабски. Извади фотоапарата, остави чантата на килима, започна да ги снима, а после замръзна. От другата страна на плъзгащата се стена долетя слаб шум — тихи крачки! В спалнята имаше някой. Крачките замряха. После чу как някой се мъчи да затвори чекмеджето.

Крачките отново се чуха — бавни, все още тихи, но приближаващи се. Почувства се като заклещена под вода, не й достигаше въздух. Насили се да диша, да запази спокойствие и да мисли. Дали нямаше втори изход? Опита се да си представи как изглежда коридорът отвън — дълга стена, после врата. Друга спалня?

Чу крачките по мраморния под на банята и погледна пак към панела, отбелязвайки леката разлика в цвета му, после заразглежда отсрещната стена. Ето! Отиде на пръсти до нея и я натисна с рамо. Тя започна да се отваря. Оливия се промуши през отвора и върна панела, като почти плачеше от облекчение. Озова се в друга гардеробна стая, но този път пълна с мъжки дрехи. Долови лекото ухание на одеколона на Ферамо. Дрехите бяха негови: лъскави изискани обувки, тъмни костюми, колосани и изгладени ризи в пастелни тонове, спретнато сгънати джинси, блузи с яка поло. Докато бързо се промъкваше през стаята, мислите й препускаха: Боже, той има страшно много дрехи за мъж. И е много подреден, почти като обратен. Самата тя с лекота би превърнала подобна стая в хаос и безумие. А как щеше да обясни появата си в коридора? Влезе в банята. Това беше: идеално. Щеше да се престори, че току-що е излязла от тоалетната. Отражението й я гледаше от всевъзможни ъгли. Чу лекото, почти безшумно отваряне на панела. Пъхна миниатюрната камера под мишница и пусна водата. Може би доброто възпитание щеше да спре онзи, който стоеше пред вратата на банята.

— Оливия?

Беше Ферамо.

— Изчакай една секунда! Не е прилично! — весело отвърна тя. — Така.

Усмихна се колкото можеше по-естествено, прикривайки камерата с ръка. Но очите на Ферамо бяха смъртоносно ледени.

— Е, Оливия, виждам, че си открила тайната ми.

19.

Ферамо мина покрай нея, затвори вратата на банята, заключи я и се обърна да я погледне.

— Винаги ли надничаш из къщите на домакините си без разрешение?

Отдай се на страха, каза си тя. Не му се противи. Използвай адреналина. Мини в атака.

— Защо да не потърся банята, когато ме каниш на вечеря, изпращаш ми висока секс-богиня да ме вземе и ме оставяш да вися сама? — обвиняващо попита тя.

Той пъхна ръка в сакото си.

— Май това е твое — отбеляза той, хванал чантата „Луи Вютон“. Проклятие. Беше я забравила на пода, докато снимаше тайната стая.

— Каза ми, че си французин — изтърси тя. — Как само ме будалкаше с откровените и сърдечни разговори. А после се оказва, че всичко е било лъжа. Ти не си французин, нали?

Той я гледаше безизразно. Когато лицето му беше неутрално, притежаваше почти аристократичен сарказъм.

— Права си — отвърна най-сетне. — Не ти казах истината.

Обърна се и отключи вратата. Стори й се, че ще припадне от облекчение.

— Хайде, ела. Ще закъснеем за вечерята — произнесе той вече по-любезно. — Тъкмо ще обсъдим тези неща.

Отвори вратата със замах и я въведе в спалнята си. Леглото беше голямо. За частица от секундата между тях прескочи ослепителна искра на желание. Оливия решително влезе в помещението — на стола имаше риза, до леглото — книги, и излезе в коридора. Той затвори вратата и застана между нея и асансьора, насочвайки я в обратна посока. Тръгна нервно пред него, опитваше се да изрази гняв с походката си и съжали, че не беше вземала уроци по актьорско майсторство. Уроци по подводно плуване, уроци по самозащита, уроци по езици, уроци по оказване на първа помощ — беше прекарала зрялата част от живота си в стремеж да получи собствена диплома по житейски умения, но никога не беше й минавало през ум колко полезно можеше да се окаже актьорството.

В края на коридора имаше още една затворена врата. Той мина пред нея, за да я отключи, и Оливия се възползва от възможността да пъхне камерата в чантата, докато той отваряше вратата към стълбището.

— Нагоре — нареди той.

Дали не смяташе да я бутне от покрива? Обърна се да го погледне, опитваше се да прецени дали сега не е моментът да побегне. Когато очите им се срещнаха, видя, че той й се присмива.

— Няма да те изям. Качвай се.

Беше много объркано. Реалността се люлееше наляво-надясно. Изведнъж сега, като видя смеха му, отново се почувства на среща. Като се изкачиха до горе, той бутна тежка желязна врата и Оливия бе облъхната от поток горещ въздух. Излязоха навън под силен вятър и оглушителен рев. Бяха на покрива на сградата, заобиколени от необятната панорама на Лос Анджелис. Шумът идваше от хеликоптер, паркиран на покрива, перките му се въртяха, а вратата зееше отворена в очакване.

— Каретата ви чака — извика Ферамо над шума.

Оливия се разкъсваше между страха и възторга. Косата на Ферамо се вееше назад, като от машина за вятър в някое студио.

Оливия се затича по бетона приведена, за да избегне перките. Качи се в хеликоптера, като й се щеше да не носеше толкова тясна рокля и неудобни обувки. Пилотът се обърна и й посочи коланите и предпазителите за уши. Пиер беше на седалката до нея и затвори тежката врата, хеликоптерът се вдигна