Оливия Джаулс и развинтеното въображение

заплашена и ужасена, а в следващия — защитена и ухажвана, също като сладките приказки при правенето на кола-маска от страна на неопитна козметичка.

— И кои страни си посетила при пътуванията си?

— Е, не толкова, колкото бих искала — Южна Америка, Индия, Африка.

— Къде в Африка?

— Судан и Кения.

— Нима? Била си в Судан? И как ти се стори?

— Прекрасен. Най-чуждестранното място, което съм виждала. Беше като в „Лорънс Арабски“.

— А хората?

— Мили.

Това танцуване около опасността по време на разговора им наистина беше вълнуващо.

— А Лос Анджелис? Какво мислиш за него?

— Възхитително повърхностен.

Той се засмя.

— И само толкова?

— Неочаквано провинциален. Прилича на Южна Франция, само че с магазини.

— А тази журналистика, с която се занимаваш, тази глазура за списанията, това ли е специалността ти?

— Глазура? Никога не са ме обиждали така!

Той отново се засмя. Имаше приятен смях, малко стеснителен, сякаш вършеше нещо, което не му беше съвсем разрешено.

— Искам да бъда истинска чуждестранна кореспондентка — внезапно стана сериозна тя. — Искам да направя нещо съществено.

— „През океани“. Успя ли все пак да напишеш материал за него?

Тенорът му се беше леко променил.

— Хм — отвърна тя. — Горе-долу. Но го пуснаха в рубриката на друга журналистка.

— Това обиди ли те?

— Не. В контекста на случилото се е дреболия. А ти? Харесваш ли Л.А.?

— Интересува ме продукцията му.

— Коя по-точно? Красивите момичета с огромни изкуствени гърди?

Той се засмя.

— Защо не влезем вътре?

— Да се освежа ли?

— Не, не, имах предвид да вечеряме.

Член на екипажа в бяла униформа й подаде ръка и й помогна да слезе по стълбата. Вътрешността на яхтата беше главозамайваща, макар и леко кичозна. Стените бяха облицовани с блестящо дърво, имаше дебели бежови килими и много месингови украси. Приличаше на истинска стая, не на каюта. Масата беше сложена за двама, с бяла покривка, цветя и ярко святкащи чаши и прибори, които за съжаление не бяха позлатени. Каютата беше декорирана с холивудска тематика и имаше доста интересни стари снимки, Правени на снимачни площадки: Алфред Хичкок играе шах с Грейс Кели, Ава Гарднър кисне краката си в кофа с вода, Омар Шариф и Питър О’Тул играят крикет в пустинята. Имаше и стъклена витрина с ценни предмети и спомени: статуетка „Оскар“, древноегипетско покривало за глава, бисерна огърлица на четири реда със снимка на Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“ зад нея.

— Това е моята страст — обяви той. — Филмите. Гледал съм толкова много с майка ми, толкова много от великите стари филми. Някой ден ще направя филм, който ще бъде помнен дълго след смъртта ми. Стига да успея да си пробия път сред тъпотата и предразсъдъците на Холивуд.

— Но ти вече си правил филми.

— Малки филми във Франция. Не би могла да ги знаеш.

— Защо? Изпитай ме.

По лицето му не пробяга ли мимолетна паника?

— Виж — посочи той, — това е покривалото за глава, носено от Елизабет Тейлър в „Клеопатра“.

— А „Оскар“-ът истински ли е?

— Да, но се опасявам, че не е много престижен. Мечтата ми е да се добера до някоя от статуетките, раздадени за „Лорънс Арабски“ през 1962 година. Но засега трябва да се примиря с тази, която е награда за най-добро озвучаване от края на шейсетте години.

Оливия се засмя.

— Разкажи ми повече за работите си. Може да съм гледала нещо. Гледам доста френски филми в…

— Виж. Това са перлите, които Одри Хепбърн е носила в „Закуска в Тифани“.

— Истинските?

— Разбира се. Искаш ли да си ги сложиш за вечерята?

— Не, не. Ще изглеждам нелепо.

Той ги извади от витрината, сложи ги на врата й и ги закопча с ловкостта на хирург. Отстъпи крачка назад да прецени ефекта.

Усети, че изпитва бодване на синдрома на Пепеляшка и се вбеси на себе си. По дяволите, наистина беше впечатлена от тъпата яхта, от апартамента, от перлите и хеликоптера. Знаеше, че е една от дългата редица момичета, ухажвани по този начин, а не искаше да е така. Нелепото, измамно усещане, което може да връхлети момиче в подобно положение, вече клокочеше в нея. Мислеше: Аз съм различна, не го харесвам заради парите му, харесвам го заради самия него. Мога да го променя, а заедно с това си представяше как се разполага на яхтата като обожавано същество, как скача във водата да се гмурка неограничено, без допълнителна такса за взетото под наем оборудване, а после излиза изпод душа и си слага огърлицата на Одри Хепбърн.

Стига, заповяда си тя. Престани веднага, нещастнице. Заеми се с това, за което си дошла. Прииска й се да изкрещи: Пиер бин Ферамо, не можем ли да изясним нещата? Ухажваш ли ме, или се опитваш да ме очистиш? Терорист ли си или плейбой? Подозираш ли, че съм се опитала да насъскам ФБР по петите ти или не? Така, трябваше малко да го погъделичка.

— Пиер — започна тя, — или може би трябва да те наричам М-м… — започна да се смее — … Мустафа?

Напрежението й избиваше в истерия. Той я погледна сърдито за миг, което само я накара да се разсмее още повече. Почувства се така, сякаш проявява детинско нахалство спрямо Осама бин Ладен.

— Оливия — сухо рече той, — ако продължаваш така, ще се наложи да те укротявам.

— Като ме заровиш до шия в пясъка?

— Вероятно си въобразяваш, че искам да те вербувам за терористка-камикадзе.

Наведе се така плътно до нея, че почти можа да вкуси дъха му.

Стоеше загледана в „Оскар“-а и египетското покривало зад витрината, като се опитваше да се успокои.

— Защо ме излъга? — попита тя, без да се обръща. Той не отговори. Обърна се с лице към него.

— Защо ми каза, че си французин? Знаех, че си арабин.

— Тъй ли? — Изглеждаше съвсем спокоен, дори леко развеселен. — Смея ли да попитам откъде?

— Ами, на първо място акцентът ти. На второ място, чух те да казваш „шукран“.

Секундна пауза.

— Да не би да говориш арабски?

— Да. Както ти казах, била съм в Судан. Там ми хареса, но… всъщност най-красноречиви бяха обувките и чорапите ти.

— Обувките и чорапите?

— Тънки копринени чорапи и излъскани до блясък мокасини — типично за арабски шейх.

— Дано не забравя да ги сменя.

— Само ако се опитваш да скриеш националността си. Онова в апартамента ти джамия ли беше?

Притворените очи не издадоха нищо.