Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Протегна ръка и нежно я погали по бузата. Влажните му кафяви очи сякаш изгаряха нейните. Докосването на устните му върху нейните изпрати шокови вълни по цялата й система.

— Госпожице Джаулс — измърка той, — вие сте една прекрасна, невъзмутима… англичанка.

Той стана, взе ръката й, изправи я и я поведе към палубата.

— Ще останеш ли с мен тази нощ? — попита и погледна надолу към нея.

— Прекалено рано е — промърмори тя и се остави да притегли главата й до гърдите си, да я обвие властно с ръце и да погали косата й.

— Разбирам — отвърна. Единственият звук беше мекото плискане на вълните в корпуса на яхтата. — Но нали ще дойдеш в Хондурас?

— Ще си помисля — немощно отвърна Оливия.

22.Лос Анджелис

— Кой терминаал?

Таксито на Оливия минаваше сред нефтените полета по пътя към летището. На всяка крачка, колкото и невероятно да беше, се появяваха пясъчно оцветени кимащи магарета, сякаш беше в Южен Ирак, а не в покрайнините на Лос Анджелис.

— Кой терминаал? — попита пак шофьорът на таксито. — Терминаал? Международен? Вътрешен? Коой компания?

— О, о, ъ — запелтечи тя, защото нямаше представа къде отива. — Международния.

Слънцето залязваше сред облаците с детайлите и великолепието на маслена картина, хаосът от преплетени телефонни жици се чернееше на фона му. Изпита тръпка на преждевременна носталгия по Лос Анджелис и Америка: онази Америка на пустините, бензиностанциите, дъгите шосета и изобретенията.

— Коой компания?

Я млъквай — едва се сдържа да не каже тя. — Още не съм решила.

Насили се да започне да мисли ясно и разумно. Проблемът беше съвсем прост: беше се влюбила в мъж. Подобно нещо можеше да се случи на всекиго, като се изключеше фактът, че е международен терорист. Симптомите й бяха познати: само трийсет процента от мозъка й функционираха. Останалата част беше заета от комбинация от фантазии и спомени. Всеки път, когато се опитваше спокойно да прецени положението и да направи някакъв план, умът й биваше завладяван от представи за безкрайно бъдеще с Ферамо, започващо с гмуркане в кристалните карибски води, последвано от чукане в бедуински шатри в суданската пустиня и завършващо с брачен живот в стил Грейс Кели-принц Рение — яхти, дворци и тъй нататък, с Ферамо, който след някаква изумителна душевна акробатика се е превърнал от терорист в известен кинорежисьор-тире-филантроп, а може би и доктор-тире-учен-тире-някаква неопределена мъжка професия, включваща и уменията да се поправят коли. Не трябваше да ходи на срещата на остров Каталина. Опитваше се отчаяно да се вземе в ръце. Няма — повтаряше си тя — да преследвам никой мъж. Жените са еволюирали и са се научили да правят всичко, което е било мъжка работа, а мъжете са отговорили с регрес. Те дори вече не могат да ремонтират разни неща. Но в този момент Ферамо, облечен в контешки костюм, ровичкаше в двигателя на хеликоптера под обожаващите погледи на екипажа. С последно завъртане на гаечния ключ двигателят се включи с рев, а екипажът заръкопляска и завика ура. Ферамо я грабна през кръста, отметна главата й назад и страстно я целуна, преди да я метне в хеликоптера.

Мобилният й телефон отново зазвъня. На мониторчето пишеше „извън обхвата“. Ферамо! Трябваше да е той.

— Аз съм — заговори Кейт. — Събудиха ме презатлантически мисловни вибрации. Каниш се да направиш нещо лошо, нали?

— Не, не. Само, ъъъ, Пиер притежава хотел за водолази в Хондурас и…

— Да не си посмяла да го следваш в Хондурас. Това е лудост. За какво се труди през всичките тези години, ако ще се поддадеш на чара на някакъв смехотворен плейбой в стил Доди ал Файед? Вероятно има косми по гърба. След четири години ще те затвори вкъщи с фередже, докато той пътува по света и чука кандидат-звезди.

— Не е вярно. Ти не го познаваш.

— О, моля те. Ти също. Оливия, просто се прибери. Оправи положението си в „Сънди Таймс“. Продължавай да градиш кариера и живот, които никой не може да ти отнеме.

— Ами ако е истина? Ако е от Ал Кайда?

— Тогава се прибери още по-бързо. Освен без кариера, ще останеш и без глава. И не, не се опитвам да си присвоя сюжета ти.

— Извинявай за това — овчедушно рече Оливия.

— Всичко е наред.

— Нямам намерение да прекарвам остатъка от живота си с него. Просто исках малко…

— Не е нужно да търчиш до шибания Хондурас за едно „малко“… Качвай се на полета до Хийтроу още тази вечер и утре ще се видим.

Таксито вземаше бетонния завой към залите за заминаващи.

— Така, пристигнахме. Международен терминал — намеси се шофьорът. — Коой компания?

— Ще сляза тук.

— Много си податлива на мъжете.

— Е, поне не съм се омъжвала два пъти — рече Оливия, като се опитваше едновременно да слезе от таксито, да даде бакшиш на шофьора, да хване сака и да стисне телефона между ухото и рамото си.

— Това е, защото си била шоково вкарана в преждевременно помъдряване поради случилото се със семейството ти. Иначе до двайсетгодишна възраст щеше да си омъжена, също като съученичките ти.

Оливия беше връхлетяна от внезапна интуиция.

— Да не си се скарала с Доминик? — попита тя, като се мъчеше да обясни със знаци на шофьора, че не е възнамерявала да му дава бакшиш от двайсет долара за трийсетдоларов курс.

— Мразя го.

— А, значи все пак историята ви продължава. Любовта и омразата са едно и също чувство. Обратното на любовта е безразличието.

— Млъкни. Мразя го. Та значи ще кацнеш утре към три? Ела направо тук.

— Да, ъъъ, ще ти се обадя — изрече със съмнение Оливия и тръгна към терминала.

Оливия обичаше да пътува сама: беше в движение само с един малък сак и отговаряше сама за себе си. Усмихна се радостно, когато автоматичните врати се плъзнаха да я приемат. Откъде знаеха кога да се отворят? Караха я да се чувства важна особа.

Седна на една от редиците с пластмасови седалки и започна да наблюдава летищния свят, който се нижеше край нея: разтревожено семейство, обуто с гуменки, с пастелни якета и издути раници, които представляваха униформата на туристите, стиснали здраво чантите си, оглеждащи се страхливо и скупчващи се да се предпазят от един чужд свят. Дебела мексиканка с бебе следваше сърдито на вид момче. Сети се за думите на Кейт. Дали щеше да остане Рейчъл Пиксли и да води обикновен живот, ако не беше катастрофата? Неее, помисли тя. Нямаше обикновен живот. Животът беше крехък и причудлив и се променяше от нищо и никакво. От човека зависеше да извлече удоволствията му.

Извади намачкана разпечатка на електронна поща и я зачете отново.

От: редактор@Елан.со.uk

Относно: Пиер Ферамо

Драга Оливия,

Тази сутрин Пиер Ферамо ни се обади лично. Мосю Ферамо обясни, че хората му са допуснали