Оливия Джаулс и развинтеното въображение

във въздуха, а сградата се смали под тях. Отправяха се към океана.

Беше невъзможно да се разговаря заради шума. Пиер не я поглеждаше. Опита се да се съсредоточи върху гледката. Ако това щеше да е последният й час, поне щеше да го прекара в гледане на нещо красиво. Слънцето залязваше над залива Санта Моника — тежко оранжево кълбо на бледосиньо небе, стъклената повърхност на океана отразяваше червената светлина. Известно време летяха над брега, снишавайки се към тъмната линия на планините над Малибу. Виждаше дългата линия на вълнолома, малкия недостроен ресторант в края му, а до него сърфисти — черни, подобни на тюлени фигурки, които използваха последните вълни.

Ферамо се наведе напред да инструктира пилота и хеликоптерът зави към открито море. Сети се как майка й преди много години, когато беше само на четиринайсет, я хокаше за вкуса й към приключенията, интереса й към опасни момчета и живот на ръба: „Ще се вкараш в неприятности; ти не разбираш света, виждаш само тръпката. Няма да забележиш опасността, докато не стане твърде късно.“ За жалост съветът беше даден в контекста на момчета-католици или момчета-мотоциклетисти.

Слънцето се плъзгаше зад хоризонта и изведнъж се сцепи на две — един кръг над друг като осмица. След секунди изчезна, а небето наоколо избухна в червено и оранжево, следите от самолетите се белееха на синия фон високо горе.

Е, нямаше да допусне това. Нямаше да търпи да я изхвърлят някъде насред Тихия океан, без да се съпротивлява. Дръпна Ферамо за ръката.

— Къде отиваме?

— Какво?

— Къде отиваме?

— Какво?

Вече бяха като дърта изкуфяла семейна двойка. Изви се още на седалката си и кресна в ухото му.

— КЪДЕ ОТИВАМЕ?

Той доволно се ухили.

— Ще видиш.

— ИСКАМ ДА ЗНАМ КЪДЕ МЕ ВОДИШ.

Той се наведе и каза нещо над ухото й.

— Какво?

— КАТАЛИНА!

Остров Каталина — туристически остров на трийсет километра от брега. Там имаше един весел малък морски град на име Авалон, останалото беше пущинак.

Нощта падаше бързо. Скоро тъмното рамо на земята изскочи от мрака. Далеч наляво успя да види светлинките на Авалон — уютни и приветливи, които струяха към малкия вдлъбнат залив. Пред тях имаше само тъмнина.

20.Остров Каталина, Калифорния

Хеликоптерът се спускаше в дълбоко врязан тесен залив откъм океанската страна на острова, добре скрита от сушата на Калифорния и светлините на Авалон. Забеляза растителност, палмови дървета се превиваха от вихъра на перките. Когато се приземиха, Ферамо отвори вратата, скочи на земята, изтегли я след себе си, като й направи знак с ръка да наведе глава. Перките не спряха да се въртят. Чу шума на двигателя отново да се засилва и като се обърна, видя, че хеликоптерът отново се издига.

Поведе я по пътека към един пристан. Нямаше никакъв вятър. Океанът бе спокоен, стръмните очертания на хълмовете от двете страни на заливчето и черният силует на пристана се очертаваха ясно на фона му. Когато шумът от хеликоптера замря, настъпи тишина, нарушавана единствено от звуците на тропика: цикади, жаби, подрънкването на метал в метал откъм пристана. Дишането й беше плитко и учестено. Сами ли бяха?

Стигнаха до пристана. Забеляза сърфове, опрени на една дървена барака. За какво му бяха притрябвали толкова сърфове? Каталина не се славеше като място, удобно за сърфинг. Когато се приближиха още, разбра, че бараката е склад за водолазно оборудване, пълен с резервоари и други необходими снаряжения.

— Почакай малко. Трябва да взема нещо.

Когато стъпките на Ферамо спряха да се чуват, тя немощно впи ръка в перилата. Дали да не грабне един водолазен костюм и да не избяга още сега? Но в такъв случай, ако това по някаква случайност все пак се окажеше свръх-романтична среща, поведението й щеше да изглежда крайно ексцентрично.

Отиде на пръсти до водолазния склад. Беше добре подреден: права редица от резервоари двайсетици, поставени в гнезда, навити регулиращи въжета, окачени на куки, маски и плавници на спретнати купчини. Върху груба дървена маса имаше нож. Взе го и го пъхна в чантата си, подскочи при звука на връщащите се стъпки на Ферамо. Знаеше, че я грози опасността да се поддаде на страха си. Трябваше да си възвърне самоконтрола.

Стъпките приближаваха. Извика ужасена:

— Пиер? — Никакъв отговор, само звук на тежки и неравномерни крачки. Дали не беше някакъв главорез или пък наемен убиец? — Пиер? Ти ли си?

Извади ножа от чантата и го скри зад гърба си, тялото и се напрегна, готово да се защити.

— Да — прозвуча дълбокият му акцентиран глас. — Разбира се, че съм аз.

Тя си отдъхна, тялото й се отпусна. Ферамо изникна от мрака. Носеше някакъв тромав вързоп, увит в черно.

— Какво правим тук? — избухна тя. — Какви ги вършиш — водиш ме на някакво усамотено място, за да ме изоставиш и не отговаряш, като те питам ти ли си, когато вървиш с някакви особени крачки? Какво е това място? Какво правиш!

— Особени крачки ли? — Ферамо я загледа с гневно святкащи очи, после внезапно дръпна черното покривало на вързопа. На Оливия й се стори, че краката й се подгъват. Беше кофичка с лед, съдържаща бутилка шампанско и две тесни чаши.

— Виж — рече тя и сложи ръка на челото си. — Всичко това е прекрасно, но трябва ли да си толкова мелодраматичен?

— Не ми се струваш жена, която търси предсказуемост.

— Така е, но това не означава, че трябва да ме плашиш до смърт, за да ме направиш щастлива. Какво е това място?

— Пристан за лодки. Дръж — каза той и й протегна черния плат. — Може би трябваше да те предупредя, че ще пътуваме по море.

— По море? — попита тя, докато се опитваше едновременно да поеме наметката, която наистина се оказа много лека, сякаш направена от перата на рядка птица, и да скрие ножа в нея.

Той кимна към залива, където можеше да се види силуетът на яхта, плъзгаща се безшумно към сушата.

Оливия откри с облекчение, че на борда има екипаж. Ако Ферамо възнамеряваше да я убие, щеше да се погрижи това да стане без свидетели. А и шампанското щеше да е прекалено странен щрих.

Започна да се чувства малко по-спокойна, когато успя да напъха водолазния нож в чантата си под прикритието на черната свръхфина тъкан. Ферамо стоеше до нея на кърмата, заслушан в мекото пърпорене на двигателя, който ги носеше в чернотата на откритото море.

— Оливия — заговори той и й подаде чашата, — ще вдигнем ли тост за нашата вечер. За началото.

Чукна чашата си в нейната и настойчиво я загледа.

— На какво? — попита тя.

— Не помниш ли разговора ни в Маями? На покрива? Началото на нашето опознаване. — Вдигна чашата си и я пресуши. — Е, кажи ми. Ти си журналистка. Защо?

Тя се замисли за момент.

— Обичам да пиша. Обичам да пътувам. Обичам да научавам какво става.

Зачуди се дали цялото това представление не целеше да я заблуди — в един миг се чувстваше