Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Всъщност е стая в случай на бедствие. И ми се стори идеално място за усамотение и съзерцание. А що се отнася до дребната, да кажем, неточност относно националността ми, опитвах се да се преборя с бремето на расовите стереотипи. Не всеки има твоето положително отношение към нашата култура и религия.

— Не е ли същото при политиците, които се правят, че не са обратни, като с това сами създават предпоставки за мнения, че да си обратен е нещо лошо?

— Да не намекваш, че се срамувам, задето съм арабин? — В гласа му се прокрадна тиха нотка на истерия, лека загуба на самоконтрол.

— Просто ме интересува защо излъга.

Той закова върху нея тъмния си задушевен поглед.

— Аз се гордея, че съм арабин. Нашата култура е най-древната в света и най-мъдрата. Законите ни са закони на духа, а традициите ни се коренят в мъдростта на предайте ни. Когато съм в Холивуд, се срамувам, но не от прадедите си, а от света, който виждам около себе си — нахалството, невежеството, тъпотата, алчността, точенето на лиги по млада плът, похот за новото в отсъствие на уважение към старото. Тази повърхностност, с която се шегуваш, че е възхитителна, не е сладост, а загниване в сърцевината на зрелия плод.

Оливия седеше неподвижна, вкопчена в чантата си, и мислеше за ножа в нея. Усещаше, че и най- незначителната зле преценена дума или движение ще отпушат старателно сдържания му гняв.

— Защо най-богатите нации в света са и най-нещастни? Кажи, знаеш ли? — продължи той.

— Това е доста странно обобщение — весело отвърна тя, опитвайки се да промени настроението. — Някои от най-богатите нации в света са арабски. Саудитска Арабия е доста заможна, ако не се лъжа.

— Кой ти гледа Саудитска Арабия!

Видимо изживяваше някаква вътрешна борба. Извърна се, после отново я погледна, вече успокоен.

— Извинявай, Оливия — рече с по-мек глас. — Но при моя продължителен живот в Америка често се чувствам… наранен… от невежеството и предразсъдъците, с които ни натикват в ъгъла и ни обиждат. Ела. Стига толкова. Не сме дошли за подобна дискусия. Нощта е красива и е време за вечеря.

21.

Божичко, как само се наливаше Пиер Ферамо. Едно мартини, бутилка шампанско „Кристал“, бутилка „Померол“ реколта осемдесет и втора година, след това почти цяла бутилка „Шазан-Монтраше“ реколта деветдесет и шеста, а с десерта поръча „Рейото дела Валполичела“. У повечето мъже това би изглеждало като проблем с алкохола. Но у мюсюлманин беше направо ненормално. Да — улови се, че мисли Оливия, — но ако Ферамо през по-голямата част от живота си не е близвал алкохол? Ако е започнал да пие съвсем наскоро за заблуда на околните? Откъде би могъл да знае, че има проблем? Откъде би научил, че не всички християни пият така?

— На мюсюлманите не е ли забранено да пият алкохол? — осмели се тя. Чувстваше се преяла. Храната беше превъзходна — миди върху пюре от нежен пролетен грах с бяло масло от трюфели, морски костур с леко пикантен сос с тиквени равиоли, праскови, задушени в червено вино с ванилов сладолед.

— Зависи — отвърна уклончиво той и напълни чашата си. — Има различни интерпретации.

— Гмуркаш ли се от яхтата? — попита тя.

— Дали се занимавам с подводно плуване? Да. Е, не точно тук и не лично аз. Прекалено е студено. Аз обичам да се гмуркам в Карибско море, при рифовете на Белиз и Хондурас и в Червено море. А ти гмуркаш ли се?

Посегна да напълни чашата й, без да забележи, че вече е пълна.

— Да, обичам да се гмуркам. Всъщност имах планове да предложа на „Елан“ материал за гмуркането на екзотични места. Белиз, Хондурас. Мислех и за червеноморското крайбрежие на Судан.

— Но, Оливия — възкликна той и театрално вдигна ръце, — трябва да дойдеш в хотела ми в Хондурас. Настоявам. Гмуркането около островите е ненадминато преживяване. Имаме стени, които се спускат на триста метра, сложни тунели, най-редки видове морска фауна. Трябва да накараш списанието си да ти разреши да го напишеш. А после ще продължим в Судан. Там е прекрасно, видимостта е най-добрата в света. Напълно недокоснато е. Трябва да го направиш. Трябва да го направиш веднага. Утре тръгвам за Хондурас. Обади се в списанието и ела там като моя гостенка.

— Да, ама има един проблем — рече тя.

— Проблем ли?

— Уволниха ме.

— Уволнили са те?

Започна да го наблюдава внимателно за признаци на блъфиране.

— Да. Някой от твоята рекламна служба се обадил на редакторката и се оплакал, че съм се обаждала във ФБР да те проверят.

За секунда той изгуби самообладание, но бързо го възвърна.

— Ти? Да се обаждаш във ФБР? Каква нелепост.

— Именно. Не съм се обаждала. Но някой беше сложил бръмбари в стаята ми и ме е подслушал как си говоря сама. Слушай — каза тя и се наклони напред, — Пиер, ще бъда честна. Наистина се позачудих за теб след случилото се в Маями. Когато бяхме двамата на покрива на апартамента ти, ти сякаш беше решил да не допуснеш да се кача на „През океани“ следващата сутрин. А веднага след като го гръмнаха, напусна града. Каза, че си французин, а те чух да говориш арабски. Наистина се поувлякох и започнах да си говоря на глас, въображаеми разговори, защото бях прекарала дълго време сама. Но не мога да проумея кой би сложил бръмбари в стаята ми.

— Сигурна ли си?

— Намерих бръмбарче в телефонната слушалка.

Ноздрите му гневно се разшириха.

— Скъпа ми Оливия — най-сетне произнесе той, — много съжалявам за случилото се. Нямах представа. Не мога да гадая кой е извършил всичко това, но както знаеш, живеем в параноични времена.

— Да. И сам разбираш как…

— О, да, да. Разбира се. Ти си журналистка и лингвистка. Имаш любознателен ум. Самият аз вероятно също бих бил подозрителен. Но в такъв случай, предполагам, че ако продължаваше да храниш тези подозрения, сега нямаше да си тук.

— Би било доста шантаво от моя страна — внимателно избегна лъжата Оливия.

— А сега си изгубила и работата си.

— Е, не беше точно работа. Но очевидно твоите хора са били бесни, като са се обадили.

— Веднага ще оправя тази работа. Напиши до редакторката подробностите от договора си, а утре сутринта аз лично ще й се обадя. Толкова съжалявам за случилото се.

Май започвам да се влюбвам в теб — мислеше тя. — Дори да си терорист. Аз съм като някоя от онези сътруднички, които се влюбват в ръководителя на бунтовническата армия или биват отвличани и започват да си падат по човека, който ги е отвлякъл. Страдам от стокхолмския синдром. Ще свърша като обект на кратък репортаж в „Час за жената“.

Той взе главата й в ръце и се взря в очите й. Наистина беше прекрасен: нежен, чаровен, щедър, мил.

— Ще дойдеш ли? В Хондурас? — попита. — Ще ти пратя самолет и ще бъдеш моя гостенка.

Тя направи усилие да устои.

— Не, не. Много си любезен, но никога не приемам гостоприемство, когато пиша материал. Това пречи на обективността ми. Може да намеря хлебарка в супата и тогава закъде съм?

— Тогава тази покана за вечеря също ще попречи на обективността ти.

— Само ако пиша материал за теб.

— А ти не пишеш ли? Разочаровате ме, госпожице Джаулс. Смятах, че ще ме превърнете в звезда.

— Сигурна съм, че си единственият човек в Л.А., който не се стреми да стане звезда. — Не и в този живот.

— А аз мисля, че ти си другият.