Оливия прекара ужасна, гореща, тревожна и безсънна нощ. Изпита облекчение, когато чу петела, който предизвестяваше края й. Когато слънцето надникна между блестящите върхове на палмите, светлината му бе разочароващо бледа, не като на мощното утринно карибско слънце. Отвори прозореца и погледна надолу към спокойните води на пристанището и ръждясалите железни покриви, пое от тежкия ароматен въздух. Долу на улицата група местни жени говореха и се смееха. От нечие радио долиташе тромавата музика на мариачи. Осъзна, че пътниците не разполагаха с никаква информация как или кога ще стигнат до края на пътуването си. Зачуди се дали няма да останат тук завинаги, като купонът продължава ден подир ден, докато не започнеха да вършат нищо друго освен да пият текила и да спят под дърветата от зори до здрач.
Долу на рецепцията на стената беше залепен смачкан лист хартия:
Вече беше осем. Оказа се, че мобилният телефон на Оливия не работи в Хондурас. Попита момчето на рецепцията дали може да ползва телефона. Той отвърна, че телефоните не работят, но вън имало обществен телефон. Надолу по улицата овехтял синьо-жълт знак, провесен накриво от дървен навес, намекваше, че наблизо има или телефон, или овча глава.
Започна с разпит на хондураските „Телефонни услуги“, готова за дълга и досадна поредица от сигнали заето, не отговаряне на звъненето й и непрекъснато викане и диктуване на думи буква по буква, завършващо с прекъснат разговор. Вместо това на телефона веднага се обади очарователно момиче, което говореше перфектен английски, даде й телефона на британското посолство и я информира, че отваря в осем и половина.
Беше осем и петнайсет. Дали да изчака? Или да се върне на бегом да си опакова багажа, така че да успее за автобуса? Реши да остане при телефона. В осем и двайсет и пет се появи жена с две дребни дечица и започна да се навърта наоколо. Оливия се помъчи да не й обръща внимание, но се засрами и отстъпи мястото си. Жената поде дълъг емоционален разговор. В девет без петнайсет започна да крещи, а по-малкото дете се разрева. В девет без тринайсет и двете деца се заливаха в сълзи, а жената удряше със слушалката по стената на кабината.
Щеше да изпусне скапания автобус и самолета и да остане за вечни времена в Тегусигалпа. В края на краищата се оказа съвсем просто. Отвори вратата, кресна: „Ти! Вън!“ и набра номера на посолството.
— Ало, британско посолство? Здравейте, името ми е… — По дяволите, кое да каже? — …Рейчъл Пиксли — бързо изрече тя, като се сети, че това е името в паспорта, който беше използвала при покупката на билета.
— Да? С какво можем да ви помогнем?
След като обясни накратко проблема, я свързаха с мъж, от чийто отчетлив английски глас изведнъж й се доплака от умиление. Все едно се беше сблъскала с някой британски татко или полицай, след като е била преследвана от бандити.
— Хммм — рече човекът, когато тя свърши. — Ако трябва да бъда откровен, подобни неща са обичайни за полетите от Мексико Сити. Сигурна ли сте, че не са бъркали в багажа ви тогава?
— Да. Прередих си сака, преди да изляза от стаята. Наркотиците ги нямаше. Някой е влизал в стаята ми, докато съм била долу в бара. Притеснявам се от някои хора, с които се запознах в Л.А. — мъж на име Пиер Ферамо и някои странни неща, които се случиха…
По линията се чу леко бръмчене.
— Можете ли да изчакате секунда? — попита англичанинът. — Трябва да се обадя на другата линия. Един момент.
Погледна нервно часовника си. Беше девет без три минути. Надеждата й бе в махмурлука на всички пътници, който положително щеше да ги накара да закъснеят.
— Извинете — върна се мъжът на телефона. — Госпожица Пикси, нали?
— Пиксли.
— Да. Вижте сега. Не е нужно да се тревожите за онези наркотици. Ще уведомим съответните власти. Ако възникнат нови проблеми, обадете ни се. Бихте ли могли да ни уведомите за маршрута си?
— Ами смятам да взема днес самолета до Попаян, да остана за няколко дни в селото, а после може би ще се преместя в хотела на Ферамо на Айла Бонита.
— Прекрасно. Ще съобщим да ви наблюдават. Защо на връщане не се отбиете да ни разкажете как е минало?
Оливия затвори телефона, гледа втренчено секунда-две право пред себе си и замислено прехапа устни. Дали телефонът наистина забръмча, когато спомена името Ферамо, или пак се обаждаше развинтеното й въображение?
В хотела младежът на рецепцията я информира, че автобусът за летището е потеглил преди десет минути. За щастие налетя на получателката на марковата чанта, която й каза, че ще накара съпруга си да я закара до летището с микробуса си. Наложи се доста да го чака. Когато се додрусаха до залата за заминаващите, беше десет и двайсет и две. Самолетът трябваше да излети в десет.
Оливия препускаше по пистата, повлякла подире си малкия сак, и махаше като луда, а двама мъже в работни комбинезони започнаха да отделят стълбата от самолета. Като я видяха, се засмяха и я върнаха обратно. Единият се качи преди нея и задумка по вратата, докато не я отвориха. Когато влезе в претъпканата кабина, я посрещнаха вяли приветствия. Спътниците й бяха бледи и крехки след снощните излишества, а пилотът минаваше по пътеката и се здрависваше с всеки един от тях. Почувства се по- сигурна, докато не разпозна в него пияния мустакат мариачи от снощния посветен на салсата купон.
На летището в Ла Сейба си купи билет до Попаян и отчаяно се отправи към стойката с вестниците само за да открие, че няма чуждестранни с изключение на един „Таим“ отпреди три седмици. Купи си елсеибски „Ел Диарио“, тръшна се на оранжевата седалка до изхода за самолета, зачака да обявят полета и запрелиства вестника в опити да намери някаква нова информация за „През океани“. Усети се леко развеселена при вида на снощния си партньор по танци със сериозното изражение и ниско подстриганата изрусена коса. Приличаше й на Еминем. Излъчваше същата пагубна печал. Приближи се и седна до нея, предложи й бутилка с минерална вода.
— Благодаря — каза тя, като се наслаждаваше на лекия допир на ръцете им, когато я пое.
— De nada. — Лицето му беше почти безизразно, но имаше пленителни очи — сиви и интелигентни. — Опитайте се сега да не повърнете — рече той, изправи се и тръгна към стойката с вестниците.
27.
Попаян, острови Бей
В далечината се появи остров Попаян и скоро започнаха да се спускат над кристалното тюркоазено море към бели коралови плажове и пищна зеленина. Самолетчето се приземи с чудовищен удар, после заподскача по непавираната писта и зави надясно към паянтово дървено мостче, сякаш беше велосипед, и най-сетне рязко спря до ръждясал червен пикап и дървена табела с надпис: „Добре дошли в Попаян: истинският остров, обитаван от героя на Дефо Робинзон Крузо.“
Възникна проблем при отварянето на вратата. Пилотът я дърпаше отвън, а отвътре хипи с огромна раница на гърба се взираше в дръжката с ленив възторг и от време на време я побутваше, сякаш бе гъсеница. Русият младеж стана, отмести хипито, хвана дръжката, опря рамо на вратата и я отвори.
— Благодаря, мой човек — овчедушно промърмори хипито.
Някой беше оставил британски вестник на седалката. Оливия жадно го сграбчи. Когато слязоха, ги
