Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Искаш ли да се разходим? — прошепна. Помогна й да стане, хвана я за ръка и я поведе към плажа. Хареса й допира на ръката му — беше груба и силна. Пътечката обиколи една скала, която ги скриваше от огъня, той спря, махна косата от лицето й и я погледна с напрегнатите си сиви очи. Фината линия на скулата и челюстта му се очертаваха на лунната светлина. Изглеждаше зрял и опитен, сякаш беше преживял много неща. Взе лицето й в ръка и я целуна дръзко и нахално, притисна я с тялото си в скалата. Целуваше се страхотно.

Опипа уверено тялото й. Тя уверено го прегърна през врата, опиянена от целувката, докосваща мускулите на гърба му. Под ризата му напипа някакъв колан. Проследи го с пръсти до кръста му и го остави да отблъсне ръката й.

— Пистолет ли носиш?

— Не, скъпа — прошепна той. — Просто се радвам да те видя.

— Радостта ти се усеща на много странно място.

— Целта ни е изненадата — отвърна той и сръчно бръкна в джинсите й. Божичко, наистина се чувстваше отново на шестнайсет години.

Дочу крясъци. Иззад скалата се появи Дуейн. Вторачи се в тях, като яростно дъвчеше дъвка.

— Ей, човече, корабчето се връща — дрезгаво рече той.

Двамата се пуснаха и заоправяха дрехите си. Мортън Си я прегърна през рамо и се върнаха при останалите. Той кратко се засмя.

— Боже, как ще качим тоя народ на корабчетата?

Рик беше почти стигнал до една кокосова палма, може би в търсене на хеликоптер, увит в памук. Дуейн закачливо се носеше по плажа, без да спира да дъвче. Малка групичка беше отишла при лагуната и танцуваше във водата, размахвайки ръце над главите си. До умиращата жарава на огъня в оживения спор на съгласието се бяха включили още хора, които си викаха един на друг:

— Точно така го виждам, точно така го виждам!

— Именно! Именно така е!

Мортън Си въздъхна и започна да ги насочва към корабчетата.

Вятърът беше спрял, морето беше мастиленочерно и спокойно. Разговорът се насочи към Ферамо. Дуейн беше ядосан и се втренчи в светлините на другия край на острова, като дъвчеше яростно.

— Вече трябва да мериш всяка шибана дума, която казваш на Попаян, защото не се знае кой им пее в ушенцето и кой не. Човече, утре ще ида при тях. Ще сляза и ще ги науча.

— Ей — обади се Мортън Си. — Човече, ти си друсан. Дай по-кротко.

— Трябва да ги подхванем — рече Дуейн. — Човече, това е шантава работа. Познаваме по-добре тези пещери от тях. Трябва да им разкажем играта.

Втренчи се пред себе си, без да спира да дъвче, маниакално люлеещ единия си крак нагоре- надолу.

Оливия потрепери. Мортън Си я притегли към себе си и загърна раменете й с пуловера си.

— Добре ли си? — прошепна той. Тя кимна щастливо. — Знаеш ли нещо за онези хора?

Поклати глава, като избягваше да среща погледа му. Внезапно се притесни от познанството си с Ферамо.

— Само каквото говорят хората. А ти?

Някой му подаде цигара марихуана, той силно дръпна и поклати глава. Оливия забеляза, че веднага издуха дима, без да го вдъхне.

— Все пак бих искал да видя хотела му. А ти?

— Смятах да отида. Реших, че ще е полезно за статията ми. Но звучи страшничко.

— Ти журналистка ли си?

Пръстите им се докоснаха, когато й подаде цигарата. Дуейн продължаваше да се самонавива за Ферамо и Пъмпкин Хил.

— Трябва да вземем нещо и наистина да ги подплашим. Например да ги изненадаме. Или да направим нещо наистина гадно в пещерите, така че да не припарят повече там.

— За кого работиш?

— На свободна практика съм. В момента пиша материал за гмуркането за списание „Елан“. А ти какво правиш тук?

Оливия прехапа долната си устна, когато Мортън бавно плъзна ръката си по коляното й, като натискаше с палец крака й по пътя си нагоре по бедрото й.

Пред дома на госпожица Рути двамата спряха в сянката на едно дърво. За секунда, когато погледна през рамо, й се стори, че забеляза някой да вдига пердето в пансиона, а на фона на светлината се очерта силует на глава. Скри се обратно в сянката.

— Мога ли да вляза? — прошепна той във врата й.

С огромно усилие на волята тя лекичко се отдръпна и поклати глава.

Той погледна надолу, успокои пресекливото си дишане и отново спря очи върху нея.

— Никакви среднощни посетители, а?

— Не и без придружител.

— Утре ще се гмуркаш ли?

Тя кимна.

— Кога?

— Към единайсет.

— След това ще те потърся.

Като се качи в стаята си, запрепуска трескаво напред-назад. Това монашеско самоотричане бе истински ад. Не знаеше още колко време ще издържи.

29.

Когато на следващата сутрин Оливия излезе на главната улица, дочу кукуригането на петел изпод миризмата на приготвяните в дървените къщи закуски. По балконите играеха деца, възрастни хора дремеха на люлките на верандите. Скръбен мъж с бледа кожа и костюм на погребален агент я поздрави с вдигане на шапка. До него вървяха червенокосо тъмнокожо момиче и бяло дете със сплескан нос, дебели устни и ситно къдрава коса. Русата бяла дама, която Оливия бе видяла при пристигането си, вървеше елегантно по улицата, все така под закрилата на дантеленото чадърче и красивия придружител. Оливия започна да си въобразява, че е попаднала в ненормална страна на кръвосмешения и вътрешносемейни бракове, където бащите спяха с племенниците си, а пралелите имаха тайни сношения с магарета.

Тръгна към железарския и бакалски магазин, който беше забелязала предната вечер, пълен с ламаринени кофи, навити въжета и умивалници. Допадаше й мисълта, че в железарските магазини всичко е полезно и е на разумни цени. Дори да похарчеше много пари, те нямаше да са прахосани или пръснати екстравагантно. Табелата над витрината приличаше на свалена от погребална агенция в Чикаго през деветнайсети век: закръглени, сложно изписани черни букви, които гласяха: „Хенри Морган & Синове“, но вече се лющеха и разкриваха отдолу разяденото от времето дърво.

Вътре висок мъж с черен костюм отмерваше ориз от голяма дървена каца с помощта на метален черпак — на Попаян не признаваха ориза на „Ънкъл Бен“, който се вареше с торбичката. Мъжът мърмореше нещо на клиента си с ирландски акцент, неотстъпващ на акцента на госпожица Рути. Оливия се надвеси над тезгяха, запленена от разнообразието на стоките: въдички за риболов, фенери, корда, малки триъгълни флагчета, клинове, вакса за обувки. Когато вратата се отвори, дрънна камбанка, разговорът рязко спря и глас с тежък акцент поиска цигари.

— Съжалявам. Цигарите свършиха.

— Нямате цигари? — Гласът беше гърлест, с подчертан акцент, „р“-тата се въргаляха, „т“-тата се подчертаваха толкова силно, че излитаха почти със слюнка.

Оливия светкавично отвори огледалцето на шпионския си пръстен, разтреперана от вълнение, че го