Оливия Джаулс и развинтеното въображение

опирайки краката си, се прехвърли вътре и легна на дъното, жадно гълтаща въздух.

Когато се върна на пристана, Оливия седна на пейката с хавлия на раменете и обгърна коленете си с ръце. Целият ужасен ритуал на смъртта и последиците му се разгръщаха около нея. Рик и още един мъж се спускаха от корабчето в морето в предпазна клетка, явно с безнадеждната задача да открият останките на Дуейн. Единственото медицинско лице на Попаян — възрастна акушерка-ирландка, стоеше безпомощно на пристана и държеше чантата си. При звука на сирените Оливия вдигна глава и видя приближаващ се катер със святкащи лампи: медицинският кораб от Роатан, най-големия остров.

— Трябва непременно да легнеш — каза й сестрата и запали цигара. — Трябва да те заведем при госпожица Рути.

— Първо трябва да я разпита полицията — обади се величествено единственият полицай на Попаян.

Оливия смътно осъзнаваше различните разговори и теории, които набираха скорост около нея: Дуейн още бил друсан след снощи; излязъл сам; крещял как ще даде урок на хората на Ферамо. Може да се е порязал и да е събрал акулите около себе си, или пък да е налетял на някого от хората на Ферамо и да се е наранил. Гласовете им се снишиха, когато заговориха за фигурата в тунела. Едно от момчетата нервно я докосна по рамото, точно по опареното от огнения корал място. Тя лекичко простена.

— Рейчъл — прошепна момчето, — извинявай, че те питам, но сигурна ли си, че човекът в тунела не беше Дуейн? Може акулата да го е дърпала назад.

Тя поклати глава.

— Не знам. Онзи беше облечен с цял костюм и маска на главата. Не мисля, че беше Дуейн. Ако беше, щеше някак си да ми го покаже. Освен това акулите не плуват в тунели, нали? А и гл… — гласът й се пречупи — …главата беше без качулка.

Когато се прибра, госпожица Рути се занимаваше с печене. Тави с кифлички и кейкчета бяха наредени върху печката и боядисаната в жълто ракла, миришеше на канела и подправки. Сълзи започнаха да боцкат очите на Оливия. В нея нахлуха детските образи за уют: хижата в Биг Иър, къщата в Удънтопс, майка й пече, когато тя се връща от училище.

— О, Боже, седни.

Госпожица Рути забърза до едно чекмедже и донесе спретнато изгладена и сгъната носна кърпичка с избродирано цветче и инициала „Р“ в ъгълчето.

— Дево Марийо, Майко Божия — рече тя и извади лепкав на вид кейк от тенекиена кутия. — Ето, ето. А сега да си направим по чаша хубав чай.

Отряза на Оливия дебело парче от кейка, сякаш единственият цяр за виждането на отрязана глава бе лепкав кейк с чаша чай. Което, реши Оливия, като отхапа от най-вкусния, най-бананов кейк на света, не беше далеч от истината.

— Днес има ли полет оттук? — тихо попита тя госпожица Рути.

— Разбира се. В повечето дни излита следобед.

— Как да си резервирам място?

— Просто остави багажа си на стъпалата и Педро ще почука на вратата, когато мине с червения пикап.

— А как ще разбере дали да спре? Откъде ще знае, че искам да взема самолета? Ами ако е пълен?

Госпожица Рути за пореден път я погледна, сякаш беше тъпа.

Почукването на вратата дойде малко след три. Червеният пикап беше празен. Оливия гледаше как любимият й бежово-зелен сак бива метнат отзад, после седна до шофьора, стиснала иглата за шапка в дланта си, прокарваща палеца си по долната част на шпионския пръстен, писалката с лютивия спрей, скътана в джоба на шортите. Денят бе идеален: синьо небе, пеперуди и чуруликащи птички, носещи се над диви цветя. Красотата и покоят бяха неземни, успокояващи. Видя надписа за Робинзон Крузо и мостчето към самолетната писта и започна да си събира нещата, но пикапът зави надясно.

— Това не е летището — нервно изрече тя, като остана твърдо на мястото си, когато спряха край група храсти до морето.

— Que? — каза той, като отвори вратата. — No hablo ingles.

— No es el aeropuerto. Quiero tomar el avion para La Ceiba11.

— Да, да — рече той на испански и свали багажа й на земята. — Самолетът излита от Роатан всеки вторник. Трябва да изчакате корабчето.

И кимна към празния хоризонт. Двигателят още работеше. Зачака я нетърпеливо да слезе.

— Но няма никакво корабче.

— Ще дойде след пет минути.

Оливия подозрително слезе.

— Изчакайте само няколко минути — обясни той и понечи да седне в пикапа.

— Но къде отивате?

— В селото. Всичко е наред. Корабчето ще дойде след няколко минути.

Включи двигателя на скорост. Тя печално го наблюдаваше как се отдалечава тракайки, внезапно връхлетяна от изтощение. Беше прекалено уморена, за да направи каквото и да било. Звукът на двигателя бавно замря в тишината. Беше много горещо. Не се виждаше никакво корабче. Оливия затътри сака си до едно дръвче и седна на сянка, като разпъждаше мухите с ръка. След около двайсет минути чу слабо виене. Скочи на крака и радостно заоглежда хоризонта с шпионския бинокъл. Беше корабче, което бързо приближаваше. Почувства диво облекчение и забърза към него. Но когато то се приближи, оказа се луксозен скутер. Не беше виждала нещо подобно в Попаян, но пък Роатан бе доста по-голям туристически център. Може летището му да разполага със свой скутер.

Лодкарят й помаха, изключи двигателя и доближи скутера до пристана с идеална дъга.

— Para el aeropuerto Roatan? — попита нервно тя.

— Si, senorita, suba abordo12 — отвърна лодкарят, върза скутера, метна сака й вътре и й протегна ръка да й помогне. Развърза лодката, включи двигателя и поеха към открито море.

Оливия седеше на тръни на тапицираната с бяла кожа седалка, поглеждаше назад към бързо смаляващия се до незначителност бряг на Попаян, после тревожно впери поглед напред в празния хоризонт. Вратата на кабината се отвори и тя видя да се подава тъмна глава, леко оплешивяла, покрита с къса, ситно къдрава черна коса. По лицето му се разля мазна приветствена усмивка.

34.

Оливия седеше отпред на лодката върху бялата кожена седалка за пътниците, като потискаше пристъпите на морска болест, главата й подскачаше нагоре-надолу като на парцалена кукла и на всеки няколко секунди в лицето й се плисваше вълна. Междувременно Алфонсо, също вир-вода, стоеше на кормилото, облечен в нелеп тоалет от бяла риза, бели шорти, бели три-четвърти чорапи и капитанска фуражка. Въртеше неопитно и прекалено бързо кормилото по посока на вятъра, така че той ги подемаше и ги запращаше във всяка вълна отпред. Жестикулираше, без да обръща внимание на брега отсреща, и й крещеше напълно нечуваеми заради рева на двигателя неща.

Как — мислеше мрачно тя — мога да съм такава нечувана идиотка! Госпожица Рути работи за Алфонсо. Госпожица Рути вероятно е отровила банановия кейк и е отрязала главата на Дуейн. Тя е като злото джудже с червената мушама от „Не гледай сега“. Ще изникне отново от колибата си, облечена като Червената шапчица, и ще ми пререже гърлото. Какво мога да направя? Осъзна, че отговорът е „Нищо“. Писалката с лютивия спрей беше в джоба на шортите й, но вероятността да надвие двама яки мъже с писалка и игла за шапка реално погледнато не беше голяма.

— Къде отиваме? — изкрещя тя. — Искам да отида на летището.

— Това е изненада — весело откликна Алфонсо. — Изненада от господин Ферамо.

— Спри! Спри! Намали!