Оливия Джаулс и развинтеното въображение

напомни за майката на Кейт, която цял живот беше пълна въздържателка и когато сипваше на някого джин с тоник, пълнеше чашата почти до ръба с джин и слагаше едва по няколко капки тоник.

— Хайде да вечеряме. Имаме да говорим за много неща.

Когато той стана и тръгна към терасата, Оливия изля чашата си в кактуса. Ферамо й задържа стола, както правят сервитьорите. Тя седна, като очакваше да го бутне напред, както правят сервитьорите, само че той някак си се обърка, тя седна в нищото и се пльосна на пода. Стори й се, че отново ще започне да се смее, докато не погледна нагоре и не видя силата на неговото унижение и гняв.

— Няма нищо, Пиер, няма нищо.

— Ама как така? — Когато се надвеси над нея, тя си го представи начело на батальон муджахидини в афганистанските планини, как се разхожда пред строени в редица пленници, сдържа яростта си, а после изведнъж започва да стреля и изтребва всичките.

— Искам да кажа, че е смешно — твърдо заяви тя и започна да се изправя на крака, като с облекчение забеляза, че той забърза да й помогне. — Колкото повече едно положение е замислено като съвършено, толкова по-смешно е, когато нещо се обърка. Не бива да очакваме нещата да са съвършени.

— Значи това е хубаво? — попита той и на лицето му се появи следа от усмивката на малко момче.

— Да — рече тя. — Хубаво е. Така, сега ще седна на стола, а не под него и ще започнем от начало.

— Извинявам се. Направо съм смазан — първо шампанското, а сега…

— Шшшт — утеши го тя. — Седни. Не би намерил по-добър начин да ме накараш да се чувствам добре.

— Наистина ли?

— Настина — потвърди тя, като си мислеше: Сега вече няма защо да се притеснявам при всяка глътка, че може да ме отрови. — Когато влязох, се поуплаших. А сега и двамата знаем, че сме обикновени човешки същества и няма защо да се правим на много лъскави и велики, а това значи, че ще си прекараме добре.

Той грабна ръката й и страстно я целуна. Сякаш нещо у нея отприщваше някакви негови чувства. Люшканията в настроението му нямаха разумно обяснение. Очевидно беше опасен. Но тя нямаше много варианти на поведение. Може би ако се държеше отракано и следваше нюха си, щеше да успее да овладее положението. Особено ако тя бе трезвена, а Ферамо — пиян.

— Ти си най-изключителната жена — заяви той, като я гледаше отчаяно.

— Защо? Защото добре мия чаши?

— Защото си мила.

Оливия се почувства ужасно.

Той обърна още една чаша, облегна се и свирепо дръпна дебел тъмночервен шнур на звънец. Ключът моментално се обърна в ключалката и се появиха трима сервитьори, носещи вдигащи пара гювечета.

— Оставете ги, оставете ги — излая той, когато се засуетиха наоколо, видимо ужасени. — Аз сам ще сервирам.

Сервитьорите оставиха чиниите и припряно заизлизаха, като се блъскаха и препъваха в бързината.

— Надявам се — рече Ферамо, като разгърна салфетката, — че нашата вечеря ще ти хареса. Това е голям специалитет по нашите земи.

Тя сухо преглътна.

— Какво е? — попита.

— Козе месо с къри.

36.

— Още вино? — попита Ферамо. — Имам „Сент-Естеф“ от осемдесет и втора, ще върви добре с козето месо.

— Прекрасно.

До нея удобно се издигаше голямо смокиново дърво в саксия. Когато той се обърна да избере бутилката, тя бързо върна половината си порция козе месо обратно в чинията за сервиране и изля чашата си в саксията.

— …и „Пулини-Монтраше“ от деветдесет и пета за десерта.

— Любимото ми — нежно промърка Оливия.

— Та както казах — продължи той, докато наливаше виното, преди още да е седнал, — разделението на физическото и духовното е източникът на проблемите на Запада.

— Хм — усъмни се Оливия. — Работата е там, че ако имаш религиозно управление, което се ръководи от Бог, вместо от демократичен процес, какво би попречило на всеки луд, взел властта, да обяви, че Божията воля е да изхарчи парите за храна на населението, за да построи осемнайсет палата за себе си?

— Партията на Саддам Хюсеин БААС не е точно пример за религиозно управление.

— Не съм казала, че е. Посочих случаен пример. Мисълта ми е кой решава каква е волята Божия?

— Написано е в корана.

— Но текстовете може да се тълкуват по различен начин. Нали знаеш, „Не убивай“ за един означава „Око за око, зъб за зъб“ за друг. Не може да мислиш, че е правилно да се убива в името на някаква религия.

— Много си педантична. Истината не се нуждае от софистика. Ясна е като изгряващо слънце над пустинна равнина. Упадъкът на западната култура е очевиден във всичко — в градовете, в медиите и в посланията й до света: наглостта, глупостта, насилието, страха, безумното преследване на кух материализъм, обожествяването на известността. Вземи само хората, които двамата с теб видяхме в Лос Анджелис — похотливи, празни, суетни, готови на всичко заради празни обещания за богатство и слава като скакалци на соргово растение.

— Но компанията им май те забавляваше.

— Ненавиждам ги.

— Тогава защо ги наемаш?

— Защо ги наемам? Ах, Оливия, ти не си като тях и няма да го проумееш.

— Опитай. Щом толкова ги ненавиждаш, защо се обграждаш със сервитьорки, охранители, водолази и сърфисти, които до един без изключение искат да станат актьори?

Внезапно той уви косата й около юмрука си и дръпна главата й назад. Ръката й се сви около иглата за шапки.

— Ти не си като тях. Ти не си скакалец, ти си сокол. — Изправи се и застана зад гърба й. Започна да я гали по косата, от което вратът й настръхна. — Ти не си като тях и следователно трябва да бъдеш пленена и опитомена, докато не пожелаеш да се връщаш само при един господар. Ти не си като тях — прошепна той във врата й — и следователно не си похотлива.

Изведнъж пак уви косата й около юмрука си и дръпна назад главата й.

— Похотлива ли си? Открита ли си за авансите на друг мъж, за целувки под прикритието на мрака?

— Ох, пусни ме — изпъшка тя и издърпа главата си. — Какво им става на мъжете на този остров? Всички сте превъртели. Намираме се посред вечерята. Ще бъдеш ли така добър да спреш да се държиш шантаво, да седнеш и да ми кажеш за какво става дума?

Той спря, ръката му още беше върху косата й.

— Хайде, Пиер, не сме на училищно игрище. Не е нужно да ми скубеш косата, за да ми зададеш въпрос. Ела, върни се на стола си и да опитаме десерта.

Настъпи нов миг на колебание. Той се мяташе като пантера около масата.

— Защо не дойде при мен както ми обеща, соколче мое, моя сакр!

— Защото не съм соколче, а професионална журналиста. Пиша за гмуркането на екзотични места. Не мога да обхвана всички острови Бей, ако се устремя направо към най-луксозния хотел.

— Нужно ли е също така да изучаваш и местните инструктори по гмуркане?

— Разбира се.

— Всъщност — ледено произнесе той — мисля, че прекрасно знаеш за кого говоря, Оливия. За Мортън.