Оливия Джаулс и развинтеното въображение

момиче, притиснато в ъгъла, трябваше да използва всички средства, с които разполагаше. Изсуши косата си, а после я отметна пред огледалото в опит да имитира застрашителната Сурая, мърморейки предизвикателно: „Прави косата ми по-лъскава и управляема!“ Съчетанието от морска вода, слънце и остатъците от червената боя я бяха превърнали в красива блондинка с кичури. И кожата й беше придобила приятен тен, въпреки яростните слънчеви лъчи. Нямаше нужда от много грим, само малко фон дю тен, за да покрие зачервения си нос. Облече полупрозрачна бяла рокля и сандали, сложи бижута и се огледа в огледалото. „Цялостният ефект не е лош — реши тя — поне за края на такъв шибан ден като днешния.“

— Добре, Оливия, тръгвай — строго рече тя, после се хвана за устата, уплашена, че кактусът я е чул. Тази вечер трябваше да играе театър. Трябваше да представи на Ферамо жената, която той искаше да види. Трябваше да се преструва пред себе си, че не е целувала руси сивооки млади предатели, не е видяла отсечени глави, не е разбрала нищо за връзката между бомбите на Ал Кайда и ацетилена и никога не е чувала думата „рицин“. Щеше ли да успее? Щеше да бъде „в къщата на обесения не се говори за въже“. „Би ли ми подал рицина, моля?“; „На островите Бей той расте много добре, нали?“

Закиска се. О, Боже, дали не изпадаше в истерия? Какво правеше? Канеше се да вечеря с отровител. Мислите й запрепускаха бясно, опитваше се да измисли антиотровителски стратегии, изкопирани от филмите: размяна на чаши, ядене само от чинията на домакина. Ами ако вечерята се поднесеше вече сервирана в чиниите? Остана неподвижна за момент, после легна на пода и заповтаря мантрата „Интуицията ми е мой водач; укротявам истерията и развинтеното си въображение“. Тъкмо беше започнала да се успокоява, когато на вратата й почукаха гръмко. О, не, о, не. Ще ме заведат да ме дрогират, помисли тя, като се изправи с усилие, стъпи в сандалите с каишки и посегна към дръжката на вратата точно когато маниакалното чукане се повтори.

Отвън стоеше дребничка пълна женица с бяла престилка.

— Да ви оправя ли леглото? — попита тя с майчинска усмивка.

Докато жената шеташе из стаята, на вратата се появи пиколото.

— Господин Ферамо е готов да ви приеме — обяви той.

35.

Пиер Ферамо се бе отпуснал на нисък диван, ръцете му почиваха в скута. Излъчваше контролирана сила. Носеше широки дрехи от морски лен. Хубавите му влажни очи я гледаха безстрастно изпод красиво извитите вежди.

— Благодаря — рече той и отпрати пиколото с махване на ръка.

Оливия чу вратата да се затваря и се напрегна, когато ключът се превъртя в ключалката.

Апартаментът на Ферамо бе пищен, екзотичен, осветен единствено от свещи. На подовете имаше ориенталски килими, по стените — орнаментални тапети и мирис на горящ тамян, който моментално я върна към времето й в Судан. Ферамо продължаваше плашещо да се взира в нея. Инстинктът й подсказа да вземе настроението на срещата под свой контрол.

— Здрасти! — игриво възкликна тя. — Радвам се да те видя отново.

В трепкащата светлина Ферамо приличаше на Омар Шариф в „Лорънс Арабски“, когато кръвта му кипеше.

— Апартаментът е красив — продължи тя, опитвайки се да се огледа одобрително, — макар че в моята страна е прието за прилично да се става, когато влиза някой гост, особено ако е бил отвлечен.

Забеляза съвсем лека искрица на смущение по лицето му, бързо сменена от каменен поглед. О, върви по дяволите, нацупено копеле такова, помисли тя. На масата пред него имаше бутилка шампанско „Кристал“, охлаждаща се в сребърна кофичка за лед заедно с две тесни чаши и поднос с хапки. Масичката, отбеляза тя с интерес, беше същата като в нейната стая, повтаряше се до кактуса, поставен в средата.

— Изглежда добре — заяви тя, като седна, и му отправи усмивка, докато гледаше към чашите за шампанско. — Да вляза ли в ролята на майката?

Лицето на Ферамо омекна за секунда. Тя осъзна, че се държи като съпруга на викарий от Северна Англия, поканила гости на чай, но, изглежда, това вършеше работа. После изражението му се промени и той се втренчи свирепо в нея като тревожна хищна птица. Добре де — помисли тя, — тази игра може да се играе и от двама. Настани се удобно и също се втренчи в него. Но за нещастие нещо в тази импровизирана игра на надвзиране я разсмя. Усещаше кикота да клокочи в стомаха й и изведнъж избухна през носа й, така че трябваше безпомощно да сложи ръка пред устата си.

— Достатъчно! — изрева той и скочи на крака, което само я разсмя още повече. О, Боже, сега се подреди. Трябваше да спре. Започна да диша дълбоко, вдигна поглед и отново избухна в смях. Ако веднъж нещо й се стореше смешно, особено в такива случаи, когато твърдо не биваше да се смее, беше загубена. Приличаше на кикота в църква или на училищно събрание. Дори мисълта, че вади сабя и я обезглавява, й се стори смешна, докато си представяше как главата й се търкаля по пода, все още ухилена, а Ферамо гневно й крещи.

— Извинявай, извинявай — смотолеви тя и се опита да се усмири, като затисна с всички пръсти устата и носа си.

— Ти май много се радваш на живота.

— Е, ти също щеше да му се радваш, ако на три пъти си се разминал със смъртта за един ден.

— Извинявам се за поведението на Алфонсо на лодката.

— Той едва не уби няколко души с шнорхели и човек на водни ски.

Устните на Ферамо странно се извиха.

— Проклетата лодка е виновна. Западните технологии въпреки всичките си обещания, са предназначени да правят арабите на глупаци.

— О, Пиер, не ставай параноик — отбеляза весело тя. — Не смятам, че това е бил първият приоритет при проектирането на скутера. Между другото, как си? Радвам се да те видя.

Той я погледна несигурно.

— Ела, трябва да вдигнем тост! — покани я и посегна да отвори шампанското. Оливия го наблюдаваше и опипваше с пръсти иглата за шапка, скрита в тъканта на роклята й, опитваше се да прецени какво става. Големият й шанс беше да го напие и да разбере. Огледа стаята: на писалището имаше затворен лаптоп.

Ферамо изглеждаше наистина нетърпелив да пийне от шампанското, но имаше проблеми с тапата. Очевидно нямаше голяма практика или при отварянето на бутилки с шампанско, или в прецакването на нещата. Оливия откри, че на лицето й е замръзнала окуражаваща усмивка, сякаш очакваше тежко заекващ човек да изрече следващата дума. Внезапно тапата излетя през стаята и шампанското изригна, като покри с пяна цялата му ръка, масата, салфетките, кактуса и хапките. Странна ругатня бликна от устните му, когато започна да граби разни предмети и да ги мята наоколо.

— Пиер, Пиер, Пиер — заговори тя, докато попиваше локвата шампанско със салфетка. — Успокой се. Всичко е наред. Само да взема тези чаши и да ги изплакна — рече тя, вдигна чашите и се отправи към мокрия бар. — О, колко са красиви. От Прага ли са? — продължи да бърбори, докато ги миеше с топла вода, после ги изплакна обилно и избърса дъната им.

— Права си — каза той. — Те са от истински бохемски кристал. Очевидно си ценителка на красотата. Като мен.

При тези думи Оливия едва не се разкикоти отново. Явно арабският мозък можеше да е сантиментален като канал за телешопинг.

Сложи чашите обратно на масичката за кафе, като се постара чашата, предназначена за Ферамо, да стане нейна. Внимателно наблюдаваше за жестове на смахнат отровител, но вместо това забеляза само нетърпението на алкохолик, който очаква да изпие първата си чашка за вечерта.

— Да вдигнем тост — рече той, като й подаде чашата. — За нашата среща.

Погледа я сериозно за момент, а после гаврътна шампанското като казак на състезание по надпиване с водка.

Дали не знае, че не е прието шампанското да се пие така?, зачуди се тя. Това й