Оливия Джаулс и развинтеното въображение

направи онова, на което я бяха учили: да диша много, много бавно и дълбоко, да се съпротивлява на страховете си, сякаш вместо заклещена в подводен тунел лежеше в края на часа по йога и си представяше как топка от оранжеви светлини се движи през тялото й. Скоро започна да чува собственото си тежко дишане като звуков ефект във филм на ужасите.

След нещо, което й се стори цяла безкрайност, изплува в синя вода. Намираха се в огромна пещера. Някъде горе вероятно имаше отвор, защото водата беше чиста и осветена от тунели слънчева светлина. Загледа се нагоре в опит да види повърхността, но видя само разсеяна светлина. Рояци от ярко оцветени рибки се стрелкаха насам-натам. Беше като в някакво невероятно друсане с ЛСД. Плуваше нагоре-надолу, забравила за времето и реалността, докато не видя пред себе си Рик, който почукваше по манометъра и излъчваше с всяко почукване такъв покровителствен сарказъм, че тя усети как спечеленото от света на леководолазния спорт е загубено в света на пантомимата.

Оставаха им петнайсет минути. Не виждаше входа обратно в тунела. Рик заплува пред нея, посочи към дупката и с жестове й показа да мине първа. Връщането й се стори доста по-дълго от идването. Нещо не беше в ред. Не познаваше пътя. Страхът й отново изплува: Рик беше терорист, Рик беше разговарял с Мортън, Рик се опитваше да се отърве от нея, защото тя знаеше твърде много. Когато завиваше зад една чупка, видя какво има пред нея и изпищя в регулатора, пищеше и пищеше, така че той отново падна от устата й.

32.

Оливия се озова очи в очи с водолаз, чиято глава бе изцяло покрита с черен каучук, с изключение на цепките за очите и отвор, който мляскаше и смучеше около регулатора като рибешка уста. За секунда в полумрака на тунела те се втренчиха един в друг, вцепенени като котка и златна рибка. После водолазът извади регулатора от устата си и й го подаде, издишвайки мехурчета, задържа погледа й, докато дишането й се нормализира, после го върна и той самият пое въздух. Не откъсваше очи от нейните, докато тя издишваше във водата, после пак поднесе регулатора към устата й, за да може да поеме още въздух.

Инстинктът да се замята във водата и да поеме дълбоко дъх бе непреодолим. Намираха се на трийсет метра под повърхността, под скален покрив. Усещаше как Рик драска зад гърба й, бясно тресе крака й и я бута напред. Дали не си въобразяваше, че е спряла да се наслади на гледката? Ритна с плавници, за да му даде знак да спре, докато водолазът отново внимателно й подаде регулатора.

„Гмуркането е несекваща битка с паниката.“ Фразата непрекъснато се въртеше в главата й. Беше се стабилизирала, дишаше от регулатора, но започваше да я залива нова вълна на ужас. Беше притисната между Рик и закачуления мъж в най-тясната част на тунела. Дори ако двамата с Рик се върнеха в пещерата, може би нямаше да успеят да стигнат навреме. А ако успееха, може би нямаше да стигнат до въздуха на повърхността, можеха просто да умрат там.

Закачуленият мъж вдигна пръст да привлече вниманието й. Продължаваше да го гледа в очите и да диша от въздуха му, докато той посегна към тялото й. После извади ръката си с нейния регулатор. Все още задържащ погледа й като инструктор по време на демонстрация, той пое въздух от него, а после й го подаде. Стори й се, че в очите му съзира нещо познато, но не можа да види цвета им. Кой беше?

Поне не се опитваше да я убие, или ако се опитваше, се поддаваше на саморазрушително поведение. Той протегна отново ръка, напипа манометъра й, погледна го и й го показа. На тази дълбочина имаше въздух още за седем минути. Рик бясно дърпаше крака й. Опита се да извърне глава. Когато се обърна отново напред, гмуркачът се отдалечаваше от нея заднишком, с постоянна скорост, сякаш го теглеха. Тя започна да рита и се придвижи напред. Усети силно парещо жилване по рамото. Огнен корал. Изпитваше непреодолимо желание да срита Рик в лицето с плавника си. Щом беше планирал да влизат в тунел, трябваше да я предупреди, за да облече цял костюм.

Тунелът се разшири. Светлината отпред изглеждаше някак различна. Вече не виждаше водолаза пред себе си. Движеше се все по-бързо и по-бързо, излезе от тунела, погледна нагоре и видя светлината и мехурчетата на повърхността лъжовно близо. Потисна стремежа си бързо да се понесе нагоре, обърна се да види какво става с Рик, който тъкмо изникваше от тунела и й правеше знак, че всичко е наред — кръгче с палеца и показалеца си.

Дощя й се да имаше знак за „Не и благодарение на теб, безотговорно копеле.“

Рик вдигна палец да й сигнализира, че трябва да изплуват, после завъртя глава с внезапно паническо движение. Оливия погледна нагоре и видя силуета на акула.

Акулата беше може би на седем метра над нея. Оливия знаеше, че спокойните гмуркачи няма защо да се боят от акулите. Тази се движеше бързо и целеустремено, сякаш към някаква плячка. Настъпи вихрушка от движение и кипнала вода, а после бавно започна да се разпространява червен облак. Сигнализира на Рик да се отстрани. Очите му бяха разширени от ужас. Проследи погледа му и видя нещо да пада към тях като гротескна риба с огромна, тъмна, зяпнала уста, зад която се точеха нишки като водорасли. Предметът се завъртя бавно и откри човешко лице с отворена в писък уста, от врата бликаше яркочервена кръв, дългата права коса се носеше зад нея. Беше главата на Дуейн.

33.

Рик мина бързо край нея, като плуваше бясно, извадил ножа и устремил се към акулата. Тя се присегна, хвана го за крака и го изтегли към себе си. Вдигна манометъра и направи знак с юмрук през гърлото си, че нямат въздух и посочи нагоре. Той погледна надолу към главата, която продължаваше да пада в бездната, обърна се и я последва. Оливия заплува бавно, отдалечи се от сцената, след като хвърли едно око на компаса си за посоката на брега, поглеждаше през рамо дали Рик все още е след нея, усещаше промяната в регулатора, която й подсказваше, че въздухът й е на привършване и отново започна да се бори с паниката. Над тях тъмнееха сенки. Нови хищници се скупчваха около кървавата баня. Тя започна контролирано изплуване без въздух. Бавно, съвсем бавно издишаше, като казваше „Аххх“ на глас. Почувства, че въздухът в жилетката-шамандура се разширява и притиска гърдите й, откри маркуча за изпускане на въздуха и пое дълбоко дъх от него, после бавно издиша във водата, погледна нагоре, видя вълшебната светлина, мехурчетата и синевата на повърхността, които я зовяха, по-близки, отколкото бяха, и се насили да не бърза: Дишай, без паника, забави изплуването си до скоростта на най-бавното мехурче.

Когато пробиха повърхността с глави, задъхани и жадно гълтащи въздух, двамата с Рик все още бяха далеч от брега, до бараката на водолазите имаше поне триста метра.

— Какво му направи? — изкрещя Рик.

— Какво? — извика Оливия, като избута маската нагоре и пусна пояса с тежестите. — За какво говориш?

Тя направи сигнала за спешно повикване към брега и наду свирката си. Около бараката се мотаеше обичайната група водолази.

— Помощ! — извика. — Акули!

— Какво му направи? — повтаряше разриданият Рик. — Какво направи?

— За какво говориш? — бясна попита тя. — Да не си откачил? Човекът в тунела не беше Дуейн. Беше някакъв с гумена маска. Даде ми от въздуха си, а после започна да се отдалечава заднишком.

— Как ли не. Не може да бъде. Ей! — разкрещя се Рик и замаха към бараката. — Ей, елате насам!

Тя погледна назад и видя перка.

— Рик, млъкни и стой неподвижен.

Без да откъсва очи от перката, тя наду свирката и отново вдигна ръка. За щастие усещането за тревога най-сетне стигна до групата на брега. Някой включи двигателя на корабчето, хора заскачаха вътре и след няколко минути корабчето се отправи към тях. Перката изчезна под водата. Тя сви крака и заплува като гъба, мислеше: Побързайте, моля ви, побързайте, очакваща внезапно движение на мускули и усещането, че плътта й се разкъсва. На корабчето сякаш му трябваше цяла вечност да стигне до тях. Какво ли правеха тия тъпи наркомани?

— Остави бутилките, качвай се — извика й Рик, отново превърнал се в уверения инструктор по гмуркане. Оливия се измъкна от каишите на бутилките и плавниците, посегна към протегнатите през борда ръце и