натовариха в задната част на пикапа и тя щастливо пое от чистия въздух и се огледа.
Беше забавно да се вози на пикап сред туристите с раници. Задрусаха се по песъчливата писта, а после поеха по главната улица на Уест Енд. Приличаше на кръстоска между уестърн и филм за дълбокия Юг. Къщите бяха дървени с веранди. На някои от тях имаше люлеещи се пейки, на други избелели, удобни на вид дивани. Възрастна дама с бяла, накъдрена на апарат коса и бледа кожа, облечена с жълта рокля, вървеше по улицата с дантелено чадърче, а на няколко крачки я следваше висок, извънредно красив тъмнокож.
Оливия се извърна и забеляза, че русият мъж я гледа втренчено.
— Къде сте отседнали? — попита той.
— В пансиона на госпожица Рути.
— Значи трябва да слезете тук — заяви русият и удари по вратата на шофьора. Забеляза мускулите под ризата му. Той скочи долу да й помогне, разтовари сака й и го занесе нагоре по стълбите на зелена дървена веранда. — Пристигнахте — обяви и й протегна ръка. — Мортън Си.
— Благодаря. Рейчъл.
— Тук ще се чувствате добре — извика той през рамо, докато се качваше обратно в пикапа. — Ще се видим във „Ведро с кръв“.
Когато Оливия почука на жълтата врата, започнаха да падат тежки капки дъжд. Отвътре долиташе топла миризма на печено. Вратата се отвори и пред нея застана изключително дребна старица. Имаше бяла кожа, златисто-червени къдрици и беше препасана с престилка. Оливия изведнъж се почувства като в приказка, стори й се, че вътре ще завари вълк с червена шапчица, няколко джуджета и бобено стъбло.
— Е, с какво мога да ви помогна? — Старицата говореше със силен ирландски акцент. Може пък историите за ирландските пирати да бяха верни.
— Дали имате свободна стая за няколко нощи?
— Разбира се — отвърна госпожица Рути. — Влезте и седнете. Ще ви приготвя закуска.
Оливия полуочакваше да изскочи някой леприкон и да й помогне със сака.
Кухнята беше построена изцяло от дърво и боядисана с модерните през петдесетте години патешко жълто и горско зелено. Оливия седна на кухненската маса, дъждът барабанеше по покрива, а тя се замисли за това как създаването на дом няма нищо общо със строителството и зависи единствено от това как го усещат различните хора. Беше сигурна, че госпожица Рути би могла да се нанесе в аскетичния мезонет на Ферамо в Маями и да успее да го превърне в колибката на Снежанка или в Малка къща в прерията.
Закуси с пържен боб и царевичен хляб от чиния с две сини ивици, която й напомни за детството й. Госпожица Рути и обясни, че имала две свободни стаи, и двете с изглед към морето. Едната била на първия етаж, а другата, която всъщност била апартамент — на най-горния. Първата струвала пет долара на нощ, а апартаментът — петнайсет. Избра апартамента. Той имаше наклонени тавани, покрита веранда и изглед в три посоки. Приличаше на дървена къщурка в края на вълнолом. Стените бяха боядисани в розово, зелено и синьо. Имаше легло с желязна табла, а в банята — тапети, на които пишеше „Обичам те Обичам те Обичам те“ до безкрай. И най-важното — тоалетната хартия беше сгъната безупречно.
Госпожица Рути й поднесе чаша нескафе и парче джинджифилов кейк.
— Ще се гмуркате по-късно, нали? — попита госпожица Рути.
— Отивам веднага — отвърна Оливия. — Щом си разопаковам багажа.
— Идете в бараката на Рик. Той ще се погрижи за вас.
— А тя къде е?
Госпожица Рути я изгледа сякаш беше луда.
Оливия изнесе кафето и кейка на верандата заедно с вестника и полегна на походното легло с избелели цветчета. Имаше статия, озаглавена „Ал Кайда свързана с експлозията в Алхесирас“. Започна да я чете, но заспа под звуците на дъжда, изливащ се върху спокойните води на залива.
28.
На двайсет метра под повърхността всичко приличаше на сън или на друга планета. Оливия, облечена в червен бански и водолазен екип, се намираше на ръба на бездна, стръмна канара, която се спускаше на триста метра надолу в пропастта. Човек можеше направо да се хвърли, да направи салто и да започне да пада сам. Преследваше една оранжева риба балон. Беше красиво малко създание, ярко оранжево и оформено като футболна топка, с огромни кръгли очи и рижи ресници досущ като излязло от филмче на Дисни. Пасажи от невероятно сини и зелени риби избухваха около нея като шарки на плажна хавлия от петдесетте години. Дуейн, нейният придружител в гмуркането — дребничък, към двайсет и две годишен дългокос хипи, удари юмруците си един в друг, за да й напомни да провери кислорода си. Тя вдигна манометъра. Бяха изтекли петдесет минути, а й се струваха като пет. Погледна нагоре, където слънчевата светлина докосваше водата. Изпита шок, като разбра колко дълбоко се намира, чувстваше се напълно у дома си. Единственото, което трябваше да помни, бе да не се паникьосва и да диша.
Пое неохотно нагоре след подобната на оса фигура на Дуейн с неговата мека права грива, поддържаше ниска скорост, усещаше как въздухът се разширява в маската й и го поемаше на кратки вдишвания. Проби повърхността и смаяно се загледа в другия свят — ярката слънчева светлина, синьото небе, веселата редичка от дървени къщурки край брега, измамно близки. Беше се чувствала като на дълбочина десет метра, на милиони километри от цивилизацията, а сега водата беше толкова плитка, че почти можеше да стъпи на дъното.
Двамата с Дуейн доплуваха до корабчето на Рик, уловиха се за ръба на стълбата и свалиха маските си, еуфорични от гмуркането. Метнаха поясите с тежестите на дървената палуба, разкопчаха бутилките с въздуха и зачакаха помощ да се изкачат. На пейките пред колибата се беше настанила малка група, потънала в разговор. Никой не беше ги забелязал.
— Кретени! Какво става? — викна им Дуейн. Изтегли се на корабчето и помогна на Оливия да се качи.
— Ей, Дуейн — отговори един от тях, — видя ли долу нещо гадно?
— Не, човече. Прекрасно е. Синя вода.
Оливия усети, че краката й леко поддават, когато тръгнаха по топлите дъски на корабчето. Гмуркането беше дълго. Дуейн плакнеше водолазните принадлежности във варел със сладка вода. Подаде й бутилка студена вода.
— Станала си руса — рече той.
Тя вдигна ръка към косата си. Беше се вкоравила от солта.
— Отива ти повече от червената.
— Толкова за шест до осемте измивания — каза тя и започна да потапя своите принадлежности във варела.
— Ей, Рик. Какво става? Случило ли се е нещо? — попита Дуейн, когато двамата с Оливия се приближиха към групата.
Рик — едър канадец с мустаци, беше по-възрастен от останалите. Имаше осанката на преподавател в колеж.
— Отидоха при маркиращите шамандури над пещерата на Морган — заобяснява Морган, като направи място на Оливия, а после бръкна в една хладилна чанта и й подаде газирана напитка. — Фредерик слезе там с група клиенти и срещна групата на Артуро от „Роатан“, идваща насреща им в тунела. Артуро казал, че е оставил маркираща шамандура, но когато Фредерик стигнал дотам, шамандурата я нямало. Вероятно са я махнали хората на Ферамо.
Оливия се смръзна при звука на това име, но опита да се държи нормално.
Намеси се друг мъж.
— В събота някой беше оставил там шамандура, когато долу нямаше никой. Артуро я видял и се гмурнал да я провери, но нямало никой. Единственият начин да ги спрем е по цял ден да висим с лодки по тези места за гмуркане.
— Ами може и това да направим, и то не само с лодка — заяви Дуейн с мрачен застрашителен
