— Оливия! — Тя подскочи буквално на пет сантиметра от стола. — Какво правиш?
— Опитвам се да проверя пощата си — отвърна тя, без да вдига поглед, като продължаваше да работи. — Връзката ти кабелна ли е, или се свързваш чрез телефона?
— Махни се оттам.
— Не и ако ще трябва да те гледам как спиш — опита да се престори на обидена тя.
— Оливия! — отново звучеше страховито.
— Ох, добре де, почакай само да го изключа — бързо отвърна тя и излезе от AOL, като го чу да става на крака. Наложи си невинно изражение и се обърна да го погледне, но той се бе запътил към банята. Тя се стрелна през стаята, отвори шкафа и видя няколко видеокасети, някои с надписани на ръка етикети: „Лорънс Арабски“, „Академични награди 2003“, „Академията по страст на госпожица Уотсън“, „Сценична слава в областта на залива“.
— Какво правиш?
— Търся минибара.
— Няма минибар. Това не е хотел.
— А аз мислех, че е хотел.
— Май е време да се връщаш в стаята си.
Приличаше на човек, който тъкмо започва да осъзнава колко е пиян. Дрехите му бяха смачкани, очите — кръвясали.
— Прав си. Много съм уморена — с усмивка рече тя. — Благодаря за прекрасната вечеря.
Но той препускаше из стаята, търсеше нещо и само й махна за довиждане.
Представляваше руина на достолепния, секващ дъха мъж, който толкова я впечатли в хотела в Маями.
37.
Прекара гадна безсънна нощ. Не беше яла нищо след парчето кейк на госпожица Рути преди дванайсет часа, а напук на лукса на стаята, вътре нямаше минибар, нямаше тоблерон, нямаше кутийка с кашу, нямаше огромен пакет с бонбони. Въртеше глава върху калъфката на възглавницата, която усещаше като изтъкана от най-фин египетски памук отпреди три хиляди години, но нищо не помагаше.
В пет сутринта седна и се плесна по челото. Пещери! Ал Кайда живееше в пещери в Тора Бора! Ферамо вероятно криеше Осама бин Ладен и Саддам Хюсеин в пещера под Суакин. Вероятно и в момента се сбъдваше мокрият сън на Доналд Ръмсфелд за оръжия за масово унищожение в пещера точно под краката й, обозначени със „Собственост на С. Хюсеин: ще експлодира след 45 минути“.
Най-сетне, когато зората започна да разрежда мрака на изток, тя потъна в объркани сънища: обезглавени тела във водолазни костюми, главата на Осама бин Ладен, падаща в океана заедно с тюрбана и говореща нещо за петнайсетлитрови резервоари, предимствата на неопреновите водолазни костюми, датските акваланги и австралийските тежести.
Когато се събуди, грееше ярко слънце, тропическите птички чуруликаха, а стомахът й къркореше от глад. Усети плътна влажна миризма, която означаваше „празник“. Навлече памучна хавлия и чехли и излезе на балкона. Беше прекрасна, почти безоблачна неделна утрин. Направо подушваше късната, прерастваща в обяд закуска.
Надписите, обещаващи „Клуба“, я заведоха до бар от тиково дърво, където група млади хубавици се смееха и пускаха шегички. Тя се поколеба, чувстваше се като нова ученичка в класа, но после позна вече чувания глас на момиче от Долината.
— Мисълта ми е, че напоследък се
Беше Кимбърли с огромен куп палачинки пред себе си, която ги бучкаше разсеяно с вилицата и не проявяваше никакъв интерес към поглъщането им. Оливия едва се сдържа да не се втурне към тях презглава.
— Кимбърли! — зарадвано възкликна тя и се присъедини към групата. — Радвам се да те видя. Как върви филмът? Откъде взе тези палачинки?
Беше едно от големите освинвания в живота й. Поръча бъркани яйца с бекон, три бананови палачинки с кленов сироп, една кифла с къпини, три малки резена бананов хляб, два портокалови сока, три чаши капучино и дори „Блъди Мери“. Докато ядеше, се мъчеше да овладее вълнението си, поздравяваше все нови познати лица от Маями и Л.А. Освен Кимбърли там бяха Уинстън, красивият тъмнокож инструктор по гмуркане, който, слава Богу, не беше пострадал при касапницата с „През океани“, козметикът Майкъл Монтеросо и Травис, актьорът-тире-писател-тире-организатор-на-живота с вълчите очи. Всички излагаха на показ около бара и басейна приказно намазаните си и тренирани тела. Беше сигурна, че това е лагер за вербуване, вариант на Ал Кайда към Бътлинс13. Уинстън се изтягаше на шезлонг и водеше гръмогласен разговор с Травис и Майкъл Монтеросо, седнал на бара.
— Онази рокля на белите райета на „Валентино“ ли беше? — питаше Уинстън.
— Носеше я на „Оскар“-ите — надменно заяви Майкъл. — На „Глобус“-ите беше със синя „Армани“ без гръб И произнесе онази реч за захарта: „Всеки се нуждае от захар, за да може вечер да каже: Как мина денят ти, захарче?“ Бенджамин Брат ми го каза.
— А само шест седмици по-късно се разделиха.
— Бях охрана на премиерата на „Океани единайсет“ и си мислех: „Как сега да накарам Джулия Робъртс да си отвори чантичката, за да я проверя“, а тя просто влезе и просто си я отвори пред мен.
— Още ли се занимаваш с тази работа? — попита актьорът Травис с вълчи блясък в леденосините очи.
— Вече не — тросна му се Уинстън. — А ти още ли караш микробус до онова място в Южен Л.А.?
— Не.
— А аз мислех, че продължаваш — обади се Майкъл.
— Е, на половин работен ден.
— А кое е онова място? — заинтересува се Оливия.
— О, то е… как да кажа… нищо особено. — Травис звучеше като дрогиран. — Гадничко местенце, човече, но падат добри мангизи. Ако отидеш до Чикаго или, да речем, до Мичиган и спиш в микробуса, можеш да спестиш дневните и надницата за извънработното време, но най-добрата стока винаги отива при едни и същи хора.
— Как се казва? — попита тя и веднага съжали. Прозвуча прекалено много като журналистка или полицайка. За щастие актьорът Травис изглеждаше твърде друсан, за да се усети.
— Охранителната фирма ли? „Сигурност“.
Той се прозина, стана от стола и се затътри към масата до едно палмово дърво, където горяха няколко свещи в нещо, което приличаше на гигантска скулптура от восък. Пъхна полуизпушена цигара марихуана в устата си, запали я отново и се зае да мачка восъка и да го оформя в странни фантастични форми.
— Какво прави? — тихо попита Оливия. Майкъл Монтеросо вдигна очи към небето.
— Това е неговата восъчна торта — обясни той. — Освобождава творческата му енергия.
Оливия надникна зад него и рязко пое дъх. Край бара минаваше Мортън Си, водолазният му костюм беше съблечен до кръста, мускулите му играеха. Носеше резервоар за гмуркане на всяко рамо, а по петите му вървяха двама мургави младежи, араби на вид, и носеха жилетки и регулатори.
— Бях на „Оскар“-ите онази година — обади се Кимбърли. — Запълвах места. Седях точно зад Джак Никълсън.
Оливия видя, че Мортън Си я забеляза и извърна поглед. Беше бясна. Двуличен кретен. Нямаше защо да си въобразява, че е възможно да възстанови добрите им отношения. Измъкна миниатюрния фотоапарат от шала си и тайно щракна няколко снимки.
— Сериозно? — говореше Уинстън. — Значи оня, дето придружаваше Холи Бери, е отишъл до тоалетната?
Оливия сръчка Майкъл и кимна към гърба на отдалечаващия се Мортън.
