Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Кой е този? — прошепна тя.

— Русият ли? Май е някакъв инструктор по гмуркане.

— Баща ми ми осигури работата, защото отговаря за местата — гордо говореше Кимбърли. — Втория път беше на мястото на Шакира Кейн, но тя отиде до тоалетната само веднъж, и то през антракта. Но миналата година седях на първия ред през цялата първа част.

— Някой да е виждал Пиер?

— Алфонсо каза, че е слязъл за обяд ли, късна закуска ли, все едно. Ей! Ето го Алфонсо. Ей, човече. Ела да пийнем по нещо.

Тролоподобната фигура на Алфонсо, без риза, се бе запътила към тях. Оливия откри, че не е в състояние да преглътне вида на косматия му гръб.

— Май ще ида да поплувам — обяви тя, но когато се плъзна от стола, започна да се страхува, че ще се удави под тежестта на палачинките.

Скочи в бистрата вода и заплува силно, като задържа дъха си колкото можа и изплува сто метра по- навътре. Беше спечелила училищното състезание по подводно плуване в Уърксопските бани, преди да го забранят, защото някой беше припаднал. Изплува, отметна назад косата си, за да я приглади, гмурна се отново и плува колкото можа, заобиколи носа, за да може да вижда бетонния вълнолом. Тук морето беше по-тъмно и бурно, приближаваше се към подветрената страна на острова. Започна да плува бърз кроул, докато не стигна срещу вълнолома. Изглеждаше неизползван. Висока ограда от бодлива тел блокираше входа откъм хотела. Имаше резервоари, склад под навес и дъска за сърф, която изглеждаше срязана наполовина.

Отвъд вълнолома имаше дълъг, изложен на вятъра плаж, плискан от белоглави вълни. На двеста метра в морето имаше закотвена лодка, която подскачаше нагоре-надолу. В задната й част се изправи гмуркач и скочи във водата, последван от още трима. Тя се гмурна отново и заплува към тях. Когато изплува на повърхността, последният от четиримата беше започнал спускането си. Реши, че известно време ще отсъстват, заплува към вълнолома и с изненада видя, като погледна назад, че и четиримата бяха изплували близо до брега. Чакаха във водата в позната поза, като тюлени. После единият започна бързо да плува към една вълна и се качи на дъска. Сърфисти! Наблюдаваше като омагьосана как следват вълната от образуването й, движеха се на зигзаг от вътрешната й страна. Излязоха на сушата, смееха се заедно и се отправиха към вълнолома. Изведнъж един от тях извика и посочи към нея.

Оливия се гмурна на около три метра и заплува към бетонния вълнолом. Дробовете й се пръскаха, но продължи, докато не заобиколи вълнолома, после изплува и жадно пое въздух. Сърфистите не се виждаха никъде. Гмурна се отново и заплува обратно към курорта, докато водата не стана по-спокойна, топла и синя и отново се намираше над пясъчно дъно под прикритието на залива.

Изплува с облекчение и се обърна по гръб, като се опитваше да нормализира дишането си. Малко пред нея плуваше сал. Добра се бавно до него, изтегли се нагоре и седна на изкуственото му покритие.

Салът беше хладен. Покритието му беше синьо, също като на саловете в басейна на хотел „Стандарт“ в Л.А. Тя се изтегна, възстанови дишането си и погледна към небето, където луната вече се виждаше. Отпусна се, чувстваше слънцето по кожата си, салът лекичко се издигаше и спускаше по вълните, водата кротко се плискаше в ръбовете му.

Беше събудена грубо от бленуването си. Една ръка твърдо запуши устата й. Инстинктивно изтегли иглата за шапки от бикините си и я заби дълбоко в ръката, която шокирано подскочи и я отпусна достатъчно дълго, за да се освободи.

— Не мърдай — позна гласа.

— Мортън, какво ти става? Да не си гледал прекалено много телевизия?

Обърна се и за първи път в живота си се озова очи в очи с дулото на пистолет. Беше доста странно. Чудила се бе какво ли е и в крайна сметка се оказа странно усещане за невероятност. Това я накара да си помисли: Също като на кино, нещо както когато видиш красива гледка и си казваш, че прилича на пощенска картичка.

— Какво имаше на онази игла?

Сивите очи бяха ледени, зли. Опираше се на сала с един лакът, като все още я държеше на прицел.

— Това нещо никога няма да гръмне — рече тя. — Било е във водата.

— Легни по очи. Точно така. А сега се наклони напред. Та какво имаше в проклетата спринцовка?

Беше уплашен. Личеше по очите му.

— Мортън — твърдо заяви тя, — това е игла за шапки. Пътувам сама. Ти ме изплаши. Сега ме плашиш още повече. Махни пистолета.

— Дай ми иглата.

— Не. Дай ми пистолета.

Заби грубо дулото във врата й и грабна иглата с другата си ръка.

— Това е крайно невъзпитано. Нали знаеш, че лесно можех да се изправя и просто да закрещя.

— Щеше да е твърде късно и никога нямаше да те открият. Какво, по дяволите, е това?

Взираше се в иглата.

— Игла за шапки. Стар номер на майка ми за защита срещу сексуални насилници.

Той замига, после се изсмя.

— Игла за шапки. Е, това е върхът.

— Вече ти се иска да не беше вадил оръжието, нали?

Сивите очи потвърдиха думите й. Ха-ха, помисли тя.

— Млъкни и говори — отсече той. — Какво правиш тук?

— И аз бих искала да знам. Алфонсо ме отвлече.

— Знам това. Но какво търсиш на Попаян? За кого работиш?

— Казах ти. Аз съм журналистка на свободна практика.

— Хайде де, модна журналистка на свободна практика, която…

— Не съм журналистка по модата.

— Е, по парфюмите, все тая. Журналистка по парфюмите, която е лингвистка?

— В нашата страна — негодуващо се извиси тя — разбираме колко е важно да се говорят чужди езици. Ние признаваме съществуването и на други нации. Обичаме да можем да общуваме с тях, а не само да говорим на висок глас.

— Какви езици знаеш? Дрънкарски? Бръщолевски? Езикът на любовта?

Тя се изкикоти, напук на себе си.

— Хайде, Мортън, спри да въртиш тоя пищов. Не мисля, че шефът ти ще е особено доволен, ако разбере, че си напъхал дулото в гърлото ми.

— Това да не те тревожи.

— Не говоря за себе си. Какво правеше в онзи тунел?

— Какъв тунел?

— Я не ми ги пробутвай тия. Защо уби Дуейн? Един невинен хипи, как можа?

Той я загледа опасно.

— Защо следиш Ферамо?

— Защо ти следиш мен! Не си много умел в прикриването на следите си. Оная фалшива брада, която развяваше в „Стандарт“, беше от най-лошите, които съм виждала през живота си. А решението ти да подхвърлиш торба с долнопробен кокаин в стаята ми в Тегусигалпа хич не се връзваше с милите очи, които ми правеше пет минути преди това.

— Ти спираш ли някога да говориш? Попитах те защо следиш Ферамо.

— Ревнуваш ли?

Той се изсмя късо и невярващо.

— Да ревнувам? Теб?

— О, извинявай. Бях забравила. Мислех, че може да си ме целунал, защото ме харесваш. Бях забравила, че си цинично двулично копеле.

— Трябва да се махнеш оттук. Дойдох да те предупредя. Нагазваш в много дълбоки води.