Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Погледна го от горе на долу.

— Ако не възразяваш, това е все едно хърбелът да се присмее на щърбел.

Той поклати глава.

— Както казах, добре говориш глупашки. Слушай. Ти си добро английско момиче. Прибирай се у дома. Не се бъркай в неща, които не разбираш. Вдигай си задника оттук.

— Как?

— Оливияаааааа!

Обърна се да погледне зад гърба си. Ферамо я викаше от плиткото, тичаше към нея, водата стигаше до кръста му.

— Почакай ме — изкрещя той. — Идвам.

Обърна се отново към Мортън Си, но от него бяха останали само мехурчета.

Ферамо се приближи до сала с точността на акула с мощен свободен стил и атлетично се изтегли на него. Беше във форма и напълно триъгълен. Чистата му маслинена кожа и фините черти бяха страхотни на фона на синята вода. Валят мъже, помисли си тя. Искаше й се Мортън да не беше изчезнал, за да има по един от всяка страна на сала — един мургав и един рус, и двамата страхотни на фона на синята вода, та да избере по-хубавия.

— Оливия, изглеждаш прекрасно — сериозно рече Ферамо. — Прекрасно.

Синята вода очевидно се отразяваше добре и на нея.

— Ще се обадя за лодка и няколко хавлии — продължи той и извади водоустойчива радиостанция от джоба си. След няколко минути до сала се приближи скутер. Зализан младеж с латински черти, по плувки, изключи двигателя, подаде им пухкави хавлии и помогна на Оливия да се качи на борда.

— Благодаря, Хесус — обърна се към него Ферамо и пое кормилото, при което Хесус отиде в задната част на лодката и просто стъпи отвън през парапета и остана прав сякаш се канеше да тръгне по водата.

Ферамо се обърна да се увери, че е седнала сигурно на седалката за пътници, и с лекота подкара скутера в широк завой през средата на залива и около носа.

— Съжалявам, че те оставих сама през целия ден — заговори той.

— О, не се притеснявай. И аз спах до късно. Имаше ли махмурлук?

Когато той заговори, тя се опита да въздейства на настроението му, като търсеше нещо, с което да го манипулира, та да се измъкне.

— Не, нямах — тросна й се той. — Чувствах се като отровен. Стомахът ми гореше, сякаш бях с вътрешности на горила и като че ли в черепа ми беше забита метална скоба.

— Ъъъ, Пиер, на това докторите му викат махмурлук.

— Не ставай смешна. Не може да бъде.

— Защо?

— Ако това е махмурлукът, никой, който го е изпитал, не би близнал повече алкохол.

Оливия извърна глава, за да скрие усмивката си. Чувстваше се като съпруга, чийто съпруг настоява, че много добре знае къде отива, след като е поел по напълно погрешен път. Това я накара да се почувства по- силна. Той беше най-обикновен мъж. В момента можеше да избира между две неща. Можеше да се съсредоточи върху събирането на повече информация или върху това как да се измъкне. Но простата логика подсказваше, че колкото повече информация измъкнеше, толкова по-трудно щеше да се измъкне.

— Трябва да сляза — изтърси тя.

— Невъзможно — отсече той, без да отлепя очи от хоризонта.

— Спри, спри — извика тя, като позволи в гласа й да се промъкне нотка на истерия. — Трябва да сляза.

Изведнъж разбра какво точно трябваше да направи. Да се разплаче. При нормални обстоятелства никога не би допуснала да падне толкова ниско, но: а) положението беше необичайно; б) не искаше да умре и в) имаше усещането, че единственото нещо, с което Ферамо няма да може да се справи, е разплакана жена.

Спомни си за злощастната си статия за скакалците в Судан, когато вместо нея се беше опитала да напише материал за гладуващите животни. Някакъв чиновник от Министерството им на информацията категорично й отказа да я пусне в зоологическата градина, докато случайно не се разрева от притеснение, при което той се огъна, отвори вратата и настоя да й осигурят пълна обиколка, като че ли беше тригодишна на рождения си ден. Все пак онова беше случайност. Оливия отстояваше принципа, че никога няма да използва преднамерено сълзите, за да постигне своето, а ако я връхлетяха случайно, щеше да побърза да отиде в тоалетната, преди да ги забележат. Само дето в Зоологическата градина на Хартум нямаше дамска тоалетна.

Но сега възнамеряваше хладнокръвно да използва сълзите си. Беше въпрос на живот, смърт и глобална сигурност. Нали в такъв случай целта оправдаваше средствата? Веднъж нарушил свой принцип, докъде можеше да стигне човек? Днес плаче, за да манипулира мъж, утре може да тръгне да убива хипита.

Майната му, реши тя и избухна в плач.

Пиер Ферамо тревожно се втренчи в нея. Оливия хлипаше и се давеше. Той изключи двигателя. Тя се разрева още по-гръмко. Той се сгърчи и се огледа за помощ, сякаш бе попаднал под ракетен удар на „Скъд“.

— Оливия, Оливия, спри, моля те. Умолявам те, не плачи.

— Тогава ме пусни у дома — хълцайки, изрече тя. — ПУСНИ МЕ У ДОМА.

Започна направо да нарежда като на опело от ужас, че може да й предложи роля в „Границите на Аризона“ наред с Кимбърли и Деми.

— Оливия… — започна той, но заглъхна, като я гледаше безпомощно. Изглежда, беше лишен от способността просто да утеши някого.

— Не мога да го понеса. Не понасям живота в клетка — И тогава, в прилив на вдъхновение, тя страстно обяви — Имам нужда да бъда свободна като сокол. — Изгледа го скришом изпод миглите си, за да види ефекта. — Пиер, моля те пусни ме. Нека бъда свободна.

Той се ядоса. Ноздрите му леко се разшириха, ъгълчетата на устните му се смъкнаха надолу. Заприлича й повече от всякога на бин Ладен.

— Къде искаш да отидеш? — попита. — Не ти ли харесва гостоприемството ми? Не успяхме ли да те накараме да се почувстваш добре?

Усети опасността в гласа му — разстроени нерви и въображаеми обиди от всички страни.

— Имам нужда да мога да идвам при теб сама — рече по-меко тя и се приближи към него. — Имам нужда да идвам по своя воля.

Разплака се отново, този път истински.

— Пиер, тук не се чувствам в безопасност. Уморена съм, случиха се толкова много странни неща: взривът на кораба, отхапаната глава на Дуейн, просто не се чувствам в безопасност. Имам нужда да се прибера у дома.

— Сега не можеш да пътуваш. Светът не е сигурен. Трябва да стоиш тук, при мен, на безопасно място, сакр, докато не те обуча винаги да се връщаш.

— Ако искаш да се върна, трябва първо да ме пуснеш. На свобода, да се рея като орел — каза тя и се попита дали не е преиграла.

Той се извърна, устата му се разкриви.

— Много добре, сакр, много добре. Ще те пусна и ще те изпитам още веднъж. Но трябва да тръгнеш веднага. Още днес.

Ферамо лично я откара с белия скутер до летището в Роатан. Изключи двигателя още докато бяха далеч от брега, за да се сбогуват.

— Много ми беше приятно да бъдеш моя гостенка, Оливия — каза той и нежно докосна бузата й. — Самият аз след няколко дни заминавам за Судан. Ще ти се обадя в Лондон и ще уредя да дойдеш при мен, за да ти покажа живота на бедуините.

Оливия безмълвно кимна. Беше му дала грешен номер.