Оливия Джаулс и развинтеното въображение

прикритие. Ако една жена беше от Женския отбор, можеше да е красива, интелигентна, богата, известна, секси, преуспяла и популярна колкото си иска и въпреки това да я харесваш. Жените от Женския отбор се отличаваха със солидарност. Обичаха да заговорничат и слагаха на масата всичките си провали, за да им се радват останалите. Кучките под прикритие бяха състезателки: фукаха се, опитваха се да унижават другите, за да изглеждат велики, липсваха им чувство за хумор и усещане за собствената им смехотворност, казваха неща, които звучаха добре, но всъщност целяха да те накарат да се почувстваш зле, не понасяха да не получават достатъчно внимание и отмятаха коси. Мъжете не долавяха всичко това. Те си мислеха, че жените действат една против друга, защото са завистливи. Всъщност това си беше трагедия.

— Е? — подкани я Сурая с усмивка на превъзходство. — Хареса ли ти, или не?

На Оливия й се дощя да изкрещи: „Я върви на майната си, шибана краво!“, но успя да се удържи, като заби палец в дланта си.

— Опасявам се, че не успях да стигна по-далеч от това да го видя по плувки — отвърна тя.

— Нима? И?

— Бяха торбести — сладко отвърна Оливия. — Съжалявам, че те разочаровам, но не мога да ти кажа нищо повече. Пък съм и сигурна, че си намерила интересуващата те информация със собствени сили и средства. И все пак, какъв е тоя интерес?

— Тук ние питаме, а ти отговаряш — заяви тя, сякаш Оливия беше на седем годинки. — А сега ти предлагам да ми кажеш точно защо го преследваш?

Спокойно, спокойно, дишай, не побеснявай — заповтаря си Оливия. — Погледни от добрата страна на нещата. Фактът, че МИ6 се появи първоначално под формата на тая ужасяваща, отмятаща коси Кучка под прикритие от частно училище, значи нещо. Гледат сериозно на теб. Рано или късно в някакъв железопътен вагон някой ще свали вестника, който държи пред лицето си, ще те покани на чий — бисквити в Пимлико и ще постави въпроса.

— Май си въобразяваш, че тъпото взиране в пространството е добра техника — рече Сурая, като потисна една прозявка. — Но всъщност е детинско.

— Дълго време ли се учи как да водиш разпити? — попита я Оливия. — Не са ли ти казвали, че най-добрият начин да спечелиш хората е да подействаш на нервите им.

Сурая се смръзна за миг, затвори очи, разтвори длани пред себе си и задиша през носа.

— Добре, горделивке — рече тя. — Да върнем лентата, а? Да започнем отначало. — Протегна й ръка. — Пакс?

— Какво? — каза Оливия.

— Нали знаеш: пакс. Мир на латински.

— О, да, да. Че аз понякога сънувам на латински.

— Затова — продължи Сурая на същия отчетлив английски — да се изясним. Държим под око Ферамо и хората му за наркотици. Нали знаеш, Маями, Хондурас, Л.А. Връзката изглежда съвсем очевидна. От нашите разследвания разбрахме, че Ферамо е чист като току-що паднал сняг — международен плейбой с вкус към момичета и не богато обзаведен на горния етаж.

— Не си правиш голям комплимент.

— Какво? Както и да е, ти на няколко пъти спомена, че го подозираш в тероризъм. Бихме искали да ни кажеш на какво се основават подозренията ти.

Но Оливия не възнамеряваше да й каже на какво се основават или поне не всичко. Щеше да изчака да я разпита някой, когото поне можеше да понася.

— Ами, първо, не повярвах, че е французин — заяви тя. — Взех го за арабин.

— Защото?

— Акцентът му. А после, когато се взриви „През океани“, май направих, може би несправедливо, някои доста пресилени умозаключения за връзката му с експлозията. А когато открих за леководолазите, помислих: охо, май са ги използвали да взривят кораба. Може да е глупаво, но е така.

„А сега, помисли Оливия, ако тя водеше разпита, следващият й въпрос щеше да бъде: «А какво мислиш сега?».“

Вместо това Сурая лекичко повдигна ъгълчето на устните си от задоволство.

— Ясно — каза тя, изправи се и взе папката на Оливия, росеше много хубава къса пола в стила на седемдесетте години с груби шевове и свръхтънък, изплетен от коприна пуловер в елегантен нюанс на хаки.

— Извини ме за момент — рече с усмивка тя и се изниза от стаята, като взе папката със себе си. Оливия едва успя да зърне думата „Гучи“, втъкана в плетката на гърба на пуловера. „В МИ6 май плащат добре“, помисли си тя.

Седеше, оглеждаше стаята и си въобразяваше, че Сурая е отишла да докладва на свой началник. Всеки момент щеше да се върне с възрастен господин, подобен на М от Джеймс Бонд, който щеше да се наклони към нея и да промърмори: „Добре дошли в МИ6, агент Джаулс. А сега марш към «Гучи» да си купите униформата.“

Вратата се отвори и Сурая се появи отново.

— Ще те пуснем — заяви тя с рязка категоричност и седна.

Оливия угнетено се сви на мястото си.

— Но искам да си взема тези неща и лаптопа — заяви тя и започна да събира шпионските си принадлежности.

— Ще ги задържим няколко дни.

Сурая протегна ръка да я спре.

— А лаптопа ми?

— Опасявам се, че и него. Ще ти го върнем скоро.

— Но аз работя с него.

— Като излизаш, можеш да си вземеш друг с копие от харддиска ти. Ще ти се обадим след няколко дни, когато ще сме готови да ти го върнем. А междувременно, Рейчъл — Сурая очевидно сериозно беше избрала модел на поведение, копиращ директорката на лъскавото си училище, — сигурна съм, че съзнаваш колко е важно да не споменаваш на никого и дума за всичко това. Не си сторила нищо лошо, но в бъдеще помни, че е извънредно глупаво да се забъркваш в проблеми, свързани с наркотиците. Този път се отърва леко, но в бъдеще може да има много сериозни последици.

— Какво? — изпелтечи Оливия. — Та нали хората от британското посолство в Ла Сейба ми казаха, че е безопасно да отида в Попаян. Казаха, че е съвсем в реда на нещата да отседна в хотела на Ферамо.

— А откъде биха могли да знаят? — попита Сурая. — Както и да е, извини ме, трябва да тръгвам. На излизане ще ти дадат друг лаптоп.

40.

Едва когато се върна в познатата обстановка на апартамента си — пластмасовото шишенце с „Мистър Пропър“ до умивалника, прахосмукачката в гардероба в коридора, дървата от „Макнъгетс“ в коша до камината, Оливия осъзна колко необичайни бяха събитията от последните няколко дни. Колкото и да беше невероятно, бяха минали по-малко от две седмици, откакто бе напуснала Лондон. Млякото, което бе забравила в хладилника се беше вкиснало, но маслото си беше съвсем наред.

Всички неща, от които Оливия се радваше, че е избягала в хотелските стаи, си бяха тук: телефонен секретар с трийсет и едно съобщения, пощата, натрупана в антрето, гардероба в коридора, пълен с неща, които не можеше да събере смелост да изхвърли. Беше страшен студ; бойлерът се беше изключил и трябваше да се впусне в непрестанно натискане на бутона за включване. Отдаде се на спомени как бе действал Мортън Си с връвчицата на стартера на лодката на път за Бел Кий, докато бойлерът не се включи внезапно и не я накара да подскочи. Стоеше в средата на кухнята с консерва печен боб в ръка: всички доказателства и теории, диви измишльотини и подозрения от последните две седмици се въртяха в главата й като дрехи в пералня. МИ6 допусна грешка, като ме остави да си тръгна — мислеше тя. — Трябваше да ме използват.

Надникна през малкия еркерен прозорец на кухнята към познатата гледка: апартаментът отсреща с парче плат вместо перде и етажът под него, където мъжът се разхождаше гол. На улицата видя мъж да