Оливия Джаулс и развинтеното въображение

отваря вратата на мястото до шофьора на син форд мондео и да сяда вътре. Двамата погледнаха към нейния прозорец, после, като я видяха, погледнаха бързо встрани. Не отпътуваха. Аматьори, помисли си тя, помаха им с ръка, учудена кой е назначил тези некадърници — Ферамо или МИ6. Запали огъня, извади един хляб от фризера, направи си печен боб върху препечена филия и заспа пред „Жителите на Ийст Енд“.

Оливия не се събуди преди следващия ден. Първото нещо, което направи, бе да надзърне през кухненския прозорец. Мъжете в мондеото още бяха там. Попита се къде ли са ходили да пишкат през нощта, като се надяваше да не е било на прага й, и в този момент телефонът звънна.

— Оливия? Сали Хокинс е. Толкова се радвам, че се прибра жива и здрава. — Странно. Сали, осъзна Оливия, нямаше как да знае, че се е върнала, освен ако службите или Ферамо не бяха й го подшушнали. — Как си? Как стана материалът за Хондурас?

— Ами, ъъъ, май ще трябва да поговорим за това — рече Оливия, като се мръщеше, докато се опитваше да разбере какво става. — Върнах се едва снощи.

— Пиер Ферамо ми се обади. Мислех, че е говорил и с теб. Предлага ни пътуване до Червено море за втора част на историята за екзотичното гмуркане. Силно сме заинтересувани. Само исках да се уверя, че ще се радваш да заминеш, нали така, за да можем…

Това бе твърде шантаво.

— Разбира се — небрежно заяви Оливия. — Звучи доста вълнуващо, а и гмуркането е страхотно. Може би ще ми трябват няколко дни да се приготвя, но твърдо съм „за“.

— Добре, добре. — Последва пауза. — Ъъъ, само още нещо, Оливия. — Звучеше странно безизразно, като лоша актриса, която чете реплики. — Има един човек, с когото искам да се видиш, писал е за нас няколко пъти в миналото. Експерт е по всички арабски въпроси. Крайно интересен човек. Трябва да е вече на осемдесет и нещо. Случайно днес е в Лондон. Може би ще е добре да се срещнеш с него на чай и да получиш няколко, ъъъ, съвета за пътуването си.

— Разбира се — отвърна Оливия и направи гримаса „Тя е луда!“ в огледалото.

— Чудесно. В „Брукс“ на Сейнт Джеймс. Знаеш ли къде е? Точно зад ъгъла на „Риц“.

— Ще го намеря.

— В три и половина. Професор Уиджет.

— О, да. Чела съм книгата му за чувствеността на арабите.

— Чудесно, Оливия. Е, още веднъж, добре дошла. И ми се обади утре следобед.

Оливия затвори телефона и посегна към чекмеджето на нощната си масичка. Нуждаеше се от нова игла за шапки.

Вратата й вече беше наблюдавана от други двама мъже в хонда сивик, паркирана на отсрещната страна на улицата.

Вдигна ръка да ги поздрави, обърна се към новия компютър, даден й от МИ6, и потърси в „Гугъл“ професор Уиджет: арабист.

41.

Уиджет беше виден професор в колежа „Вси светии“ и автор на четиридесет книги и над осемстотин статии по различни теми на Близкия изток, включително: „Злонамереният Запад: Арабският ум и двуострата сабя на технологията“, „Лорънс Арабски и младежката му свита: идеалът на бедуините и градското гостоприемство“ и „Арабската диаспора: Вчера и утре“.

Оливия прекара няколко часа в Интернет, прочете каквото можа от трудовете му и се облече като за февруарски ден. Стори й се непривично да обува чорапогащници и ботуши и да навлича палто, но някак си й допадна. Надникна през прозореца. Сенките още бяха там. Отиде в задната част на апартамента, прехвърли се през прозореца на спалнята и слезе по пожарната стълба, покатери се през градинската ограда на семейство Дейл, мина през пощата и излезе на оживената главна улица на Примроуз Хил. Нямаше признаци, че някой я следи. Които и да бяха, не ги биваше особено.

„Брукс“ беше от местата, където все още не допускаха жени, освен ако не са придружавани от клубен член, и предлагаше меню с три ястия. На входа имаше портиерска будка, подът беше на черни и бели квадрати, а в красивата викторианска камина пламтеше истински огън. Портиер с никотинови бръчки по лицето и износен фрак с жилетка я покани в библиотеката.

— Професор Уиджет седи ето там, госпожице — рече той. Тишината в стаята се нарушаваше само от тиктакането на голям старинен часовник. Четирима-петима възрастни мъже седяха на изтърканите кожени кресла зад броеве на „Файнаншъл Таймс“ или „Телеграф“. Имаше още един огън на въглища, древен глобус, стени, покрити с книги и много прах. Ох че ме сърбят ръцете да грабна шише с препарат и парцал, помисли си Оливия.

Професор Уиджет се изправи. Беше невероятно висок и стар. Накара я да се сети за едно стихотворение, което беше учила в училище и започваше с:

Уебстър бе на прага на смъртта
И черепът му кожата пробиваше.

Черепът на Уебстър бе почти видим под прозрачната суха като хартия кожа и сините вени по слепоочието. Коса почти нямаше.

Но в мига, в който заговори, Оливия си припомни колко нелеп е стремежът да се покровителстват възрастните хора. Уиджет не беше мил приятен стар господин. Докато той говореше, видя на лицето му руините от красивия мъж, който някога е бил: пълни чувствени устни, хипнотизиращи сини очи — подигравателни, палави и хладни. Представи си го как галопира на камила със скарф около главата, обстрелващ някаква пустинна крепост от деветнайсети век. В него имаше нещо театрално: почти нежно, но определено хетеросексуално.

— Чай? — попита той и повдигна вежда. Сервирането на чая от страна на професор Уиджет й напомни за извършването на учебен опит по химия. Беше цял спектакъл: млякото, запарката на чая, горещата вода, маслото, сметаната, конфитюрът. Изведнъж разбра защо англичаните толкова държат на чая. Даваше им нещо, с което да ангажират ръцете си, докато се занимаваха с други неща, които биха могли да ги доведат до трудните области на чувствата и инстинктите.

— Ахм… да не е прекалено силен за вас? Още малко гореща вода?

Професор Уиджет хъмкаше и мънкаше между въпросите си за впечатленията й от арабския свят, които изглеждаха странно маловажни за обикновено пътуване с цел писане на статия за евтиното гмуркане на екзотични места. Какъв опит имаше тя в арабския свят? Какъв според нея бе мотивиращият фактор за воденето на джихад? Струвало ли й се е странно, че не съществува никаква западна техника — телевизори, компютри или коли, които да се произвеждат в арабска страна? Още малко мляко? Да покрия чайника. Смята ли го за резултат от арабското презрение към ръчния труд или е продукт на западни предразсъдъци? Смята ли тя, че неизкоренимият източник на арабската ненавист към Запада е свързан с ненаситната им жажда да използват и притежават нови технологии? Още малко мляко? Бучка захар? Дори да има любовна връзка с арабин? О, Боже, същинска котешка пикня. Ще накарам сервитьора да ни донесе нов чайник.

— Професор Уиджет — попита тя, — Сали Хокинс ли ви се обади или вие й се обадихте за тази среща?

— Ужасна актриса е, нали? — рече той и отпи глътка чай. — Направо кошмарна.

— От МИ6 ли сте?

Професорът отхапа от хлебчето и я изгледа със студени, нахални, сини очи.

— Малко тромаво казано, скъпа моя — избоботи той по леко военния си начин. — По традиция се чака вербуващият пръв да се спре на въпроса.

Пийна още малко чай и хапна от хлебчето, като я преценяваше внимателно.