за миг бе завладяна от мъчително чувство на вина към този млад мъж, който страдаше заради нея.
Той се отпусна на тревата, а масата остана между двама им.
— Не, изобщо не е ставало дума за това.
Сара продължи да говори. И двамата имаха нужда от време.
— Джефри ме водеше за ръка, когато бях толкова мъничка, че едва вървях. Казвали са ми, че лудориите ни нямали край. Бяхме неразделни приятели. Но после той стана на девет години и намрази всичко, което бе в женски род.
Чуваше как Нейт къса стръкове трева.
— Знаеш ли, спомням си дори деня, в който той престана да си играе с мен. Беше ми обещал да направи книжни лодки, за да можем да ги пуснем в потока, който минава край владенията на бащите ни. На път за дома срещнал банда момчета от селото. Когато разбрали накъде се е запътил, те го засипали с подигравки. Казали му, че прахосва време и хартия, за да прави лодки за някакво си момиче, което не може дори да ги види. Знаели, че той постоянно ме държи за ръка, за да ми посочва пътя, и започнали да му се присмиват. А това е много мъчително за всяко момче на неговата възраст. В края на краищата той останал при момчетата и заедно пуснали лодките в потока. На следващия ден го поканили да отиде с тях на лов за зайци, после — на риболов, и от този ден нататък се виждахме съвсем рядко.
Нейт започна още по-яростно да скубе тревата.
— Защо искаш да се омъжиш за този подъл човек, който се е отнесъл толкова зле с теб! — В думите му имаше не само гняв, но и презрение.
— О, Нейт — тихичко рече Сара. Искаше й се да можеше да повярва в собствените си думи. — Това беше преди много години. Бяхме деца. Сигурна съм, че Джефри е възмъжал и се е променил оттогава. — Тя се наведе напред и му довери: — Знаеш ли, така и не се научих да правя книжни лодчици.
— Наистина ли? — дрезгаво попита Нейт. Беше дълбоко наранен, но вече не скубеше ливадата. — Толкова е просто — присмя й се той. — Детска работа.
— О! — тъжно изрече тя.
Отново долови шум на скубане на трева, макар и малко по-бавно този път. Двамата останаха по местата си, нещастни и безмълвни, а мълчанието им се проточи безкрайно дълго.
Долови приближаването на някого по алеята само миг преди копринено-мекият глас на Хоукс да наруши тишината.
— Тънката, гланцирана хартия е най-подходяща, но обикновената хартия и банкнотите също стават.
— Хоукс! — възкликна Нейт и рязко се изправи. На Сара също й се прииска да скочи като него. Развълнуваното й сърце се изпълни с облекчение.
— Милорд, говорите като истински майстор на хартиени лодчици — рече тя със свито гърло. Имаше много неща, които искаше да каже на този мъж, но нито едно от тях не бе свързано с майсторенето на лодки от хартия.
— Когато бях малък, Хоукс правеше най-устойчивите и издръжливи лодки, за които едно момче може да мечтае, нали, Хоукс? — храбро рече Нейт.
Сара бе изненадана, когато чу ниския му, ленив глас да отговаря без следа от сарказъм.
— Може би трябва да помолим ваксаджията на лорд Петършъм за няколко листа хартия и да научим госпожица Линдъл да прави лодчици.
Нейт възторжено прегърна идеята.
— Е, сигурен съм, че той не би бил никакъв ваксаджия, ако не притежава цяла камара стари, непотребни хартии. Да го потърся ли и да му поискам?
— Отлична идея — съгласи се настойникът му и нещо в гласа му накара сърцето на Сара да подскочи в гърдите й, стоплено от увереността, че Хоукс желае да остане насаме с нея.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Сара седеше под сянката на Клорис, богинята на пролетта, изпълнена с убеждението, че във въздуха около нея настъпи някаква промяна, след като лорд Кесълфорд се настани срещу нея. Подобно на камък, хвърлен в спокойни води, Хоукс сякаш изпращаше малки вълнички към нея, които ласкаво я люлееха, изпълваха я със странни, безименни усещания за нещо все още несподелено и неизпитано. Мистериозни и загадъчни чувства вълнуваха дълбините на душата й. Искаше да сдържи дъха си, за да може да чувства и чува по-добре онова, което ставаше около нея. Струваше й се, че ако успее да застане абсолютно неподвижно, ако диша едва-едва, ако държи очите си широко отворени, ще стане чудо и тя ще може да зърне за миг загадъчния мъж, който я бе разтърсил до дъното на душата й.
Кожата й изстина от предчувствието за някаква предстояща промяна. Косата на тила й настръхна. Какво ли й готвеха съдбата и този мъж?
— Говорих с Нейт за Джефри.
— А, да, безценния господин Гарви — бавно изрече той. — Позволявам си да ви безпокоя точно по повод на същия джентълмен. Виждате ли, Гарви се е…
Беше прекъснат от един глас, който изпълваше Сара с ужас.
— Лорд Кесълфорд! Не очаквахме да ви видим тук, нали, мила? И то не с коя да е друга дама, а с лейди Линдъл, която изглежда красива като майка си навремето. — Силвестър Нотли ги поздрави с раболепна сервилност.
Сара бе твърдо решена да не се стряска от присъствието му, нито пък от настойчивостта, с която всеки път споменаваше името на майка й.
— Господин Нотли. — Тя се усмихна насила, осъзнала, че от другата страна на масата, там, където седеше Хоукс, настъпи абсолютна тишина. Радваше се, че бяха прекъснали разговора им. Не й се искаше да обсъжда Джефри с Хоукс и кой знае защо си мислеше, че той може би й носи новини за смъртта му. Опитвайки се отчаяно да се престори на весела, тя попита:
— Човекът, който ви придружава, трябва да е ваксаджията на лейди Петършъм, нали?
Въпросът й бе посрещнат с изненадано сумтене от Силвестър, някаква жена ахна с възмущение, а Хоукс се разсмя лениво.
— Ще ми позволите ли да ви запозная с баронеса дьо Вал, госпожице Линдъл? — Силвестър изглеждаше изключително доволен от предоставената му възможност. — По ирония на съдбата точно аз представих майка ви на един друг дьо Вал преди не чак толкова много години.
Сара потръпна. Той очевидно говореше за майка й и за покойния барон. Почувства се смешна и глупава. После рече:
— Радвам се да се запозная с вас, лейди дьо Вал. Чух, че имате очарователна шапчица.
Баронесата я изненада с готовността си да възприеме шеговития й тон, въпреки напрежението, което витаеше във въздуха.
— Шапката ми е чисто черна, госпожице Линдъл. Не зная дали това има някакво значение, предвид въпроса ви за ваксаджията.
Сара продължи в същия дух.
— Опасявам се, че въпреки цвета си, шапката ви няма да ни свърши работа. Освен ако не плава — безгрижно заяви Сара, докато другата жена се наместваше на стола до нея.
За огромна изненада на Сара, Хоукс също се включи в разговора.
— Имаме намерение да си направим лодки и да ги пуснем в езерцето със златните рибки. Няма да имаме нужда от вашата шапка, ако моят повереник успее да намери хартия.
— От ваксаджията! — ликуващо се обади Силвестър. Започна весело да драска в бележника си, като измърмори едно — Колко забавно!
Баронесата с усмивка си призна, че от много години насам не е имала удоволствието да си играе с книжни лодчици.
Сара остана като гръмната, когато Хоукс изведнъж, без никакво предупреждение, смени темата на
