дълбоко униние. — Не се купуват дори с цената на живота. Отдадох живота си, това е вярно, но какво ми дължат за това? Нищо!
— За бога, Анри! Мили мой Анри, успокойте се, обяснете ми!
— Нищо! Но нима го сторих, за да са ми длъжни с нещо? Че колко струва моята всеотдайност? Лудост! Лудост!
Орор държеше ръцете му.
— Лудост! — избухна той. — Издигнах пясъчни дворци, но само от един лек полъх на вятъра крехкото творение на надеждата ми рухна, няма я вече моята мечта!
Той дори не чувствуваше нежния натиск на Орорините пръсти, не усещаше горещите сълзи, стичащи се по ръката му.
— Дойдох тук, но защо? — извика той, прекарвайки ръка по плувналото си в пот чело. — Кому съм нужен тук? Та кой съм аз? Нима тази жена нямаше право? Говорих самонадеяно, говорих като безумец… Кой ми гарантира, че ще бъдете щастлива с мен? … Но… вие плачете?
— Мъчно ми е, че ви виждам такъв, Анри — изхлипа бедното дете.
— Ако след време ви видех да плачете, бих умрял.
— Но защо смятате, че ще плача?
— Знам ли и аз? Орор, Орор, та може ли човек да разбере женското сърце! Откъде да знам дали ме обичате?
— Дали ви обичам?! — буйно извика девойката.
Анри жадно я поглъщаше с очи.
— Дали ви обичам! — повтори Орор. — И това ме питате вие, Анри?
Лагардер притисна ръка към устните й. Орор я целуна. Той я отдръпна като попарен.
— Простете ми, просто съм объркан — каза той. — Но въпреки това искам да знам отговора. Все още не познавате сама себе си, Орор, но аз трябва да го знам! Слушайте внимателно, помислете си добре, тъй като от това зависи щастието или мъката на целия наш живот. Отговорете ми, умолявам ви, отговорете ми по съвест и по душа!
— Ще ви отговоря като на баща — каза Орор.
Лагардер пребледня като мъртвец и затвори очи.
— Не изричайте никога вече тази дума! — прошепна той толкова тихо, че Орор едва го чу. — Никога! Господи! — продължи той след кратко мълчание, вдигайки просълзен поглед нагоре. — Та това е единствената дума, на която аз сам я научих! Какво друго съм за нея, ако не баща?
— О, Анри! — понечи да го прекъсне Орор и изведнъж се изчерви, от което стана още по- очарователна.
— Когато бях дете — размишляваше на глас Лагардер, — трийсетгодишните ми се струваха старци. — Изпълненият му с нежност глас потрепваше, когато попита: — Орор, на колко години мислите, че съм сега?
— За мен това е без значение, Анри!
— Искам да разбера какво мислите. На колко години?
В действителност той имаше вид на престъпник, който очаква всеки миг да бъде разобличен.
Понякога любовта, това необикновено и непобедимо чувство, се отдава на странни детинщини. Орор наведе очи; сърцето й лудо тупкаше.
— Не знам на колко години сте, Анри — промълви тя, — но смятате ли, че някога съм могла да произнеса без усмивка думата „баща“, с която ви нарекох преди малко?
— Но защо с усмивка, момичето ми? Аз наистина бих могъл да ви бъда баща.
— Но аз не бих могла да бъда ваша дъщеря, Анри.
Амброзията, която опиянява безсмъртните богове, бе кисела като оцет в сравнение с обаянието на този глас. Но въпреки това Лагардер продължи да настоява, жадувайки да пресуши чашата на щастието си до дъно:
— Но когато се появихте на бял свят, аз бях по-възрастен, отколкото сте вие сега, Орор. Бях вече мъж.
— Вярно е — съгласи се тя, — щом сте могъл да държите с една ръка люлката ми, а с другата — шпагата си.
— Орор, скъпо мое дете, не ме слагайте на везните на вашата признателност, а ме вижте такъв, какъвто съм…
Тя сложи прекрасните си тръпнещи ръце на раменете му и дълго го гледа. Най-сетне с усмивка на устните и полупритворени очи, тя продума:
— Не знам на света да има някой по-добър, по-благороден и по-красив от вас!
IX. Къде свършва празникът
И това беше самата истина, особено сега, когато щастието увенчаваше челото на Лагардер със сияйния си венец. В този миг Лагардер беше също толкова млад и красив, колкото самата Орор.
Да бяхте само я видели тази влюбена девица, криеща пламъка на погледа си зад ресниците на дългите мигли, с тръпнеща гръд и развълнувана усмивка на устните, да бяхте я видели! Любовта, благородната и непорочна свята нежност, която трябва да обедини ведно два живота, да сплоти тясно две души; любовта, божественият химн, който бог в безмерната си доброта оставя да се носи над земята, тази манна небесна, която се спуска с росата и може да разхубави самата грозота; любовта, която увенчава красотата с неземен ореол, любовта бе тук, преобразила и разкрасила още повече нежното моминско лице! Лагардер притисна към сърцето си своята тръпнеща годеница. Настъпи продължителна тишина. Устните им дори не се докоснаха.
— Благодаря! — промълви той. — Благодаря!
Очите им разговаряха помежду си.
— Кажи ми, Орор — продължи Лагардер, — винаги ли си била щастлива с мен?
— Да, много щастлива — отвърна младата девойка.
— Но въпреки това днес ти плака, Орор.
— И това ли знаете, Анри?
— Знам всичко, което се отнася до теб. Защо плака?
— А защо плачат младите момичета? — опита се да заобиколи въпроса Орор.
— Ти обаче не приличаш на останалите, когато плачеш… Моля те, кажи ми защо плака?
— Защото ви нямаше, Анри. Защото ви виждам много рядко, пък и заради онази мисъл…
Тя се поколеба и отвърна поглед.
— Каква мисъл? — настоя Лагардер.
— Аз съм луда, Анри — прошепна силно смутена младата девойка. — Мисълта, че тук, в Париж, има — много красиви жени, които навярно до една ви желаят, че може би…
— Може би…? — повтори Лагардер, вкопчил се жадно в чашата с райски нектар.
— Че може би обичате друга.
И тя скри поруменялото си лице в обятията му.
— Нима бог наистина ми отрежда такова блаженство! — прошепна той опиянен. — Означава ли това…?
— Това означава, че те обичам! — отвърна Орор, заглушавайки гласа си в обятията на своя любим, тъй като самият му звук я плашеше.
— Ти ме обичаш, Орор! Усещаш ли как бие сърцето ми? О, ако наистина е така?… Но сигурна ли си сама в себе си, Орор, любима моя? Познаваш ли сърцето си?
— То говори, аз го слушам.
— Довчера ти беше още дете.
— Днес обаче съм жена. Анри! Анри, обичам те!
Лагардер притисна ръцете й към гърдите си.
— А ти? — попита Орор.
Просълзен, той можа само да прошепне с треперещ глас:
