— О, щастлив съм! Щастлив!
Изведнъж някаква сянка отново помрачи челото му. Виждайки това, палавницата тропна с крак и попита:
— Сега пък какво има?
Анри я целуна по косата и едва чуто прошепна:
— Дали някога няма да съжаляваш?
— Но за какво бих могла да съжалявам, щом ще си до мен?
— Чуй ме внимателно. Тази нощ поисках да повдигна един ъгъл на завесата, която криеше от теб прелестите на този свят. Ти успя да зърнеш кралския двор, разкоша, светлината, дочу гласа на празника. Какво мислиш за кралския двор?
— Прекрасен е — отвърна Орор, — но все още не съм видяла всичко, нали?
— Смяташ ли, че си родена за такъв живот? Очите ти блестят; този свят би ти харесал.
— Да, но с теб.
— А без мен?
— Без теб, никога!
Лагардер притисна ръцете й към устните си и пак попита:
— Видя ли усмихнатите жени, които минаваха?
— Изглеждаха щастливи — прекъсна го Орор, — и много хубави.
— И наистина са щастливи. Те притежават замъци и дворци…
— Когато си у дома, Анри, аз го предпочитам пред който и да е дворец.
— Те имат приятелки.
— Нима аз нямам теб?
— Те имат семейства.
— Моето семейство си ти.
Орор отговаряше на всичките му въпроси с искрена усмивка и без колебание. Думите идваха направо от сърцето й. Но Лагардер искаше да я изпита докрай. След кратко мълчание той призова цялата си смелост и каза:
— Те имат майки.
Орор пребледня. Усмивката й се стопи и в ресниците на полупритворените й очи блесна сълза. Лагардер пусна ръцете й и тя ги притисна към гърдите си.
— Майка! — повтори Орор и вдигна очи към небето. — Аз често съм с нея. Човекът, за когото мисля най-често след вас, Анри, е моята майка. — Прелестните и очи сякаш горещо се молеха. — Ако майка ми беше тук заедно с вас, Анри — продължи тя след кратка пауза, — ако я чуех да ви нарече: „Сине мой!“… О, какво значение биха имали тогава и най-омайните прелести на рая! Но ако трябваше да избирам между майка си и вас…
Развълнуваната й гръд потръпна; дълбока печал помрачи прелестното й лице. Задъхан и уплашен, Лагардер чакаше.
— Може би това, което ще кажа е лошо — най-сетне с усилие произнесе тя, — но го казвам, защото го мисля: Ако трябваше да избирам между майка си и вас…
Тя не довърши и съкрушена падна в обятията на Анри като извика с прекъсван от ридания глас:
— Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Лагардер се изправи. С една ръка той притискаше останалата без сили Орор към гърдите си, а с другата сякаш призоваваше небето за свидетел.
— Ти, господи, който ни виждаш — пламенно извика той, — ти, който ни чуваш и съдиш, ти ми я даваш! Вземам я от теб и се кълна, че тя ще бъде щастлива!
Орор отвори очи и белите й зъби блеснаха в слаба усмивка.
— Благодаря ти! Благодаря! — продължи Лагардер, притискайки устни към челото на госпожица дьо Ньовер. — Ето, виж щастието, с което ме даряваш! Аз се смея, аз плача, аз съм пиян и луд! О, малка моя Орор, сега ти цяла ми принадлежиш!… Но какво говорех преди малко?! Не вярвай на думите ми, Орор! Аз съм млад! Излъгах, да, излъгах! Чувствувам как в мен прелива младост, сила, жизненост! Ще бъдем щастливи, винаги щастливи! Бъди уверена, любима, че хората на моите години са по-възрастни от мен. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Другите правят това, което правех аз преди да намеря на пътя си твоята детска люлка; другите любят, пият, играят на комар и какво ли не още! Когато са богати, както бях богат самият аз на плам и безумна смелост, другите безразсъдно пръскат на вятъра съкровищата на младостта си. Появи се ти, Орор, и аз тутакси станах скъперник. Някакво провиденческо предчувствие ми заповяда да престана да прахосвам сърцето си. Станах скъперник, за да запазя цялата си душа само за теб. Заключих младежкия си жар в неразбиваема каса. Не обичах и не желаех повече нищо. Любовта ми дремеше като спящата красавица, но ето че днес се пробужда наивна и силна, а сърцето ми е само на двайсет години! Ти ме слушаш, усмихваш се и си мислиш, че съм полудял! Вярно е, луд съм от щастие, но говоря напълно смислено! Какво правих през всичките тези години? Изживях ги отначало докрай, наблюдавайки те как растеш и разцъфтяваш; изживях ги, дебнейки пробуждането на твоята душа, дирейки щастието си в усмивката ти. Кълна се в бога, ти беше права, аз съм във възрастта на щастието, във възрастта на любовта! Ти цяла ми принадлежиш и отсега нататък ще живеем само един за друг! Да, права си, освен нас двамата на този свят не съществува нищо друго. Ще заминем в незнаен край, някъде, много далеч оттук! А животът ни, искаш ли да ти кажа какъв ще бъде нашият живот: любов, само любов, любов завинаги… Но кажи нещо, Орор, кажи нещичко!
Девойката го слушаше очарована.
— Любов! — повтори тя, унесена сякаш в щастлив сън. — Любов завинаги!
— Мътните да го вземат дано! — изруга Кокардас, който държеше барон дьо Барбаншоа за краката. — Ама че тежи тази антика, гълъбче!
Паспоал държеше откъм главата гореспоменатия барон дьо Барбаншоа, човек суров и недоволен, когото оргиите на Регентството дълбоко отвращаваха, но който в момента беше пиян колкото трима-четирима източни царе, тръгнали да обикалят Франция.
Срещу скромно възнаграждение барон дьо ла Юноде беше натоварил Кокардас и Паспоал със задачата да отнесат барон дьо Барбаншоа до дома му. И ето че те прекосяваха безлюдната и притъмняла градина.
— Слушай, любезни ми — рече гасконецът на стотина крачки от шатрата, където бяха вечеряли, — дали пък да не си отдъхнем малко?
— Съгласен съм — отвърна Паспоал. — Старецът е тежичък, а заплащането твърде леко.
Те положиха върху моравата барон дьо Барбаншоа, който, по-разсънен от нощния хлад, тутакси подхвана любимия си припев:
— Накъде отиваме? Накъде отиваме?
— Ама че работа! — отбеляза Кокардас. — Този дърт пияница се оказа доста любопитен, гълъбчето ми!
— Отиваме на нашето погребение — примирено въздъхна Паспоал.
Двамата приседнаха на една пейка. Паспоал измъкна лулата си от джоба и спокойно се зае да я тъпче.
— Ако това е последната ни вечеря — рече той, — то тя бе наистина чудесна.
— Хубава беше — потвърди Кокардас, чаткайки с огнивото. — Дявол го взел, що се отнася до мен, то аз изядох пиле и половина!
— Ах! — разчувствува се Паспоал. — Ами онази палавница, дето седеше срещу мен, с русата си напудрена косица и онуй краче, което би се побрало в шепата ми!
— Възхитителна! — извика Кокардас. — Пък и гарнитурата от ангинар беше чудесна, бога ми!
— А кръстчето, видя ли кръстчето й? С пръсти да го обгърнеш!
— Предпочитам си моята — рече Кокардас сериозно.
— И таз хубава! — възмути се Паспоал. — Че твоята беше червенокоса и кривогледа!
Той говореше за съседката на Кокардас. Гасконецът го пипна за врата и го принуди да се изправи.
— Слушай, гълъбче — изръмжа той, — няма да ти позволя да обиждаш вечерята ми! Извини се, мътните
