дреболии.
— Господине — поде той отново, — всичко това ние бихме могли да извиним, но, пазете се, има нещо, което никога не ще ви простим! Обещали сте на госпожа дьо Гонзаг да й върнете нейната дъщеря. Така ли е?
— Да, ваше височество, обещах.
— Изпратихте куриер, който ми даде същото обещание от ваше име. Признавате ли това?
— Да, ваше височество.
— Предполагам, досещате се, че сте изправен пред съд. Обикновените съдилища не могат да се произнесат по деянието, в което ви обвиняват. Но, кълна се в честта си, господине, заслужавате ли, справедливост ще ви бъде въздадена! Къде е госпожица дьо Ньовер?
— Не знам — отвърна Лагардер.
— Той лъже! — извика буйно принцесата.
— Не, госпожо. Обещах ви нещо, което надхвърля възможностите ми, това е всичко.
В кабинета се разнесе ропот. Лагардер обгърна присъствуващите с поглед и повишавайки глас, продължи:
— Не познавам госпожица дьо Ньовер.
— Но това е безочие! — заяви херцог дьо Треме, губернаторът на Париж.
Всички храненици на Гонзаг веднага повториха:
— Това е безочие!
Господин Машо, радетел на свещените полицейски традиции, посъветва на наглеца незабавно да бъде зададен най-страшният въпрос: Защо търси под вола теле?
Регентът измери Лагардер със суров поглед.
— Господине — рече той, — помислете добре какво говорите!
— Ваше височество, размишлението нито ще добави, нито ще отнеме нещо от истината. Аз казах истината!
— Нима ще понесете това, ваше височество? — намеси се принцесата, която едва се сдържаше да не избухне. — Кълна се в честта си, кълна се в моето спасение, той лъже! Много добре знае къде е дъщеря ми, самият той ми го каза преди малко в градината, на десетина крачки оттук.
— Отговорете! — заповяда регентът.
— Тогава, както и сега, аз казах истината — отвърна Лагардер, — но тогава още се надявах, че ще мога да изпълня обещанието си.
— А сега? — прошепна вън от себе си принцесата.
— Сега вече не се надявам.
Госпожа дьо Гонзаг безсилно се отпусна на стола.
Улегналата половина от присъствуващите: министрите, членовете на Парламента и херцозите, с любопитство разглеждаха тази странна личност, чието име толкова често бяха чували на младини. Хубавия Лагардер, Лагардер дуелиста! Но това умно и спокойно лице никак не прилягаше на някакъв си вулгарен шпагаджия.
По-проницателните се опитваха да разберат какво се крие зад привидното му спокойствие. От него се излъчваше горчива, но и непоколебима решимост. Хората на Гонзаг се чувствуваха твърде незначителни сред подобно обкръжение, за да вдигат много шум. Те бяха влезли тук единствено благодарение на името на господаря си, заинтересована страна в пренията, но господарят им все още не се бе появил.
Регентът отново се обърна към Лагардер:
— Та нима уповавайки се само на някакви смътни надежди писахте до регента на Франция? Когато заръчахте да ми кажат: „Дъщерята на вашия приятел ще ви бъде върната…“
— Тогава още се надявах, че ще стане точно така.
— Надявали сте се?!
— Човешко е да се греши.
Регентът се спогледа с Треме и Машо, които изглежда бяха съветниците му.
— Но, ваше височество — извика принцесата, кършейки ръце, — не разбирате ли, че той е похитил детето ми! То е в ръцете му, кълна се! Той го крие! Да, спомням си, на него, точно на него предадох дъщеря си в нощта на убийството! Сигурна съм, кълна ви се!
— Чувате ли, господине? — попита регентът.
Едва забележима тръпка пробяга по лицето на Лагардер. По челото му бяха избили ситни капчици пот, но, все така невъзмутим, той отвърна:
— Госпожа принцесата се заблуждава.
— Ох! — простена тя, почти обезумяла. — Нима е невъзможно да бъде разобличен този човек!
— Достатъчен е само един свидетел… — начена регентът.
Той прекъсна фразата си по средата, тъй като Анри, изправил се внезапно в цял ръст, бе впил предизвикателен поглед в Гонзаг, който в този момент влизаше през парадната врата. Появата му предизвика кратка сензация. Той отдалеч се поклони на принцесата и на Филип Орлеански и остана близо до вратата.
Очите му срещнаха погледа на Лагардер, който с предизвикателен тон заяви:
— Тогава нека този свидетел се появи, нека се осмели да ме обвини!
Гонзаг примига, сякаш напразно се бе опитвал да издържи погледа на обвиняемия. Всички много ясно го забелязаха, но накрая принцът все пак успя да се усмихне и те си рекоха: — От съжаление ще да е.
Междувременно в салона все така цареше пълна тишина. Изведнъж до вратата настъпи леко раздвижване. Гонзаг се приближи до прага. От тъмнината изникна жълтеникавото лице на Пейрол.
— Наша е! — прошепна той.
— А документите?
— Документите също.
Гонзаг чак се изчерви от радост.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Казвах ли ти аз, че онзи гърбушко е просто незаменим?
— Не ще и дума — съгласи се довереникът му. — Признавам, че го подценявах. Добра работа ни свърши, наистина!
— Сам виждате, че никой не отговаря, ваше височество — казваше в това време Лагардер. — И щом вие сте съдникът, бъдете безпристрастен. Кой стои в момента тук, пред вас? Един беден благородник, измамен както и самият вие в надеждите си. Вярвах, че мога да разчитам на едно чувство, обикновено най- чистото, най-пламенното от всички чувства; обещах с дързостта на човек, който се надява да бъде възнаграден… — Той направи кратка пауза, после с усилие продължи: — Да, защото смятах, че имам право на награда. — Тук Лагардер неволно сведе очи и гласът му сякаш заседна в гърлото.
— Що за човек е този? — обърна се старият Вилроа към Воайе д’Аржансон.
— Този човек е или благородна душа, или подлец сред подлеците! — отвърна вицеканцлерът.
С върховно усилие на волята Лагардер си наложи да продължи:
— Съдбата се подигра с мен, ваше височество, и в това се състои цялото ми престъпление. Уверен бях, че притежавам нещо, то обаче ми се изплъзна. Сега сам себе си наказвам, връщам се в изгнание.
— Много удобно, няма що! — подхвърли Навай.
Машо шепнеше нещо на ухото на регента.
— Ваше височество, на колене ви моля… — намеси се принцесата.
— Недейте, госпожо! — възпря я Филип Орлеански и с властен жест призова към тишина.
В салона тутакси се смълчаха.
— Господине — обърна се той към Лагардер, — вие сте благородник, или поне така твърдите. Това, което сте извършил, е недостойно за благородник. Вашето наказание ще бъде собственият ви позор! Шпагата ви, господине!
Лагардер изтри плувналото си в пот чело. В момента, когато сваляше портупея си, по бузата му се търкулна една сълза.
— Дявол да го вземе! — промърмори Шаверни, потръпвайки възбудено без сам да знае защо. — Бих предпочел да го убият!
В момента, когато Лагардер предаваше шпагата си на маркиз дьо Бониве, Шаверни извърна глава.
