— Открито и веднъж завинаги ли сте с мен? — попита той.
— На живот и смърт! — отвърнаха двамината храбреци с ръка на сърцето.
И те не лъжеха. Видът на този жив дявол, Парижанчето, идваше на помощ на последните капки вино в манерката и ги довеждаше до пълно опиянение. Орор трепереше от страх за Лагардер, без дори за миг да помисли за самата себе си.
— Махнаха ли стражата от портите? — попита Анри.
— Усилиха я — отговори Кокардас. — Бога ми, здравата ще се поизпотим!
За миг Лагардер се замисли, после попита:
— Познавате ли метр Льо Бреан, портиерът на „Кур-о-Ри“?
— Като джоба си — отвърнаха Кокардас и Паспоал в хор.
— В такъв случай няма да ви отвори! — каза Лагардер с разочарован жест.
С кимване на глава двамината юначаги потвърдиха това във висша степен логично заключение. Вратата можеше да им отвори само човек, който не ги познаваше.
Междувременно сред околните храсти се разнесе някакъв неясен шум. Човек би казал, че към тях от всички страни предпазливо се промъкват хора. Но Лагардер и спътниците му не можеха да видят нищо. Мястото, където се намираха, бе осветено не повече от съседните алеи, а що се отнася до храстите, то там навсякъде цареше пълен мрак.
— Чуйте ме добре — каза Лагардер, — налага се да поставим всичко на карта. Нямайте грижа за мен, аз знам как да се измъкна; тук имам една маскировка, която ще заблуди враговете ми. Изведете младата девойка. Минете заедно с нея под приемната на регента, после свърнете вляво. Вратата на метр Льо Бреан се намира в дъното на първия коридор. Минете край него маскирани и му кажете: „Идваме от името на онзи, който е в градината, в дома ви…“ Той ще ви отвори вратата към улицата. Чакайте ме зад параклиса на Лувър.
— Разбрано! — каза Кокардас.
— И още нещо. Готови ли сте по-скоро да умрете, отколкото да предадете девойката?
— Гръм да ме порази дано! Ще пометем всичко, което се изпречи на пътя ни! — обеща гасконецът.
— Само някой да посмее! — добави Паспоал с необичайна за него самоувереност.
И двамата в един глас заявиха:
— Този път ще останете доволен от нас!
Лагардер целуна ръка на Орор и й каза:
— Смелост! Това е нашето последно изпитание!
След това тя се отдалечи, придружавана от нашите двама юнаци. Предстоеше им да пресекат кръга на Диана.
— Охо! — възкликна един войник. — Тази май доста време е загубила, докато намери пътя!
— Дамата е от балетната трупа, гълъбчета — рече Кокардас и като отстрани най-безцеремонно с ръка онези, които стояха на пътя му, надменно добави: — Негово кралско височество ни очаква!
Войниците се разсмяха и им сториха път.
Но в сянката на едно засадено в дървен сандък портокалово дърво, поставено до ъгъла на павилиона, се бяха притаили двама души, които сякаш дебнеха някого. Това бяха Гонзаг и неговият довереник Пейрол. Те стояха тук заради Лагардер, когото очакваха всеки миг да се появи. Гонзаг прошепна няколко думи на ухото на Пейрол. Довереникът му тутакси се присъедини към половин дузина негодници с дълги шпаги, стаили се в засада зад храстите, после всички се втурнаха по следите на нашите двамина храбреци, които току-що се бяха изкачили по каменното стълбище, следвайки все така по петите розовото домино.
Както бе очаквал Лагардер, метр Льо Бреан отвори вратата на „Кур-о-Ри“. Само че той я отвори два пъти: първия — за Орор и нейната охрана, втория — за Пейрол и спътниците му.
Лагардер се беше промъкнал до края на пътеката, за да се увери, че годеницата му ще стигне до павилиона безпрепятствено. Но когато понечи да се върне обратно в къщичката, пътят му бе вече отрязан: кордон гвардейци преграждаше алеята.
— Ей, господин кавалер! — подвикна старшият с малко колеблив глас. — Моля ви да не оказвате съпротива, обграден сте отвсякъде!
Това беше самата истина. От всички околни храсти долитаха ударите на мускетни приклади о земята.
— Какво желаете от мен? — попита Лагардер, без дори да извади шпагата си.
Безстрашният Бониве, който безшумно се беше промъкнал зад гърба му, го сграбчи през кръста. Лагардер дори не направи опит да се освободи и отново попита:
— Какво желаете от мен?
— По дяволите, друже, много скоро ще го разберете! — отвърна маркиз дьо Бониве, после добави: — Напред, господа, към двореца! Надявам се всички тук ще потвърдите, че съвсем сам залових такъв важен пленник.
Гвардейците бяха около шейсетима. Те заобиколиха Анри и по-скоро го понесоха, отколкото поведоха, към покоите на Филип Орлеански. После затвориха вратата на преддверието и в градината не остана жива душа, ако изключим простодушния господин дьо Барбаншоа, който хъркаше като праведник върху мократа морава.
X. В клопка
Големият, или първият кабинет на регента представляваше доста просторен салон, където той имаше навика да приема министрите и регентския съвет. Той бе обзаведен с кръгла маса, застлана с покривка от китайска коприна, едно кресло за Филип Орлеански, друго — за Бурбонския дук, столове за останалите титулярни членове на регентския съвет и сгъваеми столчета за държавните секретари. Над парадната врата се виждаше гербовият щит на Франция и ламбела121 на Орлеан. Всеки ден подир обед тук надве-натри се претупваха държавните дела. Регентът обядваше късно, Операта започваше представленията си рано и времето наистина не стигаше.
Когато Лагардер влезе, кабинетът беше пълен с народ и приличаше по-скоро на съдебна зала. Регентът седеше, заобиколен от господата дьо Ламоаньон, дьо Треме и Машо. До камината стояха херцозите дьо Сен Симон, д’Аркур и Люксембургският херцог. На вратите бе поставена стража, а героят Бониве бършеше потното си чело пред огледалото.
— Доста ни изтормози, но накрая го спипахме — бъбреше си той полугласно. — Ама че щур човек!
— Много ли се опъваше? — полюбопитствува полицейският лейтенант Машо.
— Добре че бях там — отвърна Бониве, — иначе един господ знае какво щеше да се случи!
В страничните ниши бихте познали стария Вилроа, кардинал дьо Биси, Воайе д’Аржансон, Льоблан и много други. Някои от приближените на Гонзаг също бяха успели да се промъкнат. Тук бяха Навай, Шоази, Жирон и дебелият Ориол, скрил се зад гърба на своя събрат Таран. Шаверни разговаряше с господин дьо Брисак, който спеше прав след прекараните в пиянство три нощи. Зад Лагардер стояха петнайсетина въоръжени до зъби мъжаги. Тук имаше една единствена жена — принцеса дьо Гонзаг, седнала от дясната страна на регента.
— Господине — обърна се рязко регентът към Лагардер, още щом го видя, — в нашата уговорка изобщо не се предвиждаше да разваляте празника ни и да оскърбявате в собствения ни дом един от най-знатните велможи в кралството. Обвинен сте също, че сте извадил шпага на територията на Пале Роаял. Това ни кара твърде бързо да се разкаем за благоволението ни към вас.
От момента на задържането му лицето на Лагардер бе сякаш от мрамор.
— Ваше височество — отвърна той почтително, но студено, — не се страхувам да бъдат повторени думите, които аз и господин дьо Гонзаг си разменихме. Колкото до второто обвинение, вярно е, извадих шпага, но само за да защитя една дама. Сред присъствуващите тук мнозина биха могли да го потвърдят.
Имаше не по-малко от половин дузина свидетели, но се обади само Шаверни.
— Вие казахте истината, господине.
Лагардер с удивление го погледна и забеляза, че другарите му го укоряват. Регентът обаче беше твърде уморен и така му се спеше, че нямаше никаква възможност да отдели повече внимание на подобни
