— Отдавна отмина времето, когато чупеха шпорите на рицарите, уличени във вероломство — продължи регентът, — но благородството е живо, слава богу, и лишаването от звание продължава да бъде най- суровото наказание за един войник. Господине, вие нямате повече право да носите шпага. Отдръпнете се, господа, и му сторете път! Този човек вече не е достоен да диша един и същ въздух с нас.
В първия миг човек би казал, че Лагардер щеше да разтърси колените на залата и, подобно на Самсон122, да погребе филистимляните под развалините й. Върху мъжественото му лице се изписа такъв ужасяващ гняв, че заобикалящите го се отдръпнаха повече от страх, отколкото за да се подчинят на заповедта на регента. Много скоро обаче гневът му се смени с безпокойство, а безпокойството отстъпи място на същото онова ледено равнодушие, което проявяваше от самото начало на съдебното заседание.
— Ваше кралско височество — каза той с поклон, — приемам решението ви и не възнамерявам да го обжалвам.
Уединено кътче накрай света и любовта на Орор, такива видения го спохождаха в този миг. Та не си ли заслужаваше да изстрада всичко заради това? Той се насочи към вратата сред всеобщо мълчание. Регентът тихо прошепна на принцесата:
— Не се страхувайте, ще го следим.
Неочаквано насред салона пред Лагардер се изпречи принц дьо Гонзаг, който току-що се беше разделил с Пейрол.
— Ваше кралско височество — обърна се принцът към Орлеанския херцог, — на пътя на този човек заставам аз!
Шаверни, който цял се тресеше от възбуда, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се нахвърли срещу Гонзаг.
— Ах, ако Лагардер имаше шпага! — възкликна той.
Таран побутна с лакът Ориол и промърмори:
— Маркизчето май се е побъркало!
— Но защо се изпречвате на пътя му? — попита регентът.
— Защото се подиграха с доверчивостта ви, ваше височество — отговори Гонзаг. — Не разжалване е наказанието, което заслужават убийците!
В залата настъпи суматоха; регентът скочи на крака.
— Този тук е убиец! — довърши Гонзаг и сложи голата си шпага върху рамото на Лагардер.
И можем да ви уверим, че той здраво я стискаше в ръка. Лагардер дори не се опита да го обезоръжи.
Изведнъж над всеобщата врява, подсилвана още повече от приближените на Гонзаг, които току надаваха викове и се преструваха, че нападат, се разнесе нервният смях на Лагардер. Той само отблъсна шпагата и като сграбчи китката на Гонзаг я стисна толкова силно, че принцът изпусна оръжието си. После той заведе, по-скоро завлече Гонзаг до масата и сочейки с пръст един дълбок белег на разтворената му от болката ръка, извика:
— Моето клеймо! Познавам моето клеймо!
Погледът на регента беше мрачен. Всички затаиха дъх.
— Гонзаг е загубен — прошепна Шаверни.
Принцът обаче прояви завидна съобразителност.
— Ваше кралско височество — каза той, — цели осемнайсет години чаках този миг! Най-сетне Филип, нашият брат, ще бъде отмъстен! Тази рана получих защитавайки живота на Ньовер!
Пръстите на Лагардер отпуснаха желязната си хватка и ръката му падна като отсечена. За миг той остана сякаш поразен от гръм, докато в залата гръмна всеобщ вик:
— Убиецът на Ньовер! Убиецът на Ньовер!
Принцесата в ужас бе закрила лицето си с ръце и дори не по мръдваше. Беше изгубила съзнание. Когато по знак на регента полицейските агенти начело с Бониве го обградиха, Лагардер изведнъж се отърси от вцепенението си.
— Подлец! — изрева той като разярен лъв. — Подлец! Подлец! — И като отхвърли на десетина крачки Бониве, който се беше опитал да го пипне за яката, извика с гръмък глас: — Назад! Горко на оня, който ме докосне! — После се обърна към Филип Орлеански и добави: — Имам пропуск, даден ми от вас, Ваше кралско височество. — Той извади от джоба си някаква грамота и като я разгъна, на висок глас прочете: — Свободен, каквото и да се случи! Пропускът е попълнен и подписан от вас!
— Измама! — понечи да се намеси Гонзаг.
— Щом е злоупотребил…! — добавиха господата Треме и Машо.
С жест регентът ги накара да млъкнат.
— Нима искате да дадете нов повод за приказки на онези, които твърдят, че Филип Орлеански не държи на думата си? — извика той. — Щом така е написано и щом е подписано, този човек е свободен и разполага с четиридесет и осем часа, за да прекоси границата.
Лагардер дори не помръдна.
— Чухте ме, господине! — каза регентът сурово. — Излезте!
Лагардер бавно накъса грамотата на парчета и ги хвърли в краката на регента.
— Вие не ме познавате, ваше височество — каза той. — Освобождавам ви от дадената дума. От свободата, която ми предлагате и която ми се полага, аз вземам само двайсет и четири часа. Те са ми напълно достатъчни, за да разоблича един подлец и да доведа докрай едно справедливо дело. Стига вече унижения! Аз вдигам чело и, кълна се в честта на името си, чувате ли господа, в честта на Анри дьо Лагардер, която струва не по-малко от вашата, кълна се и обещавам, че утре, в същия този час, госпожа дьо Гонзаг или ще получи дъщеря си и Ньовер ще бъде отмъстен, или ще се предам в ръцете на Ваше кралско височество! Можете още отсега да призовете съдиите!
Той се поклони на регента и като отблъсна с ръка наобиколилите го, каза:
— Сторете път, аз влизам в правата си.
Гонзаг го беше предварил, Гонзаг бе изчезнал.
— Сторете път, господа — повтори Филип Орлеански. — А вие, господине, утре и по същото време ще се явите пред вашите съдници и кълна се в бога ще си получите заслуженото!
Хранениците на Гонзаг се промъкваха към вратата, те вече бяха изиграли ролята си. За миг регентът остана замислен, после отпусна глава на ръката си и промълви:
— Ето една наистина невероятна история, господа!
— И един безсрамен негодник! — промърмори полицейският лейтенант Машо.
— Или храбец, каквито имало е нявга — на глас помисли регентът. — Но това ще разберем утре.
Лагардер слезе сам и без оръжие по ШИРОКОТО стълбище на павилиона. В подножието му той видя скупчени Пейрол. Таран, Монтобер, Жирон, всички онези измежду приближените на Гонзаг, които бяха забравили що е достойнство и срам. Трима въоръжени СЛУГИ охраняваха коридора, водещ към вратата на метр Льо Бреан. В средата на преддверието стоеше Гонзаг с гола шпага в ръка. Голямата врата, която водеше към градината, бе широко отворена. Всичко това отдалеч намирисваше на засада, но Лагардер дори не обърна внимание.
Храбростта му си имаше своите недостатъци: смяташе се за неуязвим. Той се насочи право срещу Гонзаг, който препречи пътя му с шпагата си.
— Да не бързаме толкова, господин дьо Лагардер — каза принцът, — трябва да си поговорим. Всички изходи са завардени и никой не ни чува, с изключение на преданите ми приятели, моето второ аз, тъй че, дявол го взел, можем да си побъбрим най-откровено!
Той се разсмя злобно и подигравателно. Лагардер се спря и скръсти ръце на гърдите си.
— Регентът ви отваря вратите — продължи Гонзаг, — аз пък ви ги затварям! Бях приятел на Ньовер, както и регентът, и също имам право да отмъстя за смъртта му. Не ме наричайте подлец, безполезно е. Всекиму е известно, че губещите играчи винаги ругаят. Господин дьо Лагардер, искате ли да ви кажа нещо, което ще успокои съвестта ви? Мислите си, че сте излъгали, че сте излъгали най-безочливо, когато казахте, че Орор, не е във ваша власт…
Лицето на Анри се измени.
— Какво пък — продължи Гонзаг, наслаждавайки се жестоко на победата си, — вие допуснахте само
