После цялата група тръгна по коридора. Метр Льо Бреан благоразумно предпочете да не се интересува от името на човека, когото отнасяха на ръце под предлог, че бил преял. В Пале Роаял бяха толерантни и дискретни.
Беше четири часът сутринта и фенерите повече пушеха, отколкото осветяваха. Негодниците тутакси се пръснаха във всички посоки. Гонзаг се върна в двореца си заедно с Пейрол. Ориол, Монтобер и Жандри имаха за задача да хвърлят трупа в Сена. Те се спуснаха по улица „Пиер Леско“, по когато стигнаха до реката двамата нехранимайковци почувствуваха, че силите им ги напускат. Всеки от тях даде по един пистолет на Жандри и бившият гвардейски капрал им разреши да оставят тялото върху една купчина смет. Той взе наметалото си, след което захвърлиха носилката малко по-надалеч и отидоха да си легнат.
Ето защо на сутринта барон дьо Барбаншоа, нямащ, естествено, никакво отношение към случилото се преди това, се събуди насред отпадъчната вада на улица „Пиер Леско“ в наистина неописуемо състояние. Точно той беше трупът, когото Ориол и Монтобер бяха пренесли на носилката си.
Господин баронът не се похвали никому с приключението си, но омразата му срещу Регентството нарасна. По времето на покойния крал беше падал поне двайсет пъти под масата, но никога не му се бе случвало нещо подобно. И сега, бързайки да се прибере при госпожа баронесата, несъмнено силно обезпокоена от отсъствието му, той си казваше:
— Какви нрави! Да изиграят подобен номер на човек с моите достойнства! Питам ви аз, накъде отиваме?!
Последен през малката вратичка на метр Льо Бреан излезе Гърбавия. Потрябва му доста дълго време, за да прекоси „Кур-о-ри“, макар че разстоянието не беше кой знае колко голямо. От изхода на Двора на фонтаните до улица „Сент Оноре“, той на няколко пъти се видя принуден да присяда на каменните парапети пред къщите и при всяко ставане от гърдите му се откъсваше глух стон. Жирон беше сгрешил: Гърбавия изобщо не беше пиян. Ако господин дьо Гонзаг не бе имал толкова други причини за безпокойство, то лесно щеше да забележи, че тази нощ язвителният смях па Гърбавия беше доста пресилен.
От ъгъла на двореца до жилището на Лагардер на улица „Шантр“ имаше не повече от десетина крачки, но на Гърбавия му бяха нужни десет минути, за да ги измине. Силите му го напускаха и по стълбището, което водеше към стаята на майстор Луи, той се изкачи вече на четири крака. На влизане беше видял, че широко разтворената външна врата е разбита. Вратата на стаята на майстор Луи също зееше разбита. Гърбавия влезе в първата стая. Вратата на съседната стая, същата, в която никой никога не влизаше, лежеше на пода. Гърбавия се облегна на рамката й; от гърлото му се откъсваха мъчителни хрипове. Опита се да повика Франсоаз и Жан-Мари, но от устата му не излезе нито звук. Той се свлече на колене и така допълзя до сандъка, в който доскоро се намираше скрепеният с три големи печата пакет, описван нееднократно от нас. Сандъкът беше разбит с брадва, а пакетът — изчезнал. Гърбавия рухна на пода като осъден на смърт клетник, който очаква последния удар.
Камбанарията на параклиса на Лувър отброи пет часа. Развиделяваше се. Бавно, много бавно Гърбавия се опря на ръце. С мъчителни усилия той успя да разкопчае черната си вълнена дреха и измъкна от пазвата си бял сатенен жакет, цял пропит от кръв. Човек би казал, че разкошният, смачкан на топка жакет е послужил за превръзка на някаква дълбока рана.
С тихи стонове Гърбавия се дотътри до кухненския шкаф, откъдето извади платно и вода. Така щеше поне да промие раната, окървавила жакета.
Жакетът принадлежеше на Лагардер, но раната кървеше на рамото на Гърбавия.
Той криво-ляво се превърза и отпи глътка вода, после, изпитвайки леко облекчение, приседна свит одве.
— Тъй да бъде! — прошепна той. — Отново сам! — Отнеха ми всичко: оръжието, сърцето ми! — Натежалата му глава клюмна в ръцете му, и когато отново вдигна чело, то бе за да изрече следните думи:
— Бъди с мен, господи! Разполагам само с двайсет и четири часа, за да започна отново делото, на което посветих цели осемнайсет години!
ЧАСТ ПЕТА
БРАЧНИЯТ ДОГОВОР
I. Отново в Златния дом
В двореца на Гонзаг цяла нощ беше кипяла трескава работа. Клетките бяха готови и още в ранни зори търговците до един се явиха тук, за да обзаведат своите четири квадратни стъпки. Не беше пощадена и парадната зала: тя цялата бе застроена с още съвсем нови клетки и ухаеше на рендосан бор. Обзавеждането на градините също бе окончателно завършено. От предишното им великолепие не беше останал и помен, само тук-там по лъчеобразните кръстовища, образувани от срещата на пет-шест алеи, провиращи се между плътни стени от колибки, които сега заместваха цветните лехи, стърчаха няколко поругани дървета и статуи.
В центъра на малко площадче, намиращо се недалеч от бившата колибка на Медор и точно срещу парадното стълбище на двореца, се издигаше върху мраморния си пиедестал една обезобразена статуя на Целомъдрието. Случайността обича да си прави лоши шеги. Кой знае дали на мястото, където се намира нашата днешна борса, з бъдеще няма да издигнат някое простодушно изваяние?
Още с пукването на зората всичко това беше пълно с народ. Посредниците, разбира се, също бяха на поста си. Току-що зародилият се занаят беше вече изкуство. Те се суетяха, блъскаха се, продаваха, купуваха, лъжеха, крадяха, с една дума — сключваха сделки.
Прозорците на госпожа принцеса дьо Гонзаг, които гледаха към градината, бяха затворени с дебели кепенци, докато на прозорците на принца, напротив, бяха спуснати само златовезаните завеси от китайска коприна. Не светеше нито при принца, нито при принцесата. Господин Пейрол, чието жилище се намираше под самия покрив, беше все още в леглото си, но не спеше. Току-що бе пресметнал снощната си печалба и я бе прибавил към съдържанието на едно ковчеже с внушителни размери, което стоеше до възглавницата му. Богат човек беше преданият господин Пейрол; скъперник, по-скоро алчен, тъй като ако изпитваше страстна любов към парите, то беше заради хубавите неща, които могат да се купят с тях. Излишно е да повтаряме, че Пейрол не страдаше от никакви предразсъдъци. Той грабеше с пълни шепи и твърдо вярваше, че го очакват старините на много знатен велможа. Довереникът на Гонзаг беше неговият Дюбоа, но докато Дюбоа на регента искаше да стане кардинал, не можем да кажем точно какви амбиции хранеше господин Пейрол, но англичаните вече бяха измислили титлата „милорд Милион“. Пейрол чисто и просто искаше да бъде „негово височество Милион“.
В момента Жандри тъкмо му докладваше. Бившият гвардейски капрал разказваше как двамата нещастни новобранци Ориол и Монтобер занесли трупа на Лагардер до моста Марион, където го хвърлили в реката. Пейрол беше прибрал в джоба си половината от сумата, заплатена от господаря му на наемните убийци. Той се разплати с Жандри и го изпрати, но преди да си тръгне, последният каза:
— Днес все по-рядко се срещат веселяци. Тук, точно под прозореца ви, видях един бивш войник от моята рота, който в случай на нужда би могъл да ни окаже немалка помощ.
— Как се вика?
— Кита. Силен е като бик и също толкова глупав.
— Наеми го — съгласи се Пейрол, — но туй е по-скоро от предпазливост, тъй като се надявам, че най- сетне приключихме с насилията.
— Аз пък се надявам на противното — отвърна Жандри. — Ще го наема.
Той слезе в градината, където Кита изпълняваше задълженията си, опитвайки се напразно да се пребори с все по-нарастващата популярност на своя щастлив съперник Езоп II, наречен още Йон.
Пейрол стана и отиде при господаря си, но с учудване разбра, че са го изпреварили. И наистина, в момента принц дьо Гонзаг даваше аудиенция на нашите двама приятели, Кокардас-младши и брат Паспоал, и двамата елегантни, спретнати и бодри, въпреки ранния час, пък и отбили се междувременно в кухнята.
— Я ми кажете, хубостници такива — подхвана господин Пейрол още щом ги зърна, — какво правихте снощи по време на празненството?
