една мъничка неточност, пренебрегнахте един нищо и никакъв нюанс! Ако бяхте употребили
— Ако знаех… — начена Лагардер и сви пестници. — Но ти лъжеш — овладя се той, — познавам те!
— Ако бяхте казали така — довърши Гонзаг спокойно, — това щеше да бъде истината, чистата и неоспорима истина.
Лагардер приклекна сякаш се канеше да връхлети отгоре му, но Гонзаг насочи шпагата си между очите му и изсъска:
— Вие там, внимавайте! — После, все тъй подигравателно, продължи: — Боже мой! Каква чудесна партия спечелихме, наистина! Орор е в наша власт…
— Орор! — откъсна се от гърдите на Лагардер сподавен вик.
— Да, Орор, пък и някои документи…
При тези думи Лагардер потръпна и се хвърли срещу Гонзаг, който тежко рухна възнак, после с един скок прехвърли тялото му и изчезна в градината. Гонзаг с усмивка се изправи на крака.
— Няма изход, нали? — попита той застаналия отвън пред прага Пейрол.
— Никакъв.
— Колцина са там?
— Петима — отвърна Пейрол и се ослуша.
— Добре, достатъчно са. Той е без шпага.
Двамата излязоха навън, за да чуят по-добре. В преддверието приближените на принца, пребледнели и с окъпани в пот чела, също се ослушваха. Колко далеч бяха стигнали в сравнение с вчера! До днес само златото бе мърсило ръцете им; сега Гонзаг искаше да ги приучи към мириса на кръв. Плоскостта бе хлъзгава и те се спускаха все по-надолу. Пейрол и Гонзаг се спряха в подножието на външното стълбище.
— Нещо много се бавят! — промърмори Гонзаг.
— Времето тече бавно — рече Пейрол. — Те са ей там, зад шатрата.
В градината беше тъмно като в рог. Чуваше се само есенният вятър, който се бъхтеше в изрисуваните платна на декорите.
— Къде пипнахте девойката? — попита Гонзаг, сякаш искаше с приказки да залъже нетърпението си.
— На улица „Шантр“, пред самия праг на дома й.
— Защитаваха ли я добре?
— Да, при това две много изкусни шпаги, които обаче си плюха на петите веднага, щом им казахме, че с Лагардер е свършено.
— Не видяхте ли поне лицата им?
— Не, докрая останаха с маските си.
— А къде открихте документите?
Пейрол не успя да отговори: иззад индианската шатра, намираща се до жилището на метр Льо Бреан, се разнесе нечий предсмъртен вик. Гонзаг почувствува как косата му настръхва.
— Може и да е някой от нашите — прошепна Пейрол, който цял трепереше.
— Не е — рече принцът, — познах гласа му.
В същия миг откъм кръга на Диана се зададоха пет тъмни силуета.
— Кой ги води? — поинтересува се Гонзаг.
— Жандри — отвърна довереникът му.
Жандри беше едър як мъжага, бивш гвардейски капрал.
— Готово — рече той. — Сега ми трябват носилка и двама души, за да го махнем оттам.
Думите му бяха чути и в преддверието. Нашите играчи на ландскнехт, нашите поплювковци изглеждаха така, сякаш капчица кръв не бе останала във вените им. Зъбите на Ориол тракаха, та щяха да се счупят.
— Ориол! Монтобер! — повика Гонзаг.
И двамата веднага се приближиха.
— Носилката ще носите вие — заповяда Гонзаг и тъй като видя, че се колебаят, добави: — Убийството е наше общо дело, защото е в интерес на всички ни.
Трябваше да побързат преди регентът да е отпратил гостите си. И макар че обикновено те минаваха през голямата порта на Двора на фонтаните, намираща се чак в края на галерията, на някой от постоянните посетители на двореца би могло да му хрумне да мине през „Кур-о-Ри“ на път за дома си.
Премалелият от страх Ориол и възмутеният Монтобер взеха носилката; Жандри ги поведе през гъстия храсталак.
— Виж ти! — възкликна той, когато се озоваха зад индианската шатра. — При все това бих се заклел, че оня обесник наистина беше предал богу дух!
Ориол и Монтобер едва не си плюха на петите. Монтобер беше от онези благородници, които са способни на какви ли не безобидни прегрешения, но на които и през ум не би им минало да стигнат до престъпление. Ориол, кротък и малодушен страхопъзльо, изпитваше ужас само при вида на кръв. Но въпреки това и двамата бяха тук, докато останалите — Таран, Албере, Шоази, Жирон — чакаха. По този начин Гонзаг смяташе да си осигури тяхното мълчание. Те му се бяха обрекли и съществуваха единствено чрез него. Да отстъпят означаваше да изгубят всичко, а освен това и да си навлекат отмъщението на един човек, пред когото никой и нищо не можеше да устои.
Ако в началото някой им беше казал: „Ето докъде ще я докарате“, може би никой от тях не би сторил първата крачка. Но тя вече беше направена, втората също. По онова време не един буржоа и не един благородник доказаха, че преградата, отделяща безнравствеността от престъплението, е прекалено тънка. Те просто не можеха да отстъпят, такова бе изтърканото и отблъскващо извинение. „Който не е с мен, е против мен“ — беше казал Гонзаг. Лошото бе, че те вече не се намираха в онова разположение на духа, предразполагащо към спонтанно негодувание, когато човек се страхува повече от собствената си съвест, отколкото от себеподобните си. Порокът убива съвестта. Извършеното от самите тях престъпление несъмнено би ги ужасило, но ето че те не намираха морални сили да възроптаят искрено срещу убийството, извършено от друг.
— Отишъл е да пукне малко по-далеч — реши Готие Жандри.
Той приклекна и запълзя на четири крака, опипвайки земята около себе си, и така направи кръг на къщурката, чиято врата беше затворена. На двайсетина крачки оттам той се спря и възкликна:
— Ето го!
Ориол и Монтобер веднага отидоха при него с носилката.
— В крайна сметка работата я свършиха други — успокояваше се Монтобер, — тъй че няма в какво да се виним.
Ориол дори не гъкна, езикът му се беше сковал. Те помогнаха на Жандри да сложи върху носилката един труп, който лежеше на земята насред самия гъсталак.
— Още е съвсем топъл — отбеляза бившият гвардейски капрал. — Тръгвайте!
Ориол и Монтобер тръгнаха и скоро пристигнаха в павилиона заедно с товара си. Едва тогава по- голямата част от хранениците на Гонзаг получиха разрешение да си вървят.
Нещо доста ги беше уплашило. Минавайки покрай скромната къщурка на метр Льо Бреан, те бяха дочули шум от сухи листа и можеха да се закълнат, че оттогава нечии ситни бързи стъпки неотклонно ги следваха. И наистина, когато се изкачваха по-стълбището, по петите им вървеше Гърбавия. Той беше необичайно бледен и човек би казал, че полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на краката си, но въпреки това продължаваше да се кикоти с острия си пронизителен смях. Ако не беше Гонзаг навярно здравата щеше да си изпати.
— Дойде значи, а? — обърна се той към Гонзаг, който дори не обърна внимание на неестествения му глас.
С треперещ пръст Гърбавия сочеше трупа, върху който Жандри беше хвърлил едно наметало. Гонзаг го потупа по рамото. Гърбавия залитна и едва не падна.
— Та той е пиян! — рече Жирон.
