безумци вдигат навсякъде.
Врявата беше наистина оглушителна. Опитът все още не достигаше, за да създаде правилата на борсата и да придаде на този вертеп по-благопристоен вид. Всички крещяха едновременно и невъобразимата глъчка наподобяваше досущ тътена на стихиен метеж. На Пейрол обаче изобщо не му беше до това!
— Как го получихте? — попита той отново.
Гонзаг посочи намиращият се срещу леглото му прозорец: едно от стъклата беше счупено. Пейрол разбра и зашари с очи по килима, където много скоро сред парчетата стъкло съзря едно камъче.
— Точно това ме събуди — каза Гонзаг. — Прочетох го и изведнъж ми мина през ум, че Лагардер може и да се е спасил.
Пейрол наведе глава, докато господарят му продължи:
— Освен ако това дръзко деяние не е дело на някой негов приближен, който все още не знае за смъртта на господаря си.
— Да се надяваме — промърмори Пейрол.
— Във всеки случай, аз още на мига наредих да ми доведат Ориол и Монтобер. Престорих се, че нищо не знам, шегувах се и току ги подпитвах, докато накрая ми признаха, че са оставили трупа върху една купчина смет на улица „Пиер Леско“.
Пейрол удари с юмрук по коляното си и извика:
— Та това е повече от достатъчно! Един ранен винаги може да се съвземе.
— Много скоро ще узнаем истината — каза Гонзаг. — Кокардас и Паспоал излязоха точно с такава задача.
— Нима се доверявате на тези изменници, ваше височество?
— Не се доверявам никому, друже Пейрол, дори и на теб. Ако можех да свърша всичко сам, не бих си служил с никого. Тази нощ те са се напили и много добре осъзнават вината си, а това е още една причина, за да се държат прилично. Накарах да ги повикат и им заповядах да ми намерят двамината храбреци, които тази нощ са защитавали младата авантюристка, присвоила си името Орор дьо Ньовер…
При последните думи той не можа да сдържи усмивката си, но Пейрол остана сериозен като гробар.
— Заповядах им да направят всичко — довърши Гонзаг, — но да разберат дали нашият зъл дух не ни се е изплъзнал отново. — Той позвъни и каза на появилия се прислужник: — Да приготвят каретата ми! А ти, друже Пейрол — обърна се отново той към довереника си, — ти ще се качиш при госпожа принцесата, за да и засвидетелствуваш, както винаги, моите най-искрени почитания. И си отваряй очите на четири! После ще ми кажеш как изглежда приемната на госпожа принцесата и с какъв тон ти е отговорила камериерката й.
— Но къде ще ви намеря, ваше височество?
— Най-напред отивам в павилиона. Изгарям от нетърпение да видя нашата млада авантюристка от улица „Пиер Леско“. По всичко личи, че тя и онази лудетина доня Крус са добри приятелки. Сетне ще намина към господин Ло, който напоследък малко ме пренебрегва, а после ще отида в Пале Роаял, тъй като отсъствието ми би могло да ми създаде доста неприятности. Кой ги знае какви клевети биха пръснали по мой адрес?!
— Но всичко това ще отнеме много време.
— Напротив дори твърде малко време. Трябва непременно да се видя с нашите приятели, с нашите добри приятели. Днес няма да седим със скръстени ръце, а за тази вечер съм намислил да организирам едно малко мило тържество… Но за това ще поговорим после. Той се приближи до прозореца и вдигна камъчето от килима.
— Ваше височество — каза Пейрол, — позволете ми преди да изляза да обърна вниманието ви върху онези двамина нехранимайковци…
— Кокардас и Паспоал? Знам, че доста зле са се отнесли с теб, клети ми Пейрол.
— Не става дума за това. Нещо ми подсказва, че ни мамят. А ето ви и доказателство, щом искате: те също бяха забъркани в онази история в крепостния ров на Кайлюс, а аз изобщо не ги видях в списъка на покойния.
Гонзаг, който замислено разглеждаше камъчето, живо разгъна листа хартия.
— Вярно — промърмори той, — тук имената им липсват. Но ако списъкът е съставил наистина Лагардер и тези негодници са били негови хора, той щеше да впише имената им на първо място, за да скрие измамата.
— Би било наистина много находчиво, ваше височество, но в една битка на живот и смърт не трябва нищо да се пренебрегва. От снощи вие плувате в непознати води. Пък и онуй странно създание, Гърбавия, който сякаш против волята ви се намеси във вашите дела…
— Добре, че ми напомни — прекъсна го Гонзаг. — Този ще трябва да ми каже и майчиното си мляко.
Той погледна през прозореца. Гърбавия тъкмо се намираше пред колибката си, впил остър поглед в прозорците на Гонзаг. Щом зърна принца, той тутакси сведе очи и се преви в почтителен поклон.
Гонзаг отново погледна камъчето.
— Ще разберем това — промълви той, — всичко ще разберем. Струва ми се, че денят ще струва колкото нощта. Върви, друже Пейрол! Ето и каретата ми, тъй че до скоро виждане!
Пейрол се подчини. Гонзаг се качи в каретата си и заповяда на кочияша да кара към павилиона на доня Крус.
Междувременно, прекосявайки коридорите на път за покоите на госпожа дьо Гонзаг, Пейрол си казваше:
— Аз не питая към Франция, моята прекрасна родина, подобно идиотско умиление, каквото понякога ми се е случвало да наблюдавам. С пари човек може навсякъде да си намери родина. Касичката ми е вече почти пълна, пък и за двайсет и четири часа мога добре да се поразтършувам из сандъците на Гонзаг. Принцът ми се вижда доста паднал духом. Ако днес-утре нещата не потръгнат, ще взема да си стегна куфара и да подиря климат по-благоприятен за крехкото ми здраве. Че какво пък, дявол го взел, за ден и два светът няма да пропадне, я!
Кокардас-младши и брат Паспоал бяха обещали да се разкъсат на парчета, но да сложат край на тревогите на принц дьо Гонзаг, а те бяха хора на думата. И тъй, намираме ги недалеч оттук, в една подозрителна кръчма на улица „Обри льо Бюше“, да ядат и пият за четирима.
Лицата им радостно сияеха.
— Не е мъртъв, хвала на бога! — провикна се Кокардас, протягайки чашата си.
Паспоал я напълни и повтори:
— Не е мъртъв.
И двамата вдигнаха чаши за здравето на кавалера Анри дьо Лагардер.
— Ах, гръм да ме порази дано! — продължи Кокардас. — Какъв пердах само ни дължи той заради всички глупости, що свършихме от снощи насам!
— Та ние бяхме пияни, доблестни мой друже — отвърна Паспоал, — а пиянството е лекомислено. Всъщност, ние май го оставихме в доста критично положение!
— Няма критични положения за този малък вагабонтин! — извика въодушевен Кокардас. — Бога ми, ей сегинка да го видя нанизан на шиш като пиле, пак ще си река: „Дявол го взел, ще се измъкне!“
— Не ще и дума — промърмори Паспоал, дегустирайки долнокачественото си вино на малки глътки, — наистина даровит ученик! Похвално е и можем да се гордеем, че сме дали своя принос във възпитанието му!
— Любезни ми, чрез устата твои душата ми говори! Ба! Да ни пердаши колкото му е угодно, аз му принадлежа тялом и духом!
Паспоал остави празната си чаша върху масата.
— Доблестни ми друже — заяви той, — ако бих се осмелил да ти отправя една забележка, бих рекъл, че намеренията ти са благородни, но твоята пагубна страст към виното…
— По дяволите! — прекъсна го гасконецът. — Слушай, гълъбче, та ти беше три пъти по-пиян от мен!
— Добре де, добре, щом тъй приемаш нещата! Ей, момиче, още една кана!
И той сграбчи с дългите си, кльощави и криви пръсти кръста на прислужницата, чието телосложение наподобяваше по-скоро бъчва. Кокардас съчувствено го изгледа.
