— Ох! Простак такъв, така да се държите с жена! Не ви ли е срам?
— Внимание! Внимание! Партида бутилирано руанско!
— Внимание! Кентенско платно, грабете на воля! Трийсет процента премия!
Крясъци на премазани жени, сподавени викове на задушени дребни хорица, писъци на тенори, боботене на басове, разменяни на драго сърце плесници: успехът на сините акции беше напълно достоен за тях!
По парадното стълбище на двореца се спуснаха Ориол и Монтобер. Те току-що се бяха разделили с Гонзаг, който здравата ги беше нахокал. И двамата гузно мълчаха.
— Това вече не е покровител — рече Монтобер, когато се озоваха в градината.
— Това е господар, който ни заставя да играем по свирката му — измърмори Ориол. — Иде ми да…
— И на мен! — прекъсна го Монтобер.
В този миг до тях неочаквано се приближи прислужник с ливреята на принца и им връчи по един малък запечатан плик. Те веднага счупиха печата. Всеки от пликовете съдържаше внушителна пачка сини акции. Ориол и Монтобер се спогледаха.
— Дявол го взел! — възкликна ободрен тантурестият банкер, поглаждайки дантеленото си жабо. — Ей туй наричам аз изискани маниери!
— Само той е способен на такова нещо! — разчувствува се Монтобер.
Те преброиха „внучките“: сумата се оказа доста внушителна.
— Я дай да ги съберем на едно — предложи Монтобер.
— Да ги съберем — съгласи се Ориол.
Безпокойството им бе отлетяло далеч, изместено от безгрижието. Зад тях като ехо се разнесе:
— Да ги съберем! Да ги съберем!
По стълбището в пълен състав се спускаше бандата луди глави: Навай, Таран, Шоази, Hoce, Албре, Жирон и останалите. Тази сутрин, още с пристигането си, всеки от тях също бе получил подобна утеха и лек за угризенията си. Те се скупчиха в подножието на стълбището.
— Господа — рече Албре, — ето ви сума жалки търгаши, които са просто червиви с пари. Ако се сдружим, днес можем да сложим ръка на пазара и да си докараме чудесна печалба. Имам една идея…
— Да се сдружим, да се сдружим… — извикаха всички в един глас.
— А мен приемате ли ме? — разнесе се изневиделица нечие тъничко пронизително гласче, което излизаше сякаш от джоба на грамадния барон Батц.
Всички се обърнаха. Току зад гърба им стоеше Гърбавия, подложил гърбицата си на един търговец на фаянс, който заменяше цялата си стока срещу дузина хартийки и беше щастлив.
— По дяволите! — изруга Навай и отстъпи назад. — Не ми се нрави туй създание!
— Я се махай оттук! — грубо заповяда Жирон.
— На вашите услуги, господа — учтиво отвърна Гърбавия, — но аз съм си платил наема и градината е толкова моя, колкото и ваша.
Ориол поклати глава:
— И само като си помисля, че този демон, който тази нощ така ни озадачи, не е нищо повече от долнопробно амбулантно писалище.
— Мислещо — слушащо — говорещо! — отчетливо произнесе Гърбавия, натъртвайки на всяка дума.
Той се поклони, усмихна се и тръгна да си гледа работата. Навай го проследи с поглед.
— Вчера още не ме беше страх от това човече — промърмори той.
— Защото вчера все още можехме да избираме пътя си — също тъй тихо се обади Монтобер.
— Идеята, Албре! Кажи ни идеята си! — раздадоха се нетърпеливи викове.
И веднага всички се струпаха около Албре, който в продължение на няколко минути живо им обясняваше нещо.
— Чудесно! — възкликна Жирон. — Разбирам!
— Тофа шудесно — повтори барон Батц. — Распирам, но ако още малко ми опясните…
— Безполезно е! — прекъсна го Hoce. — На работа! След час трябва да сме ги обрали до шушка!
И те веднага се пръснаха. Близо половината от тях излязоха през двора и улица „Сен Маглоар“, за да стигнат до улица „Кенкампоа“ по централната алея. Останалите се отдалечиха поединично или на малки групи, бъбрейки най-простодушно тук и там за щяло и нещяло. След около четвърт час през портата откъм улица „Кенкампоа“ се втурнаха Таран и Шоази. Служейки си най-безцеремонно с лакти, ти дълбоко се врязаха в тълпата, викайки с пълно гърло Ориол, който разговаряше с Жирон.
— Безумие! Същински бяс! — крещяха те. — Във Венецианската гостилница вървят по трийсет-трийсет и пет, а при Фулон са стигнали четирийсет, та дори и петдесет. След час ще се покачат на сто! Купувайте! Купувайте!
Гърбавия се подсмиваше под мустак.
— И за теб ще има кокалче, само мирувай! — прошепна Hoce на ухото му.
— Благодаря ви, уважаеми господине — смирено отвърна Гърбавия. — И това е предостатъчно.
Междувременно слухът, че до края на деня премията на сините ще достигне сто процента, се беше разпространил със светкавична бързина. Купувачите прииждаха на тълпи. Албре, който държеше в портфейла си всички акции на сдружението, ги разпродаде на пачки от по петдесет срещу заплащане в брой; това му придаде смелост и той дори обяви, че в два часа подиробед ще продаде нова, при това значителна партида акции, и то при същия процент.
В този миг на същата порта, гледаща към улица „Кенкампоа“, с погребални физиономии се появиха Ориол и Монтобер.
— Господа — отговори Ориол на онези, които се поинтересуваха защо е толкова омърлушен, — не мисля, че трябва на всеослушание да се повтарят такива злокобни вести, това би довело до спадане на курса.
— И колкото и да имаме, краят бързо ще му се види — добави Монтобер с тежка въздишка.
— Измама! Измама! — разкрещя се един дебел търговец, чийто джобове пращяха от „внучки“.
— Млъкнете, Ориол! — изсъска Монтобер. — Не виждате ли на какво ни излагате!
Но алчната и гъста тълпа на любопитните вече се блъскаше около тях.
— Говорете, господа, кажете какво знаете! — чуваха се викове наоколо. — Това е дълг на всеки честен човек!
Ориол и Монтобер обаче мълчаха като риби.
— Ас бък ште фи каша — обади се ненадейно явилият се барон Батц. — Шъшипия! Шъшипия! Шъшипия!
— Съсипия ли? Че защо?
— Това е измама, ви казвам!
— Я да мълчите, дебелако! Но защо съсипия, господин Батц?
— Не снам — сериозно отвърна баронът. — Бедесед бросента збадане!
— Петдесет процента спадане?
— Са десед минуди.
— За десет минути?! Но това е банкрут!
— Я, тофа айн банкруд! Айн катастроф! Айн баника!
— Господа, господа, по-спокойно! — намеси се Монтобер. — Да не прекаляваме!
— Двайсет сини с петнайсет процента премия! — чуваше се вече наоколо.
— Петнайсет сини, петнайсет! С десет премия!
— Двайсет и пет по номинална стойност.
— Но господа, господа, та това е лудост! Отвличането на младия крал не е официално потвърдено!
— Пък и все още няма доказателства, че господин Ло наистина е избягал — добави Ориол.
— Нито че господин регентът е затворник в Пале Роаял — довърши Монтобер със съкрушен вид.
За миг настъпи изумена тишина, после екна ужасен многохиляден вик:
— Младият крал е отвлечен! Господин Ло избягал! Регентът е арестуван!
— Трийсет акции на половина цена!
— Осемдесет с шейсет рабат!
— Със сто!
