— Ама и ти си един, любезни ми! — поклати глава той. — Присмял се хърбел на щърбел!
Тази сутрин, на път за двореца на Гонзаг, те дотолкова бяха убедени в злочестия край на Лагардер, че още с пукването на зората бяха отишли в дома на улица „Шантр“, чийто врати намериха разбити. Приземната стая беше празна. Съседите не знаеха какво е станало нито с красивата млада девойка, нито с Франсоаз и Жан-Мари Беришон. На първия етаж, до един сандък с разбита ключалка, имаше локва кръв. Не ще и дума, негодниците, нападнали тази нощ розовото домино, което двамата имаха за задача да защитават, бяха казали истината: Лагардер беше мъртъв!
Но току-що самият Гонзаг бе възвърнал надеждите им с нареждането, което им беше дал. Гонзаг искаше да му намерят трупа на неговия смъртен враг. Принцът несъмнено имаше основателни причини, за да го иска, но за нашите двама приятели то бе напълно достатъчно, за да могат сега весело да пият за здравето на живия Лагардер. А колкото до втората част от мисията им: да открият двамината юначаги, които бяха защитавали Орор, работата им бе в кърпа вързана. Кокардас си наля пълна чаша и рече:
— Ще трябва да измислим някаква история, гълъбчето ми.
— Дори две — отбеляза Паспоал, — едната за теб, другата за мен.
— Ба! Аз съм наполовина гасконец, наполовина провансалец, тъй че небивалиците нищо не ми костват.
— Аз пък съм нормандец, дявол да го вземе! Ще видим чия историйка ще бъде по-хубава.
— Предизвикваш ли ме, пиленце, или тъй ми се струва?
— Съвсем приятелски, благородни ми друже, става дума просто за въображение. Но запомни едно: в нашите истории на всяка цена трябва да сме намерили трупа на Парижанчето!
Кокардас сви рамене.
— Гръм да ме порази дано! — промърмори той. — Гълъбчето май е решило на стар краставичар краставици да продава!
Беше още много рано да се връщат в двореца. Издирването иска време, тъй че Кокардас и Паспоал се заеха да съчиняват историите си. Ще видим кой от двамата беше по-добър разказвач. Междувременно те заспаха, отпуснали глави на масата, но определено не бихме могли да решим на кого да присъдим наградата за сила и звучност на хъркането.
II. Борсова паника при Регентството
Гърбавия беше сред първите, дошли в двореца на Гонзаг. Едва-що отворили вратите и го видяха да се задава, следван по петите от малък комисионер, който носеше един стол, сандък, възглавница и дюшек. Гърбавия обзавеждаше колибката си и очевидно възнамеряваше да я превърне в свое постоянно жилище, на което всъщност му даваше право и договорът, сключен с неговия наемодател. В действителност той беше наследил правата на Медор, а Медор живееше в колибката си.
Наемателите на клетките в градината на Гонзаг биха дали мило и драго за дни от по четирийсет и осем часа. Времето все не им достигаше, за да задоволят ненаситния си търговски апетит. Било на отиване, или на връщане от къщи, те спекулираха; сядаха на масата да обядват, за да спекулират дъвчейки. В такъв случай не е ли унизителна самата мисъл, че човекът — роб на една естествена нужда, не може да спекулира спейки?!
Всичко предвещаваше покачване на курса. Празненството в Пале Роаял беше направило потресаващо впечатление. Никой от дребните търгаши, разбира се, не беше и стъпил на празника, но някои от тях, накачулили се по терасите на съседните къщи, бяха успели да зърнат част от балета и сега балетът беше в устата на всички. Дъщерята на Мисисипи, почерпила от урната на достопочтения си баща вода, която се бе превърнала в златни монети — каква очарователна и деликатна алегория, нещо чисто френско, което безспорно предричаше до какви главозамайващи висоти щеше да достигне през идните векове драматичният гений на този народ, който, хитър по рождение, създаде водевила!
По време на празничната вечеря, между сиренето и плодовете, беше взето решение за пускането в обращение на нова партида акции. Ставаше дума за „внучките“. И ето че още неотпечатани, те вече имаха десет процента премия. И докато „майките“ бяха бели, а „щерките“ — жълти, предвиждаше се „внучките“ да имат цвета на небето, на сияйните далнини, на надеждата и мечтите. Кой каквото ще да разправя, но забележете каква величава и проникновена поезия се крие в един кочан талони!
Общо взето всички магазинчета, изникнали по ъглите на застроените с барачки улици, бяха питиепродавници, чиито собственици с една ръка продаваха ратафия123, а с другата играеха на борсата. Пиеше се много, това внасяше оживление в сделките. Човек по всяко време можеше да види щастливи спекуланти да черпят щедро гвардейците, стоящи на пост по главните алеи. Желаещи да попаднат в такъв караул имаше много; всеки от тези постове струваше колкото цяла военна кампания в Поршерон.
Хамали с ръчни колички непрестанно прекарваха купища стока, която стоварваха било в барачките, било отвън, насред самия път Услугите им се наемаха на баснословни цени. В наши дни едно-единствено нещо би могло да ви даде представа за тарифите на улица „Кенкампоа“: цените в Сан Франциско, градът на „златната треска“, където заболелите от нея плащат, както се говори, два долара, за да им лъснат ботушите.
В някои отношения улица „Кенкампоа“ удивително приличаше на Сан Франциско, тъй че, оказва се, нашият век не е създал нищо по-оригинално.
Не се търсеше нито златото, нито среброто, нито дори стоките — на мода бяха малките хартийки! Белите и жълтите, „майките“ и „щерките“, и най-вече сините „внучки“, тези прелестни ангелчета, които щяха да се родят всеки миг, тези изящни акции, чиято люлка бе вече обградена с толкова много грижа, ето за какво молеха от всички страни с цяло гърло, ето за какво жадуваха всички, ето кое подклаждаше всеобщата лудост!
Благоволете да помислите малко: ако днес един луидор струва 24 франка, то утре той ще струва също толкова, докато една „внучка“ от хиляда ливри, която сутринта е струвала едва сто пистола, утре вечер може да струва две хиляди екю. Долу тежките, износени и неподвижни монети! Да живее хартията, лека като въздух! Да живее скъпоценната, вълшебна хартия, която дори на дъното на портфейлите ни се отдава на един бог знае какви алхимични метаморфози! Статуя за прекрасния господин Ло, статуя, висока колкото Родоския колос!
Езоп II, наречен още Йон, също имаше полза от всеобщото блаженство. Гърбът му, това удобно писалище, с което го бе дарила природата, не бездействуваше нито за миг и в кожената му кесия като дъжд се сипеха шестливрови монети и пистоли. Въпреки печалбата си, той оставаше все така равнодушен. Гърбавия бе вече закоравял финансист.
Тази сутрин той не беше весел и имаше болнав вид. На онези, които благоволяха да се поинтересуват от причините за това му състояние, той отвръщаше:
— Тази нощ малко се преуморих.
— Че къде успя, друже Йон?
— При господин регента, който ме беше поканил на бала си.
Смееха се, подписваха, плащаха: същинска манна небесна!
Към десет сутринта един гръмовен, страховит, неописуем възглас накара стъклата на прозорците на Гонзаговия дворец да потреперят. Гърмът на оръдието, което възвестява раждането на кралските синове, далеч не би могъл да се сравнява с подобен тътен. Пляскаха с ръце, крещяха, във въздуха летяха шапки, радостта се проявяваше в нервни изблици и гърчове, в необуздани подскоци и в припадъци. На бял свят се бяха появили сините акции, „внучките“! Още съвсем топлички, съвсем чистички, същински душички, току-що излезли изпод пресите на кралската печатница. Наистина имаше от какво да се разтърси из основи улица „Кенкампоа“! „Внучките“, сините акции, носеха многоуважаемия подпис на подконтрольора Лабастид!
— Насам! Десет процента премия!
— Петнайсет!
— Двайсет, насам! Плащам в брой!
— Двайсет и пет! Плащам в берийска вълна!
— В индийски подправки, в сурова коприна, в гасконски вина!
— По дяволите! Я не ме настъпвайте, бабо! Пфуй, и то на вашите години!
