— Със сто и петдесет!
— Господа, господа — бъбреше Ориол, — не бързайте!
— Продавам всичките си акции с триста на загуба! — извика Навай, който нямаше вече нито една. — Купувате ли ги?
Ориол направи енергичен отрицателен жест.
Много скоро сините се продаваха с четиристотин на загуба.
— Не са държали както трябва под око фамилията дю Мен — не мирясваше Монтобер, — а те си имали доста сподвижници. Оказа се, че в заговора са замесени канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, господин дьо Вилроа и маршал дьо Вийар. Пари им давал принц де Селамаре. Жюдикаел дьо Малстроа, маркиз дьо Понкалек, най-богатият благородник в Бретания, е нападнал младия крал по пътя за Версай и го отвел в Нант. В този момент испанският крал преминава Пиренеите начело на тристахилядна армия. Това, за жалост, е безспорен факт.
— Шейсет сини с петстотин на загуба! — чуваше се сред все по-сгъстяващата се тълпа.
— Господа, господа, не бързайте! Все пак, за да дойде от Пиренеите до Париж, на една армия й трябва време. Пък и това са слухове, нищо повече от слухове…
— Злухофе, злухове! — потвърди барон Батц. — Имам оште айн аксия, бродафам я са бедстотин франка! Ей я, на!
Никой обаче не прояви интерес към акцията на барона и предложенията се подновиха с нова сила.
— В крайна сметка — наливаше масло в огъня Ориол, — поне господин Ло да не беше избягал…
— Но кой държи регента затворен? — разпитваха наоколо.
— За бога, хора добри! — възкликна Монтобер. — Питате ме за неща, които и самият аз не знам. Аз, слава богу, нито купувам, нито продавам! По всичко изглежда, че Бурбонският дук е бил доста недоволен. Същото говорят и за духовенството, по повод на онази история с конституцията. Някои пък твърдят, че във всичко това бил замесен руският цар, който иска да се провъзгласи за крал на Франция.
Разнесе се всеобщ вик на ужас. Барон Батц предложи акцията си за сто екю. И точно в този миг на вселенски смут, Албре, Таран, Жирон и Hoce, имайки под ръка целия капитал на сдружението, най- неочаквано направиха незначителна покупка и веднага бяха забелязани. Сочеха си ги с пръст като четворка кръгли идиоти: те купуваха! Само за миг тълпата ги заобиколи, обсади, задуши!
— Не им казвайте новините си — шепнеха мнозина на ухото на Ориол и Монтобер.
Нисичкият дебел посредник едва сдържаше смеха си.
— Клети безумци! — промълви той, посочвайки със съжалителен жест своите съзаклятници, после се обърна към тълпата и добави: — Аз съм благородник, приятели, и ви казах всичко, което знаех съвършено безкористно, а вие правете както ви е угодно. Умивам си ръцете.
А Монтобер, отивайки още по-далеч в своята добронамереност, извика на четиримата безумци:
— Купувайте, приятели! Купувайте! Ако това се окажат лъжливи слухове, богатството ви е в кърпа вързано!
Върху гърбицата на Гърбавия се подписваха по двама наведнъж. Той едва смогваше да прибира парите, но приемаше само злато. „Реализирайте! Реализирайте!“ — ехтеше наоколо. Пазарната цена на сините акции, или „внучките“, се равняваше на пет хиляди ливри, тяхната емисионна стойност, докато номиналната им стойност възлизаше едва на хиляда ливри. Само за двайсетина минути те спаднаха до едва няколкостотин франка. Таран и помощниците му се отдадоха на същинско обирничество. Портфейлите им се издуха като кожената кесия на Езоп II, наречен Йон, който невъзмутимо се подсмиваше, подлагайки гръб за сключването на поредната прибързана сделка. Измамата беше успяла. Ориол и Монтобер изчезнаха. Скоро от всички страни заприиждаха задъхани хора:
— Господин Ло е в двореца си!
— Младият крал е в Тюйлери!
— Господин регентът присъствува на обеда му!
— Измама! Измама! Измама!
— Исмама! Исмама! — повтори барон Батц възмутен. — Касфах фи ас, ще е исмама!
Някои стигнаха до заключението, че е по-добре да се обесят.
Точно в два часа се появи Албре и разпродаде своите акции по твърда цена от пет хиляди и петдесет франка всяка. И въпреки обесилите се и онези, които бяха разорени, но се ограничаваха само да си скубят косите, той реализира наистина баснословна печалба. Подписвайки паричния превод върху плещите на Гърбавия, Албре пъхна в ръката му една кесия. Гърбавия се провикна:
— Ей, Ките, я ела насам!
Бившият гвардеец, който беше зърнал кесията, веднага дотърча. Гърбавия я запокити в лицето му.
На онези от нашите читатели, на които хитрината на Ориол, Монтобер и компания се е сторила твърде прозрачна, не им остава нищо друго, освен да прочетат бележките на К. Берже върху „Тайните мемоари“ на абат дьо Шоази124, от които биха могли да научат, че и много по- дебелашки лъжи са се увенчавали с пълен успех.
Разказите за подобни дяволии се ползуваха с голям успех в аристократичните салони. Така човек си създаваше славата на остроумник и в зависимост от дързостта на мошеничествата си натрупваше повече или по-малко значително състояние. Тези шмекерии разсмиваха всички, с изключение на обесените.
Докато нашите хитреци, скрили се неизвестно къде, поделяха печалбите си, по стълбището на двореца се спуснаха принц дьо Гонзаг и неговият верен Пейрол. Владетелят идваше да навести Поданиците си. Ажиото се бе разгоряло с нова страст, подклаждана от нови, повече или по-малко достоверни слухове. Зашеметен само за миг, Златния дом се беше окопитил и се чувствуваше чудесно.
Гонзаг държеше в ръка обемист плик, скрепен с три големи печата, висящи на копринени ленти. Когато забеляза плика, Гърбавия широко отвори очи от изумление, а по бледите му страни изби ярка руменина. Той обаче дори не помръдна и продължи да изпълнява задълженията си, но от този миг нататък погледът му остана прикован към Пейрол и Гонзаг.
— Какво прави принцесата? — поинтересува се принцът.
— Тази нощ принцесата изобщо не е мигвала — отвърна довереникът му. — Камериерката я чула да си повтаря: „Ще претърся цял Париж, но ще я открия!“
— Дявол го взел! — промърмори Гонзаг. — Ако само беше зърнала младата девойка от улица „Шантр“, всичко щеше да пропадне!
— Приличат ли си? — полюбопитствува Пейрол.
— Като две капки вода, ще видиш. Спомняш ли си Ньовер?
— Да — отвърна довереникът, — хубав момък беше.
— Тази е наистина дъщеря му и е красива като ангел. Същият поглед, същата усмивка.
— Нима вече се усмихва?
— В момента е с доня Крус. Двете се оказаха стари приятелки и сега доня Крус я утешава. Става ми нещо като гледам туй дете! Ако имах такава дъщеря, друже Пейрол, мисля, че… Но това са нелепици! Пък и за какво да се разкайвам? Нима съм вършил зло заради злото? Имам си цел — преследвам я! А изникнат ли препятствия…
— Толкоз по-зле за тях! — промълви Пейрол с усмивка.
Гонзаг прекара опакото на ръката по челото си. Пейрол докосна запечатания плик.
— Убеден ли е ваше височество, че сме попаднали точно в целта?
— Няма никакво съмнение — отговори принцът. — Ето печатът на Ньовер, а ето и големият печат на енорийската църква на Кайлюс-Тарид.
— И смятате, че тук са откъснатите страници от онзи прословут регистър?
— Уверен съм.
— Всъщност, ваше височество би могъл да се убеди в това като отвори плика.
— Откъде ти дойде на ум? — възкликна Гонзаг. — Да счупя печатите? Тези чудесни, непокътнати печати?! По дяволите, та всеки от тях струва колкото дузина свидетели! Печатите, друже Пейрол, ще счупим когато му дойде времето, тоест, когато представим на събрания в пълен състав семеен съвет истинската наследница на Ньовер.
— Истинската? — неволно повтори довереникът.
— Истинската за нас. И тогава всичко ще излезе наяве…
