Пейрол се поклони. Гърбавия все така ги наблюдаваше.
— Но тогава какво ще правим с другото момиче, ваше височество — попита довереникът, — искам да кажа, с онази, дето има погледът и усмивката на Ньовер?
— Проклет гърбушко! — извика спекулантът, който в същия миг се подписваше върху гърба на Йон. — Какво си се разскачал такъв?
В действителност Гърбавия несъзнателно се бе опитал да се приближи до Гонзаг.
Принцът размишляваше.
— И за това ми е минавало през ум! — рече той сякаш на себе си. — А ти, друже Пейрол, какво би направил ти с младата девойка, ако беше на мое място?
Довереникът разтегна устни в присъщата си подла и двусмислена усмивка. Гонзаг, без съмнение, го разбра, тъй като веднага продължи:
— Не, не, нямам предвид това! Хрумна ми друга идея. Кажи ми, кой според теб е най-пропадналият, най-разореният от всичките ни приближени?
— Шаверни — отвърна Пейрол без колебание.
— Мирувай, гръбльо! — кресна друг жирант.
— Шаверни! — повтори Гонзаг и лицето му просветна. — Обичам го аз този момък, но той ми пречи и така ще се отърва от него!
III. Прищявката на Гърбавия
След като си поделиха печалбата, нашите честити мошеници, Таран, Албре м компания, отново се появиха сред тълпата. Видът им бе от важен — по-важен. Всички ги гледаха с уважение.
— И къде, казваш, е нашето приятелче Шаверни? — попита Гонзаг.
Пейрол тъкмо се канеше да отговори, когато сред навалицата избухна страхотна врява. Всички се втурнаха към парадното стълбище подир двамина гвардейци, повлекли някакъв сиромах за косата.
— Фалшива! — чуваха се викове. — Тя е фалшива!
— Каква низост! Да подправя ценни книжа!
— Да опозори символа на общественото благополучие!
— Да спъва сделките! Да опропастява търговията!
— Във водата фалшификатора! Удавете тоз подлец!
Ниският дебеланко Ориол, Монтобер, Таран, пък и всички останали, крещяха колкото им глас държи. Но да си безгрешен, за да хвърлиш първия камък, е важало само за времето Христово! Довлякоха полумъртвия от страх нещастник пред Гонзаг. Прегрешението му се състоеше в това, че беше боядисал в синьо една бяла акция, за да се облажи от незначителната премия, присъждана временно, на най-търсените ценни книжа.
— Милост! Милост! — пищеше той. — Не съзнавах какво чудовищно престъпление съм извършил!
— Ваше височество — възмути се Пейрол, — но тук просто гъмжи от фалшификатори!
— Трябва да им се даде добър урок, ваше височество — додаде Монтобер.
— Какъв ужас! — продължаваше да вие тълпата. — Каква подлост, фалшива акция! Ах, мръсен негодяй! Никаква милост за него!
— Изхвърлете го! — извръщайки поглед, отсъди Гонзаг.
Тълпата тутакси погълна клетника с викове:
— В реката! В реката!
Беше пет часът подиробед и над улица „Кенкампоа“ се разнесе първият камбанен звън, оповестяващ затварянето на борсата. Ужасните инциденти, подновяващи се всеки божи ден, бяха принудили властите да забранят сделките с акции с падането на здрача. И винаги точно в този момент опиянението на хазарта достигаше връхната си точка. Ще речете — ръкопашен бой: вече се хващаха гуша за гуша. Крясъците им се сливаха дотолкова, че се чуваше един-единствен вой.
Не ще и дума, Гърбавия имаше работа до гуша, но въпреки това той нито за миг не откъсваше поглед от господин дьо Гонзаг. Беше чул името на Шаверни.
— Затварят! Затварят! — беснееше тълпата. — Побързайте! Побързайте!
Ако Езоп II, наречен още Йон, имаше няколко дузини гърбици, богатството му беше в кърпа вързано!
— Какво искахте да ми кажете за маркиз дьо Шаверни, ваше височество? — попита Пейрол.
В този момент Гонзаг с покровителствено и надменно кимване отвръщаше на поклоните на своите храненици. Не ще и дума, от снощи той неимоверно се бе извисил над тях, докато те някак се бяха смалили.
— Шаверни ли? — повтори той с разсеян вид. — Ах, да, Шаверни! Напомни ми след малко, сега трябва да си поговоря с Гърбавия.
— Не мислите ли, че е опасно да оставяме младата девойка в павилиона?
— Да, дори много, но тя няма да остане там дълго време. Докато не съм забравил, друже Пейрол, ще вечеряме у доня Крус, в интимен кръг. Направете всичко необходимо.
Той добави няколко думи на ухото на Пейрол, който се поклони и рече:
— Достатъчно, ваше височество.
— Ей, гръбльо! — извика още един недоволен жирант. — Какво си се разскачал като луд! Май вече не си знаеш работата. Господа мисля, че ще ни се наложи пак да използуваме Кита.
Пейрол вече се отдалечаваше, когато господин дьо Гонзаг отново го повика:
— И ми намерете Шаверни! Жив или мъртъв, но ми го намерете!
Гърбавия разтърси гърбицата си, върху която в този момент се подписваха, и заяви:
— Уморен съм, пък и камбаната бие. Време е да си отдъхна.
Камбаната наистина биеше и портиерите минаваха, подрънквайки с големите си ключове. Няколко минути по-късно не се чуваше нищо друго, освен щракането на заключвани катинари. Всеки наемател разполагаше със своя брава и непродадените или неразменени стоки се прибираха в барачките. Пазачите живо подканяха закъснелите да побързат.
Нашите сдружени спекуланти, Навай, Таран, Ориол и компания, бяха наобиколили Гонзаг със свалени шапки. Принцът втренчено наблюдаваше Гърбавия, който, седнал на плочника пред вратата на колибката си, като че ли изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Той спокойно броеше съдържанието на кожената си кесия и на пръв поглед това занимание му доставяше огромно удоволствие.
— Тази сутрин идвахме да се поинтересуваме за вашето здраве господин братовчеде — рече Навай.
— И бяхме много щастливи да научим, че умората от снощния празник не ви се е отразила прекалено — добави Hoce.
— Има нещо, което изтощава повече от удоволствията, господа, и това е безпокойството.
— Тъй си е — обади се Ориол, който държеше на всяка цена да му се чуе думата. — Вярно, че безпокойството… и аз съм така. Когато човек е разтревожен…
Обикновено Гонзаг великодушно се притичваше на помощ на своите давещи се ласкатели, но този път остави Ориол на мъките му. Гърбавия се подсмиваше. След като приключи с броенето на парите си, той усука горната част на кожената си кесия и грижливо я завърза с едно въженце. После се накани да пропълзи в колибката си.
— Хайде, Йон — подвикна му един пазач, — да не смяташ да спиш тук?
— Разбира се, приятелю — отвърна Гърбавия. — Донесъл съм си всичко необходимо.
Пазачът избухна в смях. Свитата на Гонзаг тутакси се присъедини към него, с изключение на принца, който остана все така сериозен.
— Хайде, хайде! — подкани го пазачът. — Стига шеги, джудженце! Омитай се! По-бързо!
Гърбавия хлопна вратичката под носа му. И тъй като пазачът силно заблъска с крак колибката, той показа бледото си лице през малкия кръгъл отвор, намиращ се под самия й покрив, и извика:
— Справедливост, ваше височество!
— Справедливост! — весело се развикаха господата.
— Жалко, че го няма Шаверни — добави Навай. — Щяхме да му възложим да произнесе тази сериозна и
