важна присъда.
С жест Гонзаг призова към тишина.
— При биенето на камбаната всички трябва да излязат — каза той, — такъв е порядъкът.
— Ваше височество — отвърна Езоп II, наречен още Йон, сбито и точно като адвокат, който излага съображенията си, — благоволете да се съгласите, че аз не съм в положението на всички. Не всички са наели колибата на кучето ви.
— Чудесно хрумване! — извикаха някои.
— И какво произтича от това? — полюбопитствуваха други.
— Имаше ли, или не, Медор навик да спи в колибката си? — продължи Гърбавия.
— Чудесно хрумване, наистина чудесно!
— И ако Медор, както бих могъл да го докажа, наистина е имал навик да спи в колибката си, и след като с цената на трийсет хиляди ливри откупих правата и привилегиите му, то аз държа да правя точно като него и няма да изляза оттук, докато не ме изхвърлят насила.
Този път Гонзаг се усмихна и с леко кимване изрази одобрението си. Пазачът тутакси се оттегли.
— Я ела насам — рече принцът.
Йон веднага излезе от колибката си и се приближи, покланяйки се учтиво.
— Но защо искаш да останеш тук, вътре? — попита Гонзаг.
— Защото мястото е сигурно, а аз имам пари.
— Смяташ ли, че сделката ти с колибката е сполучлива?
— Иска ли питане, ваше височество, знаех го предварително.
Гонзаг сложи ръка на рамото му. Гърбавия леко извика от болка.
— Какво ти е? — учуди се принцът.
— Малък спомен от бала, ваше височество, едно изкълчване.
— Попрекалил е с танците — обадиха се господата.
Гонзаг презрително ги изгледа.
— Вие обичате да се подигравате, господа — рече той, — аз може би също. Твърде вероятно е обаче да грешим и по-скоро ей този тук да има основание да ни се подиграва!
— Ах, ваше височество… — промърмори срамежливо йон.
— Казвам това, което мисля, господа — прекъсна го Гонзаг. — Намерихте си майстора!
Хранениците му едва сдържаха възмущението си.
— Да, намерихте си майстора! — повтори принцът. — Той сам ми беше много по-полезен, отколкото всички вие, взети заедно. Беше ни обещал господин дьо Лагардер за бала и господин дьо Лагардер ни падна в ръцете.
— Ако ваше височество беше благоволил да ни възложи… — започна Ориол.
— Господа — подхвана Гонзаг, без да му отговори, — човек не може да си играе с господин дьо Лагардер както си ще. Надявам се скоро да не ни се налага отново да се убеждаваме в това.
Всички въпросително се спогледаха.
— Можем да говорим открито — успокои ги принцът, — тъй като смятам да взема този момък под свое покровителство. Имам му доверие.
При тези думи Гърбавия гордо се изпъчи. Гонзаг продължи:
— Имам му доверие и ще кажа пред него същото, което бих казал и пред вас, господа: ако Лагардер не е мъртъв, ние всички сме в смъртна опасност.
Настъпи гробна тишина. Гърбавия изглеждаше най-удивен от всички.
— Нима сте го оставили да се измъкне? — прошепна той.
— Не знам, моите хора много се забавиха и това ме безпокои. Бих дал мило и драго, за да разбера нещо повече.
Всички около него, банкери и благородници, се опитваха да запазят хладнокръвие. Между тях имаше и смелчаци: Навай, Шоази, Hoce, Жирон и Монтобер вече го бяха доказали, но тримата посредници, и най- вече Ориол, бяха пребледнели като платно, а барон Батц бе дори прежълтял.
— Достатъчно на брой сме, слава богу, пък и доста силни, за да… — начена Hoce.
— Това са празни приказки — прекъсна го Гонзаг. — Надявам се никой да не трепери повече от мен, ако най-сетне се наложи да нанесем решителния удар.
— В името божие, ваше височество — извикаха всички в един глас, — ние ви принадлежим изцяло!
— Знам това много добре, господа — сухо отвърна Гонзаг, — тъй като самият аз се погрижих да бъде така.
Дори да имаше недоволни, то никой не ги забеляза.
— Междувременно — продължи принцът, — нека оправим някои стари сметки. Вие ни направихте много голяма услуга, приятелю.
— Но какво говорите, ваше височество!…
— Стига излишна скромност, моля! Потрудихте се добре, сега си искайте надницата.
Гърбавия смутено замачка с пръсти кожената кесия, която все още държеше в ръка.
— Откровено казано, то дори труда не си заслужава — избъбра той.
— По дяволите! — извика Гонзаг. — Ще се окаже май, че искаш доста солидно възнаграждение?
Гърбавия го погледна в очите и не отговори.
— Веднъж вече казах, друже, че не искам нищо даром — продължи принцът, започвайки да проявява признаци на нетърпение. — Всяка безплатна услуга ми струва твърде скъпо, тъй като в нея неминуемо се крие предателство. И тъй, настоявам да си искаш платата!
— Хайде, друже Йон! — развика се цялата банда. — Пожелай си нещо, царю на духовете!
— Тъй да бъде, щом ваше височество настоява — рече Гърбавия с все по-нарастващо смущение. — Но не се осмелявам да отправя подобна молба към ваше височество! — Той сведе очи и като смачка кесията си в ръце, смутолеви: — Сигурен съм, че ваше височество ще ми се присмее!
— Обзалагам се на сто луидора, че нашият приятел Йон е влюбен! — извика Навай.
Гръмна продължителен смях. Единствено Гонзаг и Гърбавия не се поддадоха на всеобщото веселие. Гонзаг беше убеден, че пак ще има нужда от Гърбавия. Принцът бе алчен, но не и скъперник: парите не му струваха нищо и в случай на нужда умееше да ги пилее с пълни шепи. В момента той желаеше две неща: да се сдобие с този загадъчен инструмент и да го опознае, тъй че правеше всичко, за да постигне тази двойна цел. Без ни най-малко да му пречат, неговите ласкатели му служеха, за да изпъкне още по-очевидно благоразположението, което принцът проявяваше към дребния човечец.
— А защо не и влюбен? — каза той напълно сериозен. — Ако е влюбен и това зависи от мен, кълна се, че той ще бъде щастлив. Има услуги, които се заплащат не само с пари.
— Благодаря ви, ваше височество — произнесе Гърбавия с развълнуван глас. — Любов, честолюбие, любопитство — знам ли и аз как да нарека страданието, което ме измъчва? Тези хора се смеят и с право, но аз страдам!
Гонзаг му протегна ръка. Гърбавия я целуна, но устните му потръпнаха. После продължи с толкова странен тон, че смехът на нашите нехранимайковци им приседна.
— Любопитство, честолюбие, любов, какво значение има наименованието на злото? Смъртта си е смърт, независимо от това дали те сполетява от треска, от отрова или шпага. — Той неочаквано разтърси гъстата си коса и очите му блеснаха. — Човекът е малък, но преобръща цял свят. Случвало ли ви се е да видите морето, необятното море разгневено? Виждали ли сте как високите вълни яростно запокитват пяната си в забуления лик на небесата? Чували ли сте онзи тътнещ грохот, по-гръмовен и по-дълбок от гласа на самата гръмотевица? Това е нещо необикновено, наистина необикновено! Нищо не може да му устои, дори гранитният бряг от време на време се рони, подкопаван от кирката на водата; казвам ви го и вие го знаете — това е нещо необикновено! И ето че върху тази бездна плува една безпомощна, трепереща и стенеща дъсчица, а върху нея, кой мислите стои върху нея? Едно още по-крехко създание, което отдалеч изглежда по-нищожно дори от черната крайбрежна птица, която има поне крила; това създание е човекът! Той обаче не трепери! Не знам каква вълшебна мощ крие неговата слабост и дали тя идва от бога, или от дявола, но човекът, туй голо джудже без нокти, без козина и крила, казва: „Аз искам“, и Океанът е победен!
Слушаха го внимателно. Постепенно всички, които заобикаляха Гърбавия, започваха да гледат на него с
