други очи.
— Човекът е малък, нищожно малък! — продължи той. — Виждали ли сте някога огнената грива на пожара? Виждали ли сте медночервеното небе, в което се издига тежкият плътен купол на дима? Тъмна нощ е, но и най-далечните сгради излизат от мрака, огрени от тази необичайна и ужасна зора, а съседните стени гледат, пребледнели от страх. А виждали ли сте фасадата, прозрачната като решетка фасада с прозорци без рамки и врати без криле, зейнали като ями, зад които тътне адът, и наподобяващи двоен, че и троен ред от зъби на чудовището, наречено огън?! Да, това също е нещо величествено, яростно като урагана и страховито като морето! И срещу него човек не може да се бори, не! То превръща мрамора в прах, огъва или стопява желязото, изпепелява огромните дънери на столетните дъбове. И тогава върху нажежената стена, която дими и пращи, сред виещите се, гибелни пламъци, раздухвани заговорнически от вятъра, се появява нечия сянка, един черен предмет, едно насекомо, един атом: появява се човекът! Той не се бои от огъня, тъй както не се бои и от водата. Той е властелин и казва: „Аз искам!“, и безпомощният огън угасва от само себе си и умира.
Гърбавия изтри челото си, после хвърли лукав поглед наоколо и ненадейно избухна в добре познатия ни сух и дрезгав смях.
— Хе-хе-хе-хе! — изписка той, виждайки, че слушателите му потрепераха. — До днес аз живях истински. Хе-хе-хе! Може да съм малък, но съм човек. Защо тогава да не бъда влюбен, любезни господа? Защо да не съм любопитен или пък честолюбив? Вече не съм млад, а и никога не съм бил. Намирате, че съм грозен, нали? Някога бях още по-грозен. Но това е предимството на грозотата, защото годините похабяват само красотата. Вие губите, докато аз печеля, а в гроба всички ще сме равни. — Той се подсмихна и оглеждайки един по един хранениците на Гонзаг, продължи: — Има обаче нещо много по-страшно от грозотата, и това е бедността. Бях беден и нямах никакви близки. Мисля, че баща ми и майка ми са се уплашили от мен още в деня на раждането ми и са изхвърлили люлката ми навън, защото когато за първи път отворих очи, видях над главата си само сивото небе, от което върху клетото ми треперещо телце се изливаше ледена вода. Коя жена ми даде млякото си? Не знам, но само нея бих обикнал. Не се смейте повече! Ако на небето има някой, който се моли за мен, това е само тя. Първото усещане, за което си спомням, беше болката от ударите; така разбрах, че съществувам по волята на бича, разкъсващ плътта ми. Легло ми беше плочникът, а храна — онова, което заситените кучета оставяха по сметищата. Чудесна школа, господа, чудесна школа! Да знаехте само колко твърд орех съм за злото! Доброто ме удивлява и опиянява като капката вино, замаяла главата на онзи, който винаги е пил само вода…
— Навярно силно мразиш, друже! — промълви Гонзаг.
— Хе-хе! Така е, ваше височество. Тук и там чух някои щастливци да жалят за детските си години, докато аз, още невръстен, вече таех гнева в сърцето си. И знаете ли кое ме караше да завиждам? Радостта на другите. Другите бяха хубави, другите си имаха бащи и майки. Но изпитваха ли те, другите, поне жалост към самотния и окаяния? Не! Толкоз по-добре! Онова, което извая душата ми, което я ожесточи и закали, бяха подигравките и презрението. Това понякога убива, но аз останах жив. Хорската лошотия ми разкри моята сила. Дали след като станах силен съм бил лош? Любезни господа, онези, които бяха мои врагове, днес вече не са в състояние да го потвърдят.
Имаше нещо толкова странно и неочаквано в думите му, че всички онемяха. Хванати натясно, нашите хитреци бяха изгубили подигравателната си усмивка. Изумен, Гонзаг внимателно слушаше. Подобно въздействие би предизвикала и заплахата на някакъв невидим неприятел.
— Веднага щом осъзнах силата си, ме обзе едно-единствепо желание: да стана богат — продължи Гърбавия. — В продължение па десетина, че и повече години, аз се трудих, сподирян от смехове и дюдюкания. Първото дение125 се печели трудно, второто — по- лесно, докато третото идва съвсем само. За едно туренско су са нужни дванайсет дение, а за една ливра — двайсет. Кървава пот се ля от мен, докато спечеля първия си златен луидор. Него аз запазих. И винаги, когато съм много уморен или обезсърчен, аз го поглеждам и видът му съживява егоизма ми, а егоизмът е силата на човека. Трупаха су по су, ливра по ливра. Не си дояждах, но за сметка на това пиех до насита, тъй като чешмяната вода е безплатна. Ходех в дрипи, спях на земята, но богатството ми се увеличаваше. Аз трупах ли, трупах!
— Скъперник си значи? — прекъсна го Гонзаг припряно, сякаш изпитваше удоволствие или имаше интерес да открие слабата страна у това удивително създание.
Гърбавия само сви рамене.
— Дай боже да е тъй, ваше височество! — отвърна той. — Защо бог наистина не ме направи скъперник! Де да можех да обичам презрените екю тъй, както любовник обича любовницата си, защото и това е страст! Тогава бих посветил живота си на една-едничка цел: да я удовлетворя. Та какво е щастието, ако не някаква цел в живота, някакъв предлог, за да се заставиш да живееш? Не всеки обаче става скъперник. Дълго време се надявах, че ще стана, но не можах. Не, не съм скъперник. — Гърбавия тежко въздъхна и като скръсти ръце на гърдите си, продължи: — Един ден, един-единствен ден изпитах радост. Току-що бях преброил богатството си и цял ден се бях питал какво ли ще сторя с него. Имах двойно, тройно повече от онова, на което се надявах и току повтарях в опиянението си: „Аз съм богат! Аз съм богат! Ще си купя щастие!“ Тогава се озърнах наоколо: никой! Взех едно огледало. Бръчки и бели коси! Вече?! Вече?! Та нали довчера още ме биеха като дете! „Огледалото лъже!“ — рекох си аз и го счупих. „Добре стори! — извика ми нечий глас. — Така им се пада на безсрамниците, които си позволяват да говорят толкова прямо! Златото е красиво! — рече ми същият глас. — Златото е младо! Сей злато, гръбльо! Сей злато, старче, за да пожънеш младост и красота!“ Кой ми говореше така, ваше височество? Разбрах, че полудявам. Излязох. Тръгнах напосоки из улиците, дирейки да срещна поне един ласкав поглед, поне едно усмихнато лице. „Гръбльо! Гръбльо!“ — казваха мъжете, на които подавах ръка. „Гръбльо! Гръбльо!“ — повтаряха жените, към които се устремяваше клетата ми непорочна душа. „Гръбльо! Гръбльо! Гръбльо!“ И се смееха. Оказва се, че онези, дето твърдят, че на света царува златото, лъжат!
— Трябваше да им го покажеш! — извика Навай.
Гонзаг беше потънал в дълбок размисъл.
— Показах им го — поклати глава Езоп II, наречен още Йон, — но ръцете им се протегнаха, не за да стиснат моите, а за да бръкнат в джобовете ми. Исках да заведа у дома приятели, исках да заведа любовницата си, но водех само крадци. Вие пак се усмихвате, но аз плачех, плачех, с кървави сълзи. Но аз плаках една-единствена нощ. Приятели, любов — каква нелепост! Очакваха ме развлеченията, очакваше ме всичко, или поне онова, което се продава на този свят!…
— Приятелю — прекъсна го Гонзаг хладно и високомерно, — ще ми кажете ли най-сетне какво желаете от мен?
— Ей сегинка, ваше височество — отвърна Гърбавия с отново променен тон. — Изпълзях отново от убежището си, все още боязлив, но зажаднял. В мен се събуждаше страстта към развлеченията; ставах философ. Вървях, скитах се, докато не попаднах на следа и тръгнах по нея, душейки по кръстовищата, за да разбера откъде долиташе непознатото благоухание…
— Е, и? — попита Гонзаг.
— Принце — отвърна Гърбавия с поклон, — вятърът духаше откъм вас.
IV. Гасконец и нормандец
Последните думи бяха изречени с игрив и весел тон. Този дяволски гърбушко сякаш притежаваше дарбата да нагажда по свой вкус всеобщото настроение. Наобиколилите Гонзаг безделници, пък и самият Гонзаг, допреди миг толкова сериозен, прихнаха неудържимо.
— Тъй значи — смееше се от сърце принцът, — вятърът духаше откъм нас!
— Да, ваше височество. Аз начаса се втурнах насам и още от прага почувствувах, че съм попаднал там, където трябва. Не знам какво благоухание омая разсъдъка ми, но това несъмнено бе ароматът на изобилното аристократично благоденствие и аз се спрях, за да го вдъхна с пълни гърди. Този аромат опиянява, ваше височество, а на мен това ми се нрави.
— — Виж го ти, господин Езоп хич и не си поплюва! — извика Навай.
— Какъв тънък познавач! — обади се Ориол.
Гърбавия го погледна в очите.
