— Вие, носачи по потайна доба — тихо рече той, — точно вие ще се съгласите, че човек е способен на всичко, за да задоволи едно желание.
Ориол пребледня.
— Но за какво намеква тоя? — възкликна Монтобер.
— Обяснете се, друже! — заповяда Гонзаг.
— Обяснението ми няма да бъде дълго, ваше височество — простодушие отвърна Гърбавия. — Знаете, че снощи имах честта да напусна Пале Роаял по едно и също време с вас. Случайно зърнах двама благородници, впрегнати в една носилка, и тъй като подобна гледка не е обичайна, помислих си, че добре са им заплатили за това.
— А дали знае…? — прибързано понечи да се намеси Ориол.
— Какво имаше в носилката ли? — прекъсна го Гърбавия. — Раз бира се. Един пиян, стар господин, комуто по-късно помогнах да се добере до дома си.
Гонзаг наведе очи и пребледня. По лицата на всички се изписа дълбоко изумление.
— Да не би да знаете и какво е станало с господин дьо Лагардер? — тихо попита принцът.
— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия. — Готие Жандри има сигурна ръка и чудесно върти шпагата. Бях съвсем наблизо, когато нанесе удара си и, кълна се, той попадна точно в целта. Останалото ще научим от онези, които пратихте на разузнаване.
— Само че те много закъсняват!
— За това е нужно време. Метр Кокардас и брат Паспоал…
— Нима ги познавате? — смая се принцът.
— Аз, ваше височество, познавам кажи-речи всички.
— По дяволите! А знаете ли, друже, че не обичам онези, които познават толкова много народ и са тъй добре осведомени?
— Това може да бъде опасно, съгласен съм — спокойно рече Гърбавия, — но може и да послужи. Нека бъдем справедливи, ако не познавах господин дьо Лагардер…
— Мътните да ме вземат, ако някога си послужа с този човек! — промърмори Навай зад гърба на Гонзаг.
Той си мислеше, че никой не го е чул, но Гърбавия веднага му отговори:
— И ще сбъркате.
Впрочем, всички споделяха мнението на Навай.
Гонзаг се колебаеше и Гърбавия, сякаш за да подложи на изпитание неговата нерешителност, продължи:
— Отдавна да съм разсеял подозренията ви, ако не ме бяха прекъснали. Когато се спрях на прага на дома ви, ваше височество, аз също се колебаех, питах се, съмнявах се. Това наистина бе раят, към който се стремях, но не раят на правоверните, а раят Мохамедов с всичките му прелести: красиви жени и чудесно вино — нимфи с венци от цветя и пенлив нектар. Но бях ли готов на всичко, за да заслужа влизането си в този сладострастен Еден, за да приютя безличието си под полите на вашата господарска мантия? Да, точно това се питах преди да вляза, ваше височество, и влязох!
— Защото се чувствуваше решен на всичко? — прекъсна го Гонзаг.
— Да, на всичко! — решително отсече Гърбавия.
— За, бога, какъв необуздан апетит за наслади и благородство!
— Вече четирийсет години мечтая, цели четирийсет години неудовлетворените ми желания тлеят под моите сиви коси.
— Но благородство може да се купи — прекъсна го отново принцът, — питай Ориол!
— Не ми е нужно благородство, което се купува — и като посочи г комичен жест гърбицата си, Езоп II попита: — Едно име би ли натежало толкова? — После със сериозен глас продължи: — Едно име и една гърбица са двойно бреме, което смазва единствено скудоумните! Аз съм особа твърде незначителна, за да се меря с толкова именит банкер като господин Ориол. Но ако името му го смазва, толкоз по-зле за него; моята гърбица никак не ме притеснява. Люксембургският херцог126 е гърбав, но видя ли неприятелят гърба му в битката при Нийрвинден127? Героят от неаполитанските комедии, непобедимият Пулчинела128, пред когото нищо и никой не може да устои, е гърбав и отпред, и отзад. Тирцей129 е бил и куц, и гърбав; Вулкан130, ковачът на светкавици, също, а Езоп, чието славно име ми давате, е имал гърбица, която е била самата мъдрост. Гърбицата на титана Атлас131 е бил светът Без и през ум да ми минава да сравнявам моята с всички тези знаменити гърбици, аз все пак твърдя, че по сегашния курс тя струва петдесет хиляди екю рента. Та какво щях да бъда без нея? Аз много държа на гърбицата си. Тя е златна!
— Ако не друго, то поне ум има в нея, друже — каза Гонзаг. — Обещавам ти, че ще станеш благородник.
— Безкрайно съм ви признателен, ваше височество. И кога това?
— По дяволите! — разнесоха се възклицания. — Ама че се е разбързал!
— Нужно е време! — рече Гонзаг.
— Вярно рекоха, аз бързам — отвърна Гърбавия. — Простете, ваше височество, но преди малко казахте, че не обичате безплатните услуги, а това е добре дошло за мен да поискам възнаграждението си веднага.
— Веднага? — извика принцът. — Но това е невъзможно!
— Но моля ви, вече не става дума за титли — и като се приближи до Гонзаг, той загатващо подхвърли: — Не е нужно човек да е благородник, за да седне, например, до господин Ориол на вечерята тази нощ.
Всички избухнаха в смях, с изключение на Ориол и Гонзаг.
— Нима и това знаеш? — свъси вежди принцът.
— Просто две случайно подочути думички — смирено прошепна Гърбавия.
Но другите вече викаха:
— Ще вечеряме заедно, тъй ли?
— Ах, принце — възкликна пламенно Гърбавия, — да знаете само какви танталови мъки изпитвам! Представям си една малка къщица с потайни изходи, закътана сред сенчеста градина; представям си нейните будоари, където дневният светлик едва се процежда през спуснатите завеси, изписаните й с нимфи и амури, с пеперуди и рози тавани; виждам потъналия в позлата салон, виждам го! Салон на сладострастни пиршества, изпълнен цял с усмивки; виждам свещниците, те ме заслепяват… — Той закри очите си с ръка и продължи: — Виждам цветя и вдъхвам аромата, им, но какво са те в сравнение с превъзходното вино, преливащо от чашата, докато рояк очарователни жени…
— Но той е пиян още преди да са го поканили! — подхвърли Навай.
— Така е, пиян съм — отвърна Гърбавия и го стрелна с пламтящ поглед.
— Ако ваше височество желае, ще предупредя госпожица Нивел — пошушна Ориол на ухото на Гонзаг.
— Вече е предупредена — отговори принцът и сякаш за да разпали още повече необикновеното желание на Гърбавия, добави: — Но тази вечеря, господа, ще бъде по-особена.
— Че какво ли ще и е по-особеното? Да не сте поканили царя?
— Опитайте се да отгатнете.
— Някоя комедия? Господин Ло? Маймуните от Сенжерменския панаир?
— По-добро, господа, нещо много по-добро! Предавате ли се?
— Предаваме се — отговориха всички в хор.
— Ще присъствуваме на сватба — каза Гонзаг.
Гърбавия трепна, но всички го отдадоха на силното му желание.
— Сватба? — повтори той и сплитайки пръсти, извърна очи. — Сватба, при това след вечеря?
— Да, истинска сватба — добави Гонзаг. — Един действителен църковен брак.
— И кого ще женим? — извикаха присъствуващите в един глас.
Гърбавия затаи дъх. Гонзаг тъкмо се канеше да отговори, когато на стълбището се появи Пейрол и
