извика:
— Vivat! Vivat! Ето ги най-сетне нашите хора!
Зад гърба му се показаха Кокардас и Паспоал, на чиито лица бе изписана онази хладнокръвна самоувереност, която тъй добре подхожда на полезните хора.
— Приятелю — обърна се Гонзаг към Гърбавия, — нашият разговор още не е свършил. Не се отдалечавайте.
— Аз съм на заповедите на ваше височество — отвърна Езоп II и се насочи към колибката си.
Главата му напрегнато работеше. Едва прекрачил прага на колибката си, Гърбавия хлопна вратичката и се отпусна на дюшека си.
— Сватба — прошепна той. — Какъв позор! Но това не ще да е само някаква безсмислена пародия, този човек не прави нищо на вятъра. Какво ли се крие под това кощунство? Не мога да прозра умисъла му, а времето минава. — За миг той обгърна главата си с ръце, после възкликна с неподозирана решителност: — О, независимо дали го иска, или не, но, кълна се в бога, аз ще бъда на вечерята!
— Е, какви са новините? — долитаха отвън виковете на изгарящите от любопитство ласкатели.
Те вече вземаха присърце всичко, свързано с Лагардер.
— Тези юначаги искат да говорят само с негово височество — обясни Пейрол.
Кокардас и Паспоал, отпочинали си чудесно след един цял ден, прекаран в сън върху масата във Венецианската гостилница, бяха свежи като рози. Те гордо разблъскаха редиците на долнопробните мошеници и се насочиха право към Гонзаг, когото приветствуваха с дръзко достойнство, подобаващо на истински учители по фехтовка.
— Казвайте! — заповяда принцът. — И по-бързо!
Кокардас и Паспоал се обърнаха един към друг.
— Започвай, благородни друже — рече нормандецът.
— И дума да не става, гълъбче! — отвърна гасконецът. — Само след теб!
— По дяволите! — кресна принцът. — Докога ще ни играете по нервите?
Тогава и двамата припряно и на висок глас подхванаха едновременно:
— Ваше височество, за да оправдаем височайшото доверие…
— Стига! — прекъсна ги принцът зашеметен. — Говорете един по един.
Последва нова размяна на любезности, докато накрая Паспоал начена:
— Бивайки по-млад и с по-нисък чин от моя доблестен приятел, аз му се подчинявам и вземам думата. Преди всичко искам да кажа, че аз достойно изпълних мисията си и ако съм бил по-удачлив от моя доблестен другар, то това не е моя заслуга.
Кокардас гордо се усмихваше и току поглаждаше огромните си мустаци. Нека не забравяме, че нашите благовъзпитани разбойници се бяха обзаложили кой по-умело ще излъже.
Но преди да ги чуем да се наддумват, подобно на Вергилиевите пастири, трябва да кажем, че и двамата изпитваха известно безпокойство. На излизане от Венецианската гостилница, те отново бяха отишли в дома на улица „Шантр“, но така и не научиха нищо ново за Лагардер. Какво бе станало с него? По този въпрос Кокардас и Паспоал тънеха в пълно неведение.
— Бъдете кратък! — заповяда Гонзаг.
— Ясен и точен! — добави Навай.
— Ето цялата история с две думи — рече брат Паспоал. — Пък и тя, истината, е винаги кратка и онези, дето носят от три кладенци вода, го правят единствено, за да заблудят хората, такова е моето мнение. И ако мисля така, то е защото си имам причини. Опитът… Но да не се отвличаме. И тъй, тази сутрин излязох, за да изпълня заповедите на ваше височество. Аз и моят доблестен приятел си рекохме: „Две сполуки струват повече от една, да тръгнем в различни посоки“, вследствие на което се разделихме на пазара „Свети Великомъченици“. Какво е правил моят благороден приятел, не знам, но аз отидох право в Пале Роаял, където работниците вече раздигаха декорите на празненството. Всички говореха само за едно: между индианската шатра и къщурката на портиера, метр Льо Бреан, бяха открили локва кръв. Това вече беше нещо: сигурен бях, че тук е играла шпагата. Отидох да огледам локвата, която ми се стори доста внушителна, после тръгнах по една следа — Ах, какви очи трябва да има човек за това! — която водеше от индианската шатра чак до улица „Сент Оноре“, минавайки през предверието на павилиона на господин регента. „Какво си загубил, друже?“ — питаха ме слугите. „Портретът на любовницата си!“ — отвърнах им, а те взеха да се смеят, дръвниците му с дръвници. По дяволите, та нали ако бях заръчвал да правят портрети на всичките ми любовници, сега трябваше да плащам баснословен наем, само за да имам къде да ги държа!
— По-кратко! — прекъсна го Гонзаг.
— Уверявам ви, ваше височество, направих всичко, което беше по силите ми! Но по улица „Сент Оноре“ минават толкова коне и каруци, че следата се беше заличила. Тогава се насочих право към реката…
— Откъде мина? — прекъсна го отново принцът.
— По улица „Оратоар“ — отвърна Паспоал.
Гонзаг и приближените му се спогледаха. Ако сега, когато нелепата авантюра на Ориол и Монтобер беше станала всеобщо достояние, Паспоал беше споменал улица „Пиер Леско“, тутакси биха го заподозрели в лъжа. Но тъй като бе напълно вероятно Лагардер да се е спуснал по улица „Оратоар“, брат Паспоал простодушно продължи разказа си:
— Говоря ви като на изповедник, славни принце. На улица „Оратоар“ следите отново се появиха и така успях да ги проследя чак до речния бряг. Но оттам нататък — нищо! Наблизо обаче разговаряха някакви моряци и когато се приближих, чух единият, който имаше пикардийски акцент, да казва: „Бяха трима. Благородникът беше ранен и след като му отрязаха кесията, го хвърлиха в реката от високия бряг при Лувър“. „Кажете, моля ви, любезни господа — попитах аз, — а видяхте ли благородника?“ Те обаче изобщо не пожелаха да ми отговорят, очевидно мислейки, че съм някой от съгледвачите на господин полицейския лейтенант. Тогава добавих: „Аз съм от свитата на същия благородник, който се казва господин дьо Сен- Сорен, родом от Бри и добър християнин“. „Бог да се смили над душата му! — рекоха те тогава. — Да, видяхме го.“ „А как беше облечен, скъпи приятели?“ — „На лицето си имаше черна маска и носеше бял сатенен жакет.“
Наоколо се разнесе шепот. Размениха се знаци. Гонзаг одобрително поклащаше глава. Единствен метр Кокардас-младши запази недоверчивата си усмивка.
— Хитър нормандец било туй гълъбче, бога ми! Но, гръм да ме порази дано, и нашият ред ще дойде!
— Та ето как стоят нещата! — продължи Паспоал, окуражен от успеха на своя разказ. — И ако не се изразявам като човек на перото, то е защото моят занаят е да въртя шпагата, пък и в присъствието на ваше височество се смущавам. Прекалено искрен съм, за да го крия. Но в крайна сметка истината си е истина. Изпълни докрай дълга си и не обръщай внимание какво говорят зад гърба ти! И тъй, спуснах се аз покрай Лувър и като минах между реката и Тюйлери, стигнах до Портата на подаянието. Оттам продължих по „Кур- ла-Рен“ и пътя за Били и прекосявайки влачището при Паси, минах покрай Поан-дю-Жур и Севр. Сега ще разберете какво имах на ум. Накрая стигнах до моста „Сен Клу“.
— Мрежите! — прошепна Ориол.
— Мрежите — повтори Паспоал и смигна. — Господинът позна.
— Не е зле! Никак не е зле! — мислеше си метр Кокардас. — Ха! В крайна сметка от тоз нехранимайко Паспоал май наистина ще излезе нещо!
— И какво намери в мрежите? — попита Гонзаг, смръщвайки подозрително вежди.
Брат Паспоал разкопча връхната си дреха. Кокардас се облещи изумен, той изобщо не очакваше подобно нещо. Но онова, което измъкна от пазвата си, Паспоал никога не беше намирал в мрежите на „Сен Клу.“ Всъщност, той дори не ги беше виждал. Твърде вероятно е тогава, както и днес, мрежите на „Сен Клу“ да са били просто едно простонародно суеверие. Предметът, който Паспоал измъкна изпод връхната си дреха, той беше намерил тази сутрин при първото си посещение в стаята на Лагардер. Беше го прибрал не с някакво определено намерение, а поради похвалния си навик да не оставя разхвърляно. Кокардас нищо не беше забелязал. Предметът не бе нищо друго, а белият сатенен жакет, носен от Лагардер на бала на регента. Паспоал само го беше накиснал в кофа вода във Венецианската гостилница. Той го подаде на принц дьо Гонзаг, който ужасен отстъпи назад. Всеки от присъствуващите изпита повече или по-малко същото чувство, тъй като всички бяха познали дрехата на Лагардер.
