— Намерих метр Жан Пьоти133, кралският хирург, който тъкмо дисекцираше пред учениците си трупа, продаден му от онзи обесник Масабиу…
— И ти го видя?
— Със собствените си очи, кълна се в бога!
— Лагардер?
— Че кой друг, по дяволите! Самият той, с неговата си руса коса, с неговото си тяло и лице. Тъй де, Лагардер от главата до петите! Вече беше понакълцан от скалпела. Видях дори удара от ножа! — добави той и посочи рамото си с ужасяващ с циничността си жест, когато забеляза, че върху лицата на някои от слушателите му се изписва съмнение. — За нас, познавачите, раните са също толкова лесни за разпознаване, колкото и лицата!
— Това е вярно — рече Гонзаг.
Всички сякаш чакаха само тези думи. Сред тълпата ласкатели веднага се разнесе радостен шепот:
— Мъртъв е! Наистина е мъртъв!
Самият Гонзаг дълбоко въздъхна с облекчение и повтори:
— Наистина мъртъв!
Той хвърли кесията си на Кокардас, който тутакси бе заобиколен, обсипан с въпроси и поздравления.
— Тъкмо шампанското ще ни се услади повече! — извика Ориол. — Дръж, храбрецо, това е за теб!
И всеки пожела да награди с нещо героя Кокардас, който въпреки гордостта си, не отказа никому. В този момент по стълбището се спусна един прислужник. Свечеряваше се. В едната си ръка прислужникът носеше свещник, а в другата — сребърен поднос, върху който имаше писмо.
— За негово височество — каза той.
Хранениците на принца се отдръпнаха. Гонзаг взе писмото и го отвори. Заобикалящите го забелязаха как лицето му се измени, но почти веднага си възвърна предишното изражение. Той стрелна Кокардас с пронизващ поглед. Брат Паспоал усети как го побиват тръпки.
— Ела тук! — заповяда Гонзаг.
Кокардас с готовност се приближи.
— Знаеш ли да четеш? — попита принцът с горчива усмивка и докато Кокардас сричаше, добави: — Ето ви съвсем пресни новини, господа.
— От мъртвеца ли? — извика Навай. — Е, от много глава не боли!
— И какво пише покойният? — попита Ориол, проявявайки необичайна за него духовитост.
— Слушайте и ще разберете. Чети на висок глас, фехтовачо!
Присъствуващите веднага образуваха кръг около гасконеца. Кокардас не беше кой знае колко грамотен, но знаеше да чете, макар че му беше нужно повече време. Въпреки това, при тези обстоятелства му се наложи да потърси помощта на брат Паспоал, който не беше много по-начетен от него.
— Ела насам, любезни! — повика го той. — Не виждам нещо много ясно.
Паспоал се приближи и на свой ред хвърли поглед върху писмото. Лицето му пламна, но човек би могъл да се обзаложи, че се изчервява от удоволствие. Човек би рекъл също, че Кокардас-младши полага неимоверни усилия, за да сдържи смеха си. Но това продължи само за миг. Лактите им се срещнаха. Бяха се разбрали.
— Ама че работа! — възкликна простодушният Паспоал.
— Гръм да ме порази дано! — прогърмя изумен Кокардас. — Човек трябва да го види, за да повярва!
— Но какво има? Какво е това? — посипаха се въпроси от всички страни.
— Чети, Паспоал, на мене глас не ми стига! Да му се не види макар! Това се казва истинско чудо!
— Чети ти, Кокардас, аз просто настръхвам!
Гонзаг тропна с крак. Кокардас се изпъчи и викна на прислужника:
— Светни тук, обеснико! — и при светлината на свещите, той с висок и ясен глас прочете: „Господин принц, за да разчистим веднъж завинаги нашите сметки, аз се самопоканих на вашата вечеря. Ще бъда у вас точно в девет часа.“
— Подписът? Чий е подписът? — извикаха десетина души в един глас.
И Кокардас довърши:
— „Кавалер Анри дьо Лагардер!“
Всеки повтори името, което се бе превърнало за тях в истинско страшилище.
Настъпи гробно мълчание. В плика, където се намираше писмото, имаше и някакъв предмет, но Гонзаг го бе извадил преди някой да успее да определи естеството му. Това беше ръкавицата, която Лагардер бе смъкнал от ръката на принца пред господин регента. Гонзаг я сви в шепа и взе писмото от ръцете на Кокардас. Пейрол понечи да каже нещо, но принцът го отблъсна.
— Е, какво ще кажете за това? — обърна се той към двамината юначаги.
— Човешко е да се греши, това ще ви кажа — отвърна кротко Паспоал. — Аз ви разказах самата истина, пък и този жакет е неоспоримо доказателство за това.
— Нима оспорвате писмото?
— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Каквото имах да казвам, казах го, а и онзи вагабонтин Масабиу може да потвърди, че го срещнах на улица „Сен Жак“. Наредете само да го доведат! Ами метр Жан Пьоти, той кралски хирург ли е, или що! Видях и тялото, познах и раната…
— Добре, но това писмо? — прекъсна го Гонзаг и смръщи вежди.
— Тези негодници отдавна ви мамят — прошепна на ухото му Пейрол.
Хранениците на Гонзаг развълнувано си шушукаха.
— Това е вече прекалено! — възмущаваше се нисичкият дебеланко Ориол. — Този човек е магьосник!
— По-скоро дявол! — извика Навай.
— Мъж е това, гръм да ме порази! Не е ли тъй, любезни? — прошепна Кокардас, като едва сдържаше вълнението, което караше сърцето му лудо да бие.
— Това е Лагардер!
— Господа — каза Гонзаг с малко неестествен глас, — тук има нещо непонятно. Тези двамата ни мамаят, без съмнение…
— Ваше височество! — възнегодуваха Кокардас и Паспоал в един глас.
— Тишина! Аз приемам отправеното ми предизвикателство!
— Браво! — обади се плахо Навай.
— Браво! Браво! — неохотно се отзоваха и останалите.
— Ако ваше височество ми позволи да му дам един съвет — намеси се Пейрол, — то вместо предвидената вечеря…
— Вечерята ще се състои, ако ще и небесата да се продънят! — прекъсна го Гонзаг с гордо вдигната глава.
— Но тогава поне при закрити врати — настоя Пейрол.
— И дума да не става! Вратите ще бъдат широко отворени!
— Чудесно! — обади се отново Навай.
Мнозина тук изкусно владееха шпагата: самият Навай, Hoce, Шоази, Жирон, Монтобер и някои други. Изключение правеха само банкерите.
— Господа — обърна се Гонзаг към приближените си, — всички вие носите шпаги.
— Ние също! — промърмори Кокардас и смигна на Паспоал.
— Но ще съумеете ли да си послужите с тях в случай на нужда? — попита принцът.
— Ако онзи човек дойде сам… — поде Навай, без дори да се опитва да крие отвращението си.
— Но, ваше височество! — намеси се отново Пейрол. — Това е тъкмо работа за Готие Жандри и братовчедите му!
Гонзаг наблюдаваше хранениците си с навъсено чело и треперещи устни.
„Ще ме последват! — възкликна той вътрешно. — Главата си залагам, че ще ме последват! Роби, роби ги искам, или горко им!“
— Прави като мен — едва чуто прошепна в същия миг Кокардас-младши на Паспоал.
