— Внимание! — рече гасконецът, — Ха сега де!
— Че нали си вършим работата — успокои го нормандецът.
— Ето ме! — приближавайки се, извика Шаверни.
— Откъде идваш? — полюбопитствува Навай.
— Съвсем наблизо бях, зад църквата. Ах, братовчеде, нима са ви нужни две одалиски едновременно?
Гонзаг пребледня. Лицето на Гърбавия в кръглото отверстие радостно грейна, после изчезна. Миг след това той вече стоеше зад вратичката, притиснал ръце към гърдите си, сякаш искаше да укроти лудо тупкащото си сърце. Тази една-единствена дума го бе поразила като ярък лъч.
— Лудетина! Непоправим немирник! — провикна се почти весело Гонзаг.
Бледността му бе отстъпила място на усмивката.
— Боже мой! — продължи Шаверни. — Не съм се провинил кой знае колко. Чисто и просто прескочих оградата, за да се поразходя из градината на Армид. Армидите обаче се оказаха две и нито една си нямаше Рьоно134.
Удивително бе, че принцът така спокойно приема една толкова дръзка шега.
— Е, и харесаха ли ти? — попита той през смях.
— Луд съм и по двете! Но какво има, братовчеде? — сепна се Шаверни. — Защо ме повикахте?
— Защото тази вечер си на венчавка — отвърна Гонзаг.
— И таз добра! Наистина ли? — възкликна Шаверни. — Нима хората все още се женят? Кого ще венчаваме?
— Една зестра от петдесет хиляди екю.
— В брой?
— Да, в брой.
— Прелестна годеница, не ще и дума! Но за кого? — попита отново Шаверни, докато оглеждаше заобикалящите го.
— Познай — отвърна Гонзаг, като продължаваше да се смее.
— Като гледам доста имат вид на младоженци — рече Шаверни. — Не, не мога да отгатна, прекалено много са. Ах, всъщност… да не би да съм аз?
— Позна! — извика Гонзаг. Всички избухнаха в смях.
Гърбавия тихичко отвори вратата на колибката си и застана на прага. Той се бе променил до неузнаваемост. Вече нямаше и помен от угриженото лице, от дълбокия трескав поглед; това бе Езоп II, наречен още Йон, ненадминатият присмехулник.
— А зестрата? — попита Шаверни.
— Ето я. Готова е — отвърна Гонзаг и измъкна от пазвата си внушителна пачка акции.
За миг Шаверни се поколеба. Другите със смях го поздравяваха. Гърбавия бавно се приближи и подложи гърбицата си на Гонзаг, след като предварително му подаде натопеното в мастило перо и писалищната дъсчица.
— Приемаш ли? — попита Гонзаг преди да подпише.
— Да си кажа правата, приемам! — отвърна малкият маркиз. — В крайна сметка, човек все някога трябва да се задоми.
Гонзаг подписа и се обърна към Гърбавия:
— Е, друже, държиш ли още на прищявката си?
— Повече откогато и да било, ваше височество.
Кокардас и Паспоал не можеха да дойдат на себе си от изумление.
— Защо повече от когато и да било? — попита пак Гонзаг.
— Защото сега знам името на младоженеца, ваше височество. — — Че какво значение има то за теб?
— Не бих могъл да ви кажа. Има неща, които изобщо не могат да се обяснят. Как да ви обясня, например, твърдото си убеждение, че без мен господин дьо Лагардер изобщо няма да може да изпълни нахалното си обещание?
— И това ли си чул?
— Колибката ми е съвсем наблизо, ваше височество, и един път аз вече ви услужих.
— Услужи ми още веднъж и няма да съжаляваш.
— Това зависи от вас, ваше височество.
— Вземи, Шаверни — каза Гонзаг на маркиза, подавайки му подписаните акции, после се обърна отново към Гърбавия и добави: — И ти ще дойдеш на венчавката, каня те.
Присъствуващите заръкопляскаха. Кокардас размени бърз поглед с Паспоал и промърмори:
— Ето ти вълкът в кошарата! Имат право, дявол го взел, голям смях ще падне!
Ласкателите на Гонзаг бяха наобиколили Гърбавия, който споделяше поздравленията им заедно с младоженеца.
— Ваше височество — поклони се той на принца, за да му благодари, — ще направя всичко, което е по силите ми, за да се покажа достоен за това височайшо благоволение. Колкото до господата, вече се е случвало да си разменяме по някоя и друга думица. Остроумни са, но не колкото мен. Хе-хе! И без, разбира се, да искам да засегна ваше височество, обещавам ви, че добре ще се посмеем. Ще видите Гърбавия и на трапезата; той минава за веселяк. Ще видите! Ще видите!
VI. Салонът и будоарът
По времето на Луи Филип, на улица „Фоли Мерикур“ в Париж все още можеше да се види един образец на филигрангата и натруфена архитектура от първите години на Регентството. Тя съчетаваше и малко фантазия, и малко нещо гръцко, та дори и китайско. Строителите полагаха всички усилия да се придържат към поне един от четирите елински стила, но творенията им, общо взето, приличаха на панаирджийски лавки, чиито очертания далеч не наподобяваха Партенона. Това бяха бонбониери в пълния смисъл на думата. Във „Фидел Берже“ все още се изработва известно количество от тези картонени кутии с труски или сиамски релефни орнаменти, осмоъгълни в повечето случаи, чиято находчива форма доставя истинско удоволствие на купувачите с добър вкус.
Малкият павилион на Гонзаг приличаше на панаирджийска лавка, маскирана като храм, където напудрената Венера на XVIII век па драго сърце би издигнала олтарите си. Той се кипреше с малък белоснежен портик, допълнен от две също толкова малки бели галерии, чиито коринтски колони поддържаха закътания, в дъното на една тераса първи етаж, докато вторият, изоставил внезапно пропорциите на сградата, се издигаше в шестостенно белведере, увенчано с покрив, наподобяващ китайска шапка. Според тогавашните познавачи това бе наистина дръзко.
Собствениците на някои прелестни вили в околностите на Париж си въобразяват, че този сладникав стил е тяхно изобретение. Те обаче се заблуждават: китайската шапка и белведерето датират от невръстните години на Луи XV. Единствено златото, пръскано с разточителна щедрост, придаваше на тогавашните чудати архитектурни творения вида, който нашите икономични, макар и прелестни вили, не могат да постигнат.
Нечий строг вкус навярно би порицал външния вид на тези клетки за красиви птички, но при все това трябва да кажем, че той бе приятен, кокетен и елегантен. Колкото до вътрешната наредба, не е тайна какви баснословни суми обичаха да заравят знатните велможи в потайните си лични павилиони.
Принц дьо Гонзаг, сам по-богат от половин дузина височайши велможи, също бе станал жертва на тази умопомрачаваща с разкоша си мода. Тази му лудория минаваше за истинско чудо. Тя се заключаваше в големия шестоъгълен салон, чийто стени служеха за основи на белведерето. Четири врати водеха към четири стаи или будоари, които биха имали трапецовидна форма без допълнителната зидария, привеждаща ги в изправност. Двете други врати, които бяха същевременно и прозорци, извеждаха към потънали в цветя открити тераси.
Опасяваме се, че може би обясненията ни са неясни. Шестоъгълната форма бе признак за изключително изискан вкус, за какъвто Париж от времето на Регентството свидетелствува с не повече от три-четири примера. И за да бъдем по-добре разбрани, ще помолим читателя да си представи един първи етаж, играещ
