— Не! Не! Да, да! — гръмнаха в един глас наоколо.
— Една мъничка очарователна блондинка — разказваше Ориол на задрямалия Шоази. — Вървеше подире ми като кученце, не можех да се отърва от нея! Разбирате, нали, страх ме беше да не би Нивел да ни види заедно. В действителност Нивел е по-ревнива и от тигрица. И тъй в крайна сметка…
— Щом не ме оставяте да говоря, кажете ми поне къде е доня Крус! — извика Шаверни. — Искам доня Крус!
— Доня Крус! Доня Крус! — развикаха се всички. — Шаверни има право, трябва ни доня Крус!
— Бихте могли да кажете поне госпожица дьо Ньовер — сопна им се сухо Пейрол.
Силен взрив от смях заглуши думите му.
— Госпожица дьо Ньовер! — повториха до един присъствуващите. — Точно така, госпожица дьо Ньовер!
После всички с врява наскачаха от местата си.
— Та моето положение… — започна Шаверни.
Сътрапезниците му го изоставиха и се втурнаха към вратата, през която беше излязла доня Крус.
— Ориол! — извика Нивел. — Ела веднага тук!
Нисичкият дебел посредник не се остави да го молят. Той само държеше всички да чуят това фамилиарно обръщение.
— Седнете до мен! — заповяда Нивел, като се прозяваше, та чак устата си щеше да разчекне. — Разкажете ми приказката за магарешката кожа, спи ми се.
— Имало едно време… — подхвана веднага послушният Ориол.
— Игра ли днес на борсата? — обърна се Сидализ към Дебоа.
— По-добре не ми говори за това! Ако не беше Лафльор, моят лакей, щях да бъда принуден да продам брилянтите си.
— Лафльор?! Че как тъй?
— От снощи Лафльор е милионер, а от сутринта ме взе под свое покровителство.
— И аз го видях! — намеси се Фльори. — Бога ми, чудесно изглежда!
— Той изкупи каретите на избягалия маркиз дьо Белгард.
— Купи и къщата на граф дьо Вилдийо, който пък се обеси.
— А говори ли се за него?
— Иска ли питане! Очарователен е, наистина, но и ужасно разсеян! Днес, когато излизаше от Златния дом, каретата му го чакаше на улицата, но навикът надделя и той взе, че се качи отзад!
— Доня Крус! Доня Крус! — скандираха господата.
Шаверни почука на вратата на будоара, в който се предполагаше, че се е оттеглила очарователната испанка.
— Ако не дойдете, ще ви обсадим! — заплаши той.
— Да, да, ще ви обсадим!
— Но господа, господа! — викаше Пейрол.
Шаверни го пипна за яката.
— Ако не млъкнеш, бухал такъв — кресна му той, — ще те използуваме като таран, за да разбием вратата!
Но в будоара, чиято врата на излизане бе заключила, нямаше и помен от доня Крус. По една потайна стълба, тя се беше спуснала на партерния етаж, където се намираше спалнята й.
Там, на канапето, трепереща като лист и със зачервени от плач очи, седеше Орор. Вече петнайсет часа откакто се намираше в този дом. Без доня Крус, тя навярно би умряла от страх н мъка.
Испанката вече на два пъти я беше навестявала от началото на вечерята.
— Какво ново? — попита със слаб глас Орор.
— Току-що повикаха господин дьо Гонзаг в двореца — отвърна доня Крус. — Стига, клета сестрице, няма от какво да се страхуваш! Горе не е чак толкова страшно и ако не знаех, че седиш тук тревожна, тъжна и измъчена, бога ми, щях да се повеселя до насита.
— Но какво толкова правят в салона? Врявата долита чак дотук!
— Какви ли не щуротии! Смеят се колкото им глас държи, шампанското се лее като река. Тези благородници са весели, остроумни, очарователни… особено един от тях, казва се Шаверни.
Орор прекара опакото на ръката си по челото, сякаш искаше да си припомни нещо.
— Шаверни! — повтори тя.
— Още съвсем млад, красив, а и не се страхува от никого! Само че ми е забранено да се занимавам прекалено много с него, сгоден е.
— Така ли? — промълви Орор с разсеян тон.
— И отгатни за кого, сестрице!
— Не знам, пък и какво ме засяга това?
— Засяга те, и още как! Младият маркиз дьо Шаверни е сгоден за теб!
Орор бавно вдигна бледото си лице и тъжно се усмихна.
— Ни най-малко не се шегувам! — настоя доня Крус.
— А от него, сестрице, от него, малка моя Флор, не ми ли носиш вести? — прошепна Орор.
— Не знам нищо, абсолютно нищо!
Красивата главица на Орор се отпусна на гърдите й и тя през сълзи промълви:
— Снощи, когато ни нападнаха, онези хора казаха: „Той е мъртъв… Лагардер е мъртъв!“
— Виж, колкото до това — прекъсна я доня Крус, — сигурна съм, че не е мъртъв!
— Но какво те кара да си толкова сигурна? — попита живо Орор.
— Две неща: първо, че ония горе още се страхуват от него, и второ, че жената, която се опитаха да ми представят за моя майка…
— Неговият враг ли? Онази, която видях миналата нощ в Пале Роаял?
— Същата. Познах я веднага по описанието ти. Та исках да ти кажа: втората причина е, че тази жена продължава да го преследва с все същата ожесточеност. Когато днес отидох при господин дьо Гонзаг, за да му се оплача от грубите обноски, които бях принудена да понеса в дома ти на улица „Пиер Леско“, аз видях и чух тази жена. Тъкмо казваше на някакъв господин с бели коси, който излизаше от стаята й: „Това засяга мен, това е мой дълг и право! Очите ми са отворени и той няма да ми се изплъзне, а когато удари последният час, той ще бъде задържан, ако ще дори и от собствената ми ръка!“
— Ох! — проплака Орор. — Това е само тя, същата онази жена! Познавам я по злобата й, но ето, вече не за първи път ми минава през ум мисълта, че…
— Каква мисъл? — попита доня Крус.
— Не, нищо… Не знам… Просто не съм на себе си.
— Трябва да ти кажа още нещо — поде отново доня Крус с неуверен глас. — Това е почти съобщение, което просто ти предавам. Господин дьо Гонзаг беше добър към мен, но аз вече му нямам доверие. А теб, теб аз обичам все повече и повече, бедничка моя Орор! — Тя седна на канапето до приятелката си и продължи: — Уверена съм, че господин дьо Гонзаг ми каза това, за да го повторя пред теб.
— И какво е то? — попита Орор.
— Преди малко — продължи доня Крус, — когато ме прекъсна, за да ми говориш за твоя прекрасен кавалер Анри дьо Лагардер, аз тъкмо ти бях съобщила, че искат да те омъжат за младия маркиз дьо Шаверни.
— Но с какво право?!
— И аз не знам, но струва ми се, че твърде малко ги безпокои въпросът, дали имат право, или не. Гонзаг ме заговори и сякаш случайно вмъкна в разговора ни следните думи: „Ако е послушна, тя ще спаси от смъртна опасност всичко, което й е най-скъпо на този свят.“
— Лагардер! — извика Орор.
— Мисля, че имаше предвид точно Лагардер — отвърна бившата циганка.
Орор закри лицето си с ръце.
— Сякаш мъгла е обгърнала разсъдъка ми — промълви тя. — Няма ли бог да се смили над мен?
Доня Крус нежно я притисна в обятията.
— Та нима сам бог не ме е поставил тук, до теб? — тихо рече тя. — Вярно е, аз съм само жена, но съм
