същевременно и ролята на партер, и да изсече в него, без да го е грижа за треските, една централна шестоъгълна стая, заобиколена от четири квадратни будоара, разположени като криле на вятърна мелница, и чийто две основни срещуположни стени се отварят към открити тераси. Останалото само по себе си, или видоизменено чрез присъединяването на кабинета, образуваше вътрешния партерен етаж, който се свързваше с двете тераси и позволяваше, винаги когато някой пожелаеше това, достъпа на въздух и светлина. Този очарователен кръст на свети Андрей135 бе осъществен по хрумване на самия херцог д’Антен136 проектирал го за поредната си лудория в селцето Мироменил.
Таванът и фризовете в салона на Гонзаговата лудория бяха дело на Вало-старши и синът му Жан Батист137, който по онова време държеше скиптъра на френската живопис, а паната — на двама младежи: едва петнайсетгодишния Карл Вало138, най-малкия брат на Жан Батист, и Франсоа Буше139. Последният, ученик на стария майстор Льомоан140, се бе прочул изведнъж — такова очарование и сладострастна нега бе вложил в двете си композиции „Мрежите на Вулкан“ и „Раждането на Венера“. Украсата на будоарите включваше копия на Албани141 и Приматис142, поверени на четката на Луи Вало-баща.
Разкошът бе княжески в пълния смисъл на думата. Двете тераси от бял мрамор бяха отрупани с антични статуи — по онова време други не се и признаваха — а стълбата, също мраморна, се сочеше като шедьовър на Опенор.
Бе около осем вечерта и обещаната вечеря беше в разгара си. Салонът бе изпълнен със светлина и цветя. Масата сияеше под полилея и безпорядъкът върху нея безспорно доказваше, че военните действия бяха започнали доста отдавна. Сътрапезници бяха до един нашите безделници, сред които се отличаваше преждевременно напилият се маркиз дьо Шаверни. Бяха едва на второто ястие, но той вече почти напълно бе изгубил ум и разум. Шоази, Навай, Монтобер, Таран и Албре изглеждаха значително по-добре, тъй като седяха на тръни с ясното съзнание за недомислиците, които биха могли да изрекат. Барон Батц, безмълвен и скован, изглеждаше така, сякаш бе пил само вода.
Имаше и дами, разбира се, и повечето от тях, разбира се, се подвизаваха в Операта. Първа сред тях бе госпожица Фльори, към която Гонзаг проявяваше по-особено благоволение, после идваше ред на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, сетне на дебелата и трътлеста Сидализ, добро девойче и нещо като сюнгер, който попиваше комплименти и остроумия, за да ги превърне в глупости при най-слабия натиск; тук бяха госпожиците Дебоа, Дорбини и пет-шест други госпожици, врагове на свенливостта и предразсъдъците. Бяха до една красиви, млади, весели, дръзки и палави, готови винаги за смях, дори и когато им се плачеше. Но какво да се прави, такова бе естеството на професията им — човек не си наема адвокат, който не възнамерява да пледира.
Тъжната танцьорка е опасно изделие, което остава за сметка на купувача.
Някои хора са на мнение, че най-страшното мъчение за тези трогателни, а нерядко и трогнати създания, които пърхат в розовия креп като риби в тиган, е че никога нямат право да плачат.
Гонзаг отсъствуваше. Бяха го повикали в Пале Роаял. Освен предназначеният за него стол, имаше още три незаети места. Първото от тях бе на доня Крус, която се беше измъкнала още с излизането на Гонзаг. Доня Крус бе очаровала всички сътрапезници, макар че беше попречила вечерята да се извиси до онова ниво, до което, както се говори, достигала една оргия при Регентството още с предястието.
Не се знаеше с точност дали принц дьо Гонзаг беше принудил доня Крус да дойде, или пък очарователната лудетина бе заставила принца да я покани, но сигурно бе едно — тя бе неотразима и всички просто лудееха по нея, с изключение на нисичкия Ориол, който оставаше предан роб на госпожица Нивел.
На второто празно място все още не бе сядал никой. Третото принадлежеше на гърбавия Езоп II, наречен още Йон, когото Шаверни току-що беше победил в двубой с шампанско.
В момента, когато влизаме, Шаверни, злоупотребявайки с победата си, трупаше наметала, възглавнички и дамски мантии върху тялото на клетия гърбушко, сврял се в едно огромно меко кресло. Мъртво пиян, Гърбавия изобщо не протестираше. Много скоро той напълно изчезна под купа дрехи, подлагайки се, без съмнение, на голяма опасност да се спомине от задушаване. Всъщност, това беше добре дошло за всички. Гърбавия не беше сдържал обещанието си и бе останал мълчалив, кисел и обезпокоен. За какво ли можеше да си мисли туй подвижно писалище? Долу Гърбавия! И дума да не става, за пръв и последен път присъствуваше той на подобно пиршество!
Преди да се изпонапият, всички нееднократно си бяха задавали един въпрос, а именно: защо бе тук доня Крус? Обикновено Гонзаг не правеше нищо без умисъл. До днес той така грижливо беше крил доня Крус, сякаш бе испанският й настойник, а ето че сега изведнъж я канеше на вечеря, и то заедно ю цяла дузина нехранимайковци. Ако не друго, това бе най-малко странно.
Когато Шаверни беше полюбопитствувал дали това е годеницата му, Гонзаг отрицателно бе поклатил глава. „Търпение!“ — му беше рекъл той. Но какъв интерес имаше Гонзаг да се отнася така с една девойка, която се канеше да представи на кралския двор под името госпожица дьо Ньовер? Това си беше негова тайна. Гонзаг никога не казваше повече от това, което искаше да каже.
Всички се бяха наливали най-добросъвестно. Дамите вече доста се бяха поразвеселили, с изключение на Нивел, която колкото повече пиеше, толкова по-тъжна ставаше. Сидализ и Дебоа пееха някаква неприлична песничка, а Фльори с пълно гърло настояваше да и се доведат цигулари. Кръглият като топка Ориол разказваше любовните си похождения, на които никой не хващаше вяра. Другите пиеха, смееха се, викаха и пееха; виното бе превъзходно, угощението — чудесно, и никой вече не си спомняше заплахата, надвиснала над този Балтазаров пир143.
Единствен господин Пейрол запазваше погребалното си изражение. Всеобщото веселие, било то непринудено или не, изобщо не го впечатляваше.
— Няма ли кой да се смили и да накара господин Ориол да млъкне? — попита Нивел с отегчен и тъжен глас.
Най-малко пет от всеки десет леконравни дами се развличат точно по този начин.
— Млъкни, Ориол! — развикаха се наоколо.
— Аз не говоря толкова високо, колкото Шаверни! — възмути се нисичкият дебел посредник. — Нивел просто ревнува. Няма вече да й разказвам младежките си лудории.
— Наивник! — промърмори Нивел и изплакна устата си с чаша шампанско.
— Колко ти даде? — обърна се Сидализ към Фльори.
— Три, мила моя.
— Сини ли?
— Две сини и една бяла.
— Ще се виждаш ли пак с него?
— Никога! Той и без това няма повече!
— Госпожи — рече Дебоа, — издавам ви малкия Майи, който иска да бъде обичан заради самия него.
— Какъв ужас! — писна в един глас женската половина от присъствуващите.
Подобни кощунствени претенции биха ги накарали на драго сърце да повторят като барон дьо Барбаншоа: „Накъде отиваме? Накъде?“
Шаверни отново бе седнал на мястото си.
— Ако този негодник Езоп се събуди — заяви той, — ще го удавя!
Замаяният му поглед направи кръг на салона.
— Не виждам вече нашата олимпийска богиня! — извика той. — Нуждая се от присъствието й, за да ви обясня моето положение.
— Стига обяснения, за бога! — изпъшка Сидализ.
— Имам нужда от нея — продължи Шаверни, олюлявайки се в креслото си. — Въпрос на чувствителност. Голяма работа, петдесет хиляди екю! Ако не бях влюбен…
— В кого? — прекъсна го Навай. — Та ти дори не познаваш годеницата си.
— Точно тук ви е грешката! Сега ще ви обясня моето положение…
